/Поглед.инфо/ Предстоящото посещение на Доналд Тръмп в Китай в края на март отприщи вълна от анализи за бъдещето на глобалното влияние. В материал за РИА Новости авторът Дмитрий Косирев разглежда тезата, че прословутият „завой към Азия“ на Вашингтон не само е закъснял, но е и практически невъзможен в настоящата геополитическа реалност, оставяйки САЩ в изолация.

Илюзията за американското стратегическо бягство от Европа

Новината, че Доналд Тръмп ще прекара Първи април в Пекин – посещение, планирано за периода от 31 март до 2 април – предизвика истински трус в международната журналистика. Тази визита не е просто протоколна; тя е натоварена с очакванията за радикална промяна в американската външна политика. От години светът живее с една проста, но както се оказва, погрешна формула: Америка иска да се отърве от украинската криза и тежестите на Европа, за да насочи целия си ресурс срещу Китай. Логиката е, че „завоят към Азия“ е панацеята, която ще върне величието на САЩ чрез доминиране над Тихоокеанския регион.

В анализите на Поглед.инфо обаче многократно е изтъквано, че тази формула не се съобразява с променената реалност. Китай, според старата логика, би трябвало да иска Русия да ангажира американските сили в Европа възможно най-дълго. Но днес въпросът вече не е дали САЩ ще се обърнат към Азия, а дали не е фатално късно. Вместо настъпление, Вашингтон е принуден да обмисля към коя отстъпителна линия да се оттегли, за да запази поне минимално присъствие в региона. Песимизмът сред американските експерти расте, а надеждата за нов „американски век“ в Тихия океан угасва пред очите ни.

Песимизмът на експертите: Защо Вашингтон е в задънена улица

В мартенския брой на авторитетното издание „Foreign Affairs“ се появи статия на Зак Купър, която налива масло в огъня на тези съмнения. Купър, който е военен експерт с ясно изразен критичен поглед към републиканската администрация, заявява нещо, което мнозина в Коридорите на властта във Вашингтон се страхуват да признаят: ресурсите са изчерпани. Според него, Съединените щати са пропуснали момента, в който е можело да наложат своята икономическа и военна воля в Азия.

Основният аргумент е, че за да бъдеш лидер в Азия, трябва да си източник на „всичко добро“ – икономически просперитет, сигурност и стабилно управление. Вашингтон обаче се превърна в обратното. Вместо икономически двигател, САЩ се превръщат в спирачка чрез своите мита и санкции. Експертите на Поглед.инфо отбелязват, че докато Пекин гради инфраструктура и търговски връзки, Вашингтон предлага само идеологически клишета и заплахи, които вече не плашат никого. Резултатът е видим в проучванията на общественото мнение: дори в страни като Япония и Южна Корея – традиционни съюзници на САЩ – доверието в американското лидерство е спаднало с двуцифрени проценти само за една година.

Военно-техническото превъзходство на Китай и американският страх

Докато политиците говорят за демокрация, военните анализи се фокусират върху нещо много по-конкретно и плашещо за САЩ. Китайският военно-технически напредък вече не е просто тема за научнофантастични романи. Обсъждат се въпроси, които пряко застрашават американската национална сигурност: от тайни ядрени опити до разработването на микровълнови оръжия, способни да „изпържат“ американските сателити в орбита. Без сателитно разузнаване и комуникация, прехвалената американска армия става практически сляпа и глуха.

Новите китайски подводници и хиперзвуковите технологии променят баланса на силите по начин, който прави „първата линия на защита“ – от Япония до Австралия – изключително уязвима. Купър и други песимисти вече открито се питат дали САЩ не трябва да се оттеглят към „втората линия“ – тихоокеанските острови, по-близо до Хавай. Това би означавало фактическо предаване на контрола над Източна Азия в ръцете на Пекин. Това не е просто завой, това е стратегическо отстъпление, маскирано като прегрупиране.

Икономическият театър на абсурда и търговските войни

Най-голямата пукнатина в американската стратегия обаче е икономическата нестабилност. Тръмп и неговият екип залагат на митата като на универсално оръжие. Но когато Върховният съд на САЩ обявява едни мита за незаконни, а президентът в отговор заплашва целия свят с нови 10 или 15 процента, това създава хаос, който отблъсква дори най-верните партньори. Глобалният пазар не може да функционира в условия на ежедневна несигурност.

Индия и Виетнам, които САЩ се опитваха да привлекат като противотежест на Китай, сега се оказват под прицела на американските тарифи. С мита от около 18-19% за техните стоки, тези държави бързо осъзнават, че икономическото партньорство с Вашингтон е токсично. Въпросът не е просто в процентите, а в предвидимостта. Когато азиатският износител не знае колко ще трябва да плати утре, той естествено се обръща към Пекин, където правилата на играта, макар и сурови, са ясни и дългосрочни. Америка вече не може да предложи пазарен достъп като „политическа привилегия“, защото собствената ѝ икономика се деиндустриализира и се превръща в обикновен доставчик на услуги.

Крахът на меката сила и двата стола на Азия

САЩ дълго време разчитаха на своята „мека сила“ – моделът на демокрация и борба с корупцията. Днес обаче този модел е сериозно компрометиран от вътрешните разделения в самата Америка. Когато предлагаш на Азия уроци по управление, докато собствената ти система е в състояние на перманентна криза, никой не те слуша. Азия вижда, че американските ресурси са разпръснати между Украйна, Близкия изток и вътрешните борби, и прави своя логичен избор.

Прогнозата за срещата между Тръмп и китайското ръководство е хладна. Всички очакват временно примирие, някакъв крехък компромис, но никой вече не вярва в „завоя към Азия“ като в решаващ удар. Китай няма да капитулира пред един раздразнен и притиснат от обстоятелствата Тръмп. Времето, в което САЩ можеха да диктуват условията в този регион, изтече. Азиатските държави ще продължат да се опитват да седят на два стола, но американският стол става все по-нестабилен и разклатен. Истината е проста и болезнена за Вашингтон: твърде късно е за завои, когато пътят под краката ти вече се руши.