/Поглед.инфо/ През последните месеци на извънредни положения пандемията радикално трансформира нашето всекидневно битие – от начина, по който се трудим, до начина, по който общуваме и възприемаме заобикалящия свят и нашето собствено място в него. Затова и много се дискутира дали тя някога ще свърши, дали ще се върнем към предходния живот, дали ще има „нова нормалност“.

Особено популярна стана идеята за „големият рестарт“, за новото начало (great reset), пропагандирана от създателя на Световния икономически форум Клаус Шваб и екипа, с който той работи. Според него капитализмът трябва да се промени, за да оцелее, като тази промяна се вижда като запазване на предходната глобалистка ориентация, но с призиви към компаниите да почнат да се интересуват не само от печалбите и от интересите на своите акционери, а в равна степен от интересите на всички, които са засегнати от тяхната активност. Дали това ще се състои?

Смятам, че

„големият рестарт“ ще се състои,
но не защото го искат давоските глобалистки елити

И вероятно не по начина, по който те си го представят – чрез глобално правителство и унищожаване на остатъците от националната държава и нейния суверенитет.

Най-напред, защото големите технологични гиганти нямат интерес от глобално правителство, което може да ги постави под контрол, да ги принуди да плащат данъци, да спазват трудови стандарти. И после, защото диалектическото развитие на историята е нещо, което не може да бъде ръководено и контролирано от никъде и от никого. То е обективно и има пулсиращ характер, следващ периоди на отваряне и самозатваряне. Отварянето се състои от периоди на растеж и ясно изразена хегемонна сила, която може да печели от него и да налага ред и порядък, а самозатварянето – в периоди на липса на ясен хегемон, кризи и нарастване на конфликтността в световната система.

Това не е субективен процес, зависещ от волята и стремежите на хората, които обикновено се стремят към постигане на едни цели, а на практика се получава обратното, както сочат почти всички големи исторически поврати. Може би най-типичният пример в това отношение е Френската буржоазна революция. Тя издига лозунгите за „свобода, равенство и братство“, но по същество води до едно много по-несвободно и неравно общество, а с това и до появата на консервативните идеологии, които отричат революционните промени, както и на първите социалистически идеи на Шарл Фурие, Сен Симон и Робърт Оуен, а по-късно и на Карл Маркс. Пример в това отношение са и процесите, протекли у нас през 90-те години, когато хората издигаха лозунги за свобода и демокрация, а на практика получиха радикален спад на жизнения си стандарт, опустошаване на образование, здравеопазване, сигурност, отбрана, индустрия, земеделие, масова емиграция, обезлюдяване, смърт, грабеж, олигархия и мафиотско-компрадорски елити, обслужващи наднационални интереси.

И така – „големият рестарт“ е неизбежен и причината за това е диалектиката на историческото развитие, а не давоският елит. Той винаги следва една и съща логика и тя винаги е свързана с периоди на отваряне и затваряне, икономически кризи, технологични революции,  засилване на конфликтността в световната система, противоречия между производителни сили и производствени отношения, промяна на политикономическата парадигма и формиране на нов системен порядък.

Така например първата индустриална революция избухва в резултат на задлъжняването на Великобритания и Франция в края на XVIII век, което води до Френската буржоазна революция, Наполеоновите войни, американската война за независимост, налагане на класическата политическа икономия на Адам Смит и Дейвид Рикардо, възход на Великобритания като световна хегемонна сила и период на интернационализация. Първи признаци на самозатваряне се появяват в резултат на дългата депресия от 1873-1896 г., която води до първите наченки на Втората индустриална революция, Първата и Втората световни войни, налагане на неокласическия икономикс, а след кризата от 1929-1933 г. – на кейнсианството като водеща политикономическа доктрина, възход на САЩ като хегемонна сила и период на отваряне, усилил се с глобализацията и новата технологична революция, избухнала в резултат на кризата 70-те години, довела до възхода на неолиберализма и на новия цикъл на отваряне, осмислен по-късно чрез понятието за глобализация и неолибералната идеология.

Днес навлизаме в новата четвърта индустриална революция, свързана с дигитализацията, автоматизацията, технологии като изкуствен интелект, алгоритми, роботи, блокчейн, автономни превозни средства, облаци, дигитални платформи, адитивни технологии, големи данни, интернет на нещата, водеща до нови противоречия между производителни сили и производствени отношения. Тя избухна в резултат на кризата от 2007-2008 г. и беше силно ускорена от Ковид-19, като според някои данни пандемията е ускорила технологичната революция в Югоизточна Азия цели десет пъти, а в останалия свят около седем пъти.

Като всяка предходна технологична революция и тя води до противоречие между производителни сили и производствени отношения. И също като втората индустриална революция е свързана с нов исторически цикъл на самозатваряне, различни форми на технототалитаризъм, деглобализация, засилване на конфликтността в световната система, завръщане към националната държава и формиране на кризисни общества, в които кризите не са временно изключение, а перманентно състояние на системата. И това ще трае, докато не бъде създаден нов и адекватен политикономически модел, който да донесе равновесие, нов системен порядък и следващ цикъл на отваряне.

Наред с това всеки период на самозатваряне е свързан с борба за световна хегемония, а днес САЩ губят позициите си на световен хегемон, оспорвани от възхождащи военни и икономически сили като Русия и Китай.

Всичко това вероятно ще доведе до разрушения и смърт, каквито не сме виждали досега в историята, тъй като човечеството никога преди това не е разполагало с такъв саморазрушителен потенциал. В глобален план наблюдаваме милитаризация и нарастване на конфликтността в световната система, каквито не е имало от Втората световна война, а т. нар. Часовник на апокалипсиса отброява все по-малко секунди до края на света.

Казва се, че ако една пушка бъде окачена на стената, тя рано или късно ще гръмне. Какво правим обаче, когато пушките са насочени една срещу друга от двете страни на окопите, войниците и генералите правят всичко възможно да предизвикат конфликт помежду си и за разлика от периода на Студената война всички правила и сдържащи механизми се разпадат пред очите ни? Основания за песимизъм ми дава и победата на дълбоката държава на изборите в САЩ и очакваната ескалация на напрежението и конфликтността с Русия, които все пак Тръмп успя донякъде да удържи и в рамките на което на нас ни беше отредена ролята на „прифронтова държава“, намираща се буквално на дулата на пушките.

Друга важна характеристика на всеки период на самозатваряне е свързана със

засилване на ролята и контрола от страна на държавата

Проблемът тук е, че за да могат да поставят населението под съответните форми на контрол, държавите се нуждаят от съответната дигитална инфраструктура, която пък е собственост и се предоставя на правителствата от глобалните високо-технологични компании и по този начин им дава възможност да контролират не само тях, но и техните общества.

Това пък повдига въпроса какво да се прави, за да се излезе от това противоречие, и налага няколко основни сценария.

Първият сценарий би означавал засилване на контролните функции на държавите паралелно с поставянето им в силна зависимост от глобалните дигитални монополи, които притежават не само дигиталната инфраструктура, но и богатство, надхвърлящо това на повечето страни, а и власт, давана им от данните, които те акумулират за всеки един от своите потребители, и свързаната с нея възможност да контролират възприятията и ориентациите на милиарди човешки същества. Затова и технологиите не могат да бъдат разглеждани като някакви  неутрални инструменти, а като нещо, което трансформира нашите епистемологически и онтологически реалности. В рамките на този сценарий формално държавите биха се засилили, но в същото време биха били поставени под неформалния контрол на глобалните дигитални монополи и те биха играли ролята на световно правителство в сянка, което знае какво мисли, чувства, прави всеки един от милиардите хора на планетата, за разлика от държавата, която е ограничена в определени териториални рамки. При него държавата би била зависима и подчинена на големите дигитални монополи.

Вторият сценарий би означавал опит на държавите да излязат от това противоречие, като се опитат да създадат собствена дигитална инфраструктура и различни форми на дигитален суверенитет. Определени елементи на този сценарий наблюдаваме и днес, като това е особено характерно за регионални сили като Русия и Китай, които създават собствени търсачки, социални мрежи, онлайн магазини и пр., опитвайки се да опазят изтичането на данни и да се предпазят от външния корпоративен контрол, под който иначе биха били поставени техните институции и граждани.

Третият сценарий налага национализация или поне поставяне на глобалните дигитални монополи под контрола на големите държави, така че те да защитават държавните интереси в задаващата се геополитическа битка. Той би означавало регионализация в рамките на няколко геополитически блока, ръководени от големи държави, предоставящи съответната дигитална инфраструктура на малките народи в техните сфери на влияние.

Разгръщането на всеки един от тези сценарии може да стане през няколко най-общи и конфликтиращи си политикономически модела или

технико-икономически парадигми

в различни части на света. Първият от тези възможни модели е на държавен техно-социализъм. Такъв в най-голяма степен виждаме да се изгражда в Китай чрез неговата „социална кредитна система“, позволяваща наблюдение и оценка на неговите граждани, а с това и поставянето им под постоянен контрол от страна на държавата, което ще ѝ позволи по-ефективна регулация, контрол и стабилност на процесите в условията на експоненциална промяна.

Втори възможен сценарий е на надзираващ капитализъм, като множество негови проявления виждаме и днес. Всеки един от нас е превърнат в сноп от данни и високотехнологичните компании печелят милиарди от търговията с тях, превръщайки ни в продукт на непазарни взаимодействия. Фейсбук знае какво мисли и публикува всеки. Гугъл знае какво търси и от какво се интересува всеки. Амазон знае кой какво купува, а с това нуждите и потребностите на милиарди хора.

Трети възможен сценарий е на различни форми техно-национализми и фашизми, при които държавата ще засилва контрола върху населението и върху нарастващо количество процеси върху своята територия, опитвайки се да възстанови разпадащите се национални общности и да защитава националния капитал.

Четвърти възможен сценарий е на неосоциален капитализъм чрез изграждането на системи за безусловен базов доход, данъци върху високо-технологичните компании, затваряне на офшорните зони. Този сценарий би следвало да осигури оцеляването на капитализма чрез снемане на част от противоречията, свързани с разминаването между търсене и предлагане на работна сила и замяната на труда с машини.

Пети възможен сценарий е на техно-комунизъм, но до него ще трябва да почакаме, докато не бъде създаден общ изкуствен интелект, който изцяло да замени човешката работна сила и така да направи невъзможно съществуването на капиталистическата система. Тъй като капитализмът се основава на доходите, които получаваме чрез труд и с които след това издържаме капиталистите, купувайки това, което сами сме изработили. Затова и самият капитализъм е възможен само дотогава, докато съществува необходимостта от труд.

Ръстът на деглобализационните тенденции и произтичащото от тях засилване на ролята на държавата налагат и преосмисляне на ролята и мястото на левите партии, което е различно в страните от центъра и в страните от периферията на световната система. България, като типична страна от периферията на системата, има статута на държава износител на суровини и стоки с ниска добавена стойност и внос на високопреработени продукти с висока добавена стойност, извличане на злато и внос на боклук, износ на висококвалифицирани кадри и циганизация. Поради това самата структура на световната система я поставя в ситуация на изоставане, а доходите на населението са ниски. В същото време работниците от капиталистическия център са в нарастваща степен облагодетелствани и получават по-високи доходи в резултат както на по-високата производителност на труда, така и на експлоатацията на периферията. Затова и левицата там винаги е била различна от тази в периферните държави.

За да излязат от тази ситуация, периферните страни се нуждаят от интернационална политика и взаимодействия в рамките на регионални обединения, при които държавите увеличават интензивността и мащаба на взаимодействие помежду си, но запазват своя суверенитет. А не глобална политика или още по-малко глобализъм, при които държавите са зависими от всякакви външни фактори. Това само по себе си води и до деградация на либералната демокрация, тъй като в резултат все по-малко неща се оказва, че зависят от демоса и все повече от глобализираната олигархия.

В какво трябва да се изразява
преходът към интернационализъм?

Първо, изоставяне на политиката на „третия път“ на Тони Блеър и на „Новия център“ на Герхард Шрьодер, които са в тон с неолибералната логика на глобализиране на капитализма. Осъзнаване на факта, че глобализацията и социалната справедливост не могат да съществуват съвместно, тъй като глобализацията обезсилва държавата,  гарант за социална справедливост засега може да бъде само държавата. Затова политиката на „третия път“ през последните три десетилетия увеличи бедността и неравенствата и в развитите западни държави, а и у нас, а избирателите на левите партии се ориентираха към националистически и популистки сили. Виждаме например, че в САЩ голяма част от традиционната бяла работническа класа гласува за консерватора Тръмп. Във Великобритания гласува за Брекзит и в подкрепа на Борис Джонсън.

Второ, осъзнаване на факта, че работата на левите партии е да защитават труда и работниците, а не содомията, различното и ненормалното. Защото работниците съществуват в реалността, а джендърите само в собственото им въображение. Структурата, ролята и мястото на работниците се променят, но те продължават да съществуват и това са всички онези хора, които продават труда си срещу заплащане и чиито доходи стагнират, намаляват и стават все по-несигурни през последните десетилетия.

Трето, защита и подпомагане на националния индустриален капитал и на високотехнологичните сектори, които могат да произвеждат продукти с висока добавена стойност и това да води до повишаване на средното равнище на доходите. Трябва да е ясно, че конкурентното предимство на ниската цена на работната сила, на което досега се надяваше България, за да привлича инвестиции, все повече ще намалява за сметка на технологиите, които се настаняват на нейно място. Впрочем, една от причините за деглобализацията и завръщането на компаниите в страните майки е роботизираното и „умно производство“, което намалява необходимостта от търсене на конкурентното предимство на евтиния труд в чужбина и скъсява глобалните стойностни вериги.

Четвърто, преустановяване на неоколониалния статут на държавата. Това означава политики по запазване на човешкия капитал, провеждане на суверенна политика в полза на държавата и населението, прекратяване на всички корупционни и грабителски договори и концесии, увеличаване на държавната собственост, защита на ключовите отрасли, развитие на високи технологии, строг контрол върху неправителствения сектор, така че на българска територия да не могат да функционират фондации на чужди държави, частни компании и лица, подготовка на субективния фактор, който ще ни е необходим за осъществяване на догонващо развитие, защита на националните икономически интереси независимо от геополитическите и геоикономическите интереси на някой друг.

Пето, възстановяване на националната основа на българското общество. Тя беше по същество разрушена през последните няколко десетилетия, в които ни разединиха, противопоставиха и отровиха цели поколения. Когато ни обясняваха, че социализмът е комунизъм, че капитализмът е демокрация, че капиталистите са предприемачи, че не работниците, а капиталистите произвеждат, че социалистическият дълг от 10 млрд. на Живков е фалирал държавата, а капиталистическият дълг от 40 млрд. долара на Борисов представлява „финансова стабилност“, че турското робство е „мирно и съвместно съжителство“, че ликвидирането на армията в името на членството в НАТО, а на индустрията и земеделието в името на ЕС е нещо хубаво, че единият голям брат е добър, а другият е лош, че жертвите на фашисткия режим били едни, а тези на народния съд били други, че Левски, Ботев и Вапцаров са терористи, че учените са „феодални старци“, а мутрите, тарикатлъка и чалгата – израз на успех и висок социален статус, че доброто е зло и злото е добро, в резултат на което загубихме всякакви ценностни ориентири и се превърнахме от едно силно интегрирано общество в лесно контролируема биомаса.

Шесто, пълен неутралитет по отношение на всички геополитически конфликти, които предстоят, защото те не ни засягат и не могат да ни помогнат, но за сметка на това могат да бъдат разрушителни за нас.

Това е, което ние можем да направим. То няма да ни помогне да променим историята и логиката на световната капиталистическа система, но ще ни помогне да променим нас, да смекчим противоречията и да използваме задаващия се период на хаос. За да излезем заедно по-силни, по-добри и по-сплотени.