/Поглед.инфо/ Хартфорд Макиндер, образован в Оксфорд британски интелектуалец, който е бил депутат за Камлахъй бороу, Глазгоу, често се посочва като бащата на геополитиката заради разтърсващата си "теория за Хартленда". За първи път той излага теорията за Хартленда в статия, озаглавена "Географският завой на историята", публикувана в Кралското географско общество през 1904 година, която по-късно развива след Първата световна война в книгата си от 1919 г. "Демократичните идеали и реалността". Според Макиндер взаимосвързаните континенти Европа, Азия и Африка съставляват това, което той нарича Световния остров. Според мнението на Макиндер за геополитиката, централното място в доминацията на Световния остров е контролът върху това, което той нарича Хартленд, обширната част на Евразия, особено Русия, която е извън обхвата на морските сили. Той казва, че, която и сила да контролира Световния остров, тя ще бъде доминираща на цялото земно кълбо.

Според Макиндер Хартленда исторически е бил източник на тирания, варварство и е културно изостанал. Той вярва, че европейската история се определя от взаимодействието между Европа и Азия, както и че голяма част от динамиката на европейската цивилизация е творчески отговор на хищничеството на номадските воински племена на Изтока. За да цитирам Макиндер:

"Затова ви моля за момент да погледнете на Европа и европейската история като подчинени на Азия и азиатската история, защото европейската цивилизация е в съвсем реален смисъл, резултатът от светската борба срещу азиатските инвазии.“

Всъщност Макиндер признава номадските мародери от източните степи за създаването на френската държава и народ, като принуждава франките, готите и римските провинциалисти да застанат заедно и да се изправят срещу източния нашественик. След това той изказва предположението, че може би именно този натиск е принудил англите и саксонците да се оттеглят през Ламанша, като по този начин са помогнали за създаването на Англия.

Той също така приписва на този натиск от Хартленда създаването на Венеция, която е главната средновековна държава, представляваща морска сила , като отговор на унищожаването на Аквилея и Падуа от хуните.

Макиндер дори стига дотам, че да предположи, че може би възходът на елинския свят на древните гърци може да се разглежда като реакция срещу скитите. По мнението на Макиндер Източна Европа в Унгария са мястото за пристигане на насилствени и деспотични конни народи, които са насилвали европейската цивилизация отново и отново, като чук. По този начин, той оправдава възгледа си за евразийския свят като варварски, и сърцето на това, което описва като „деспотизъм“.

Макиндер противопоставя виждането си за насилническия варваризъм на сухоземната цивилизация с това за крайбрежната земя на Западна Европа като културно напреднала, цивилизована и прогресивна. Според него това е поради влиянието на морето и дългата история на търговските морски империи, благодарение на които Западна Европа, която е олицетворена от британците, а също от античността, средновековието и предмодерните епохи съответно с Картаген, Венеция и краткотрайната морска република „Истинска свобода“ на Холандия, е на своето ниво.

Макиндер развива теорията, че Хартлендът е разделен от Западна Европа по линия, която преминава от Северно море към Адриатическо море, като по този начин позиционира Източна Европа в него.

Така през този обектив той разглежда конфликтите в европейската история. Например, той разглежда източната половина на Германия под водачеството на Прусия, която включва Русия и Австро-Унгария, все като проявления на същото нещо - на сухоземната сила на Хартленда. Той разглежд неутралността на двете сили по време на Франко-пруската война от 1870 година като солидарност между автокрациите на Хартленда.

Освен това Макиндер разглежда войните в Източна Европа като нямащи особено значение, наричайки ги "семейни кавги". Така, по този начин той вярва, че разделението между европейската и неевропейската геополитика е фалшиво разграничение и вместо това Хартлендът работи като "единна сила в световните дела".

През по-голямата част от времето, именно автокрациите на Източна Европа са тези, които са доминирали Хартленда, докато Британия доминира крайбрежните зони на Индия и Азия, което може да се види от Първата опиумна война - меркантилистка война, водена от Англия срещу Китайската империя.

Доминацията в Източна Европа позволява на Германия фактически да контролира Хартленда, което на теория й дава потенциал за глобална хегемония. Ето какво казва Макиндер:

"Който контролира Източна Европа, контролира Хартленда. Който контролира Хартленда, контролира Световния остров. Който контролира Световния остров, контролира света."

Макиндер разглежда експанзията на Прусия и обединението на Германия под лидерството на монархията на Хоенцолерните като разширение на тираничната сухоземна власт на Хартленда. Той вярва, че чрез лидерството на великия държавник Ото фон Бисмарк, вратата се е отворила за "юнкерския милитаризъм", което води до прусашко проникване на запад и подчиняването на това, което според него са просветените и цивилизовани западногерманци, чиито малки княжества Макиндер разглежда като исторически членове на крайбрежната Западна Европа до обединението на Германия.

По този начин Макиндер счита, че цялата история на Европа е история на тиранията на източната сухоземна сила срещу това, което той характеризира като "океанската свобода".

Контекстуализацията на света от Макиндер без съмнение артикулира дълбоки чувства сред елитите на Англия. Човек може имплицитно да види отговора на английските елити срещу Германия в началото на ХХ век, както и този на американския елит срещу Русия днес.

Тези елити имат инстинктивно негативна реакция за сухоземни сили с култура, която клони повече към традицията в опозиция на космополитизма. Британските елити не просто виждат надигането на Германия като геостратегически конкурент, те виждат екзистенциална заплаха за начина си на живот. Както професорът по международни отношения от тексаския университет A&A, Кристофър Лейн пише:

"Британските елити започват да гледат на нарастващата икономическа мощ на Германия като на заплаха."

"Още повече, те се дразнят от икономическите успехи на Германия, защото те са резултат от търговски и индустриални политик, които английските елити считат за несправедливи: германският просперитет, смятат те, идва от държавна интервенция вместо от либералният подхо тип "лес-фере", който ръководи политическата икономия на Обединеното кралство", обяснява професорът.

"Британските елити питаят дълбока антипатия към Германия заради това, което те смятат, че е политическата й култура - при която акцентът е на армията и нейните ценности - като фундаментално и антитетично противопоставени на либералните ценности", пише Лейн.

"По-просто казано, те вярват, че Германия е непоправимо лош международен играч. Не е никакво чудо, че когато войната започва британците бързо започват да гледат на конфликта като на идеологически кръстоносен поход, поставящ либерализма срещу прусашката автокрация и милитаризъм", казва той.

Макиндер поставя цялата вина за Първата световна война върху Германия, споменавайки предполагаемата "криминална агресия" на германците. Той вини британците само с умерено и наивно-неглижиращо чувство на фона на един такъв агресивен и "милитаристичен" враг като немците.

Това е така, защото напрежението представлява много повече от прост конфликт на стратегически интереси. Вместо това става въпрос за два фундаментално различни възгледа за живота. Сушата срещу Морето. Традицията срещу Космополитизма. Стабилността на здравите корени в сушата, наподобяващи корените на дърво, срещу постоянното движение и флуидност на водата, представляваща постоянната промяна.

"Най-вероятно от около 1908 година натам, сблъсъкът е неминуем. Идва момент, когато повече няма време да се действа. Разликата между британската и германска отговорност може да се каже по следния начин:

- Докато британският шофьор започва първи и кара безгрижно, неглижирайки сигналите и знаците, в същото време германецът целенасочено засилва бронирания си влак за да издържи на шока, слага го на грешната релса и в последния момент отваря клапаните", пише създателят на геополитиката.

"Нарастващото притеснение е, че в наши дни голямата икономическа реалност е била използвана криминално от германците и сляпо от британците", казва Макиндер.

Британските елити разглеждат германските методи на икономическа организация като заплаха за тяхното надмощие, както и като субвертиращия световния ред, над който самите британци са пазители. По този начин (в техни очи), германските методи са аморални.

Макиндер смята, че навлизането в Англия на германския тип профсъюз, създаден през 1833 г., е наивно, тъй като не е израз на британски либерализъм и свободна търговия, а протекционизъм.

Чрез премахване на конкуренцията извън германския профсъюз той дава предимство, недостъпно в системата на британската свободна търговия, и по този начин е анатема на тази система. Това се разглежда като знак на враждебност и дори агресия от страна на управляващите сили на търговската империя, която се основава на търговско и икономическо надмощие.

„Едва през 1878 г., датата на първото научно мито, икономическият меч на Германия беше изваден", пише той.

За морските сили икономиката е просто война с други средства. В своето есе, озаглавено „Земя и море“, германският юрист Карл Шмит излага различните гледни точки по отношение на войната, търговията и икономиката за държавите с морска сила и империите за сухопътни сили. Докато сухопътните сили ще търсят решителни битки, които често оставят цивилното население на мира, при условие че то не се включва във военни дела, това разграничение между икономическите интереси и интересите на сигурността е много по-малко дефинирано за държавата на морската сила и следователно бариерата между цивилни и военни изчезва или поне става много по-маловажна.

Това може да се види от блокадите на съюзническите сили срещу Германия през двете световни войни, които оставиха цивилното население да гладува и в крайна бедност, като по този начин стана очевидно, че няма разделение между цивилни и военнослужещи и малко разграничение между икономическата конкуренция и война .

Икономическият живот и следователно материалната субстанция, от която зависи цялото население на една нация, е позволен за лов дивеч. На практика това разрушава всяка реална бариера между воюващите и цивилните, поради степента, в която търговската морска държава разчита на своята икономика за националната сигурност.

Това е така, тъй като исторически повечето морски сили са търговски империи, поради което и икономиката при тях по-често се използва като инструмент в арсенала на националната сигурност. Ето защо британците разглеждат германската стратегия за „национална икономика“, протекционизъм чрез мита и държавно управление на финансите, за разлика от лес-фере, като форма на война, поради което Макиндер използва термина „икономически меч“. Според Шмит:

„За сухопътната война държавите от европейския континент са конструирали определени форми от шестнадесети век, в основата на които лежи мисълта, че войната е отношение между една държава и друга. От двете страни има организирана от държавата военна мощ и армиите водят битки помежду си на откритото бойно поле. Само воюващите страни се изправят срещу другите като врагове, докато невоенното цивилно население остава извън военните действия. Цивилното население не е враг и не трябва да се третира като враг, стига да не участва в битка."

"Напротив, в основата на морската война стои мисълта, че търговията и икономиката на врага трябва да бъдат ударени. Врагът в такава война е не само чисто военният противник, но и всеки член на вражеска държава, и накрая също неутралната страна, която извършва търговия с врага и която стои в икономическа връзка с врага", обяснява той.

"Сухопътната война има тенденция към решителната открита битка. В морската война може естествено да стигне и до морска битка, но типичните й средства и методи са бомбардирането и блокадата на вражеските брегове и завземането на вражески и неутрални кораби според правото на улавяне. В основата на тези типични средства за морска война е, че те могат да бъдат насочени както към военни, така и към цивилни", пише Карл Шмит.

"По-специално, блокада, целяща гладуване, може да порази без разлика цялото население в блокираната област, военното и цивилното, мъжете и жените, възрастните хора и децата", казва той.

Макиндър възмутено разсъждава върху това как Германия използва стратегията си за „национална икономика“, за да задоволи нуждите както на германската държава, така и на германския народ, за сметка на търговците на британската империя.

Гневът и тревогата на англичани като Макиндер са предизвикани от германската стратегия, която представляваше напълно различна и конкурентна система, срещу която техният меркантилизъм е неподходящ, за да се конкурира, и която кара чувстителността на островните търговци да се разпали.

Подчинявайки банките и други бизнес интереси на държавата, като същевременно поставя железниците под нейния пряк контрол, Германия успява да рационализира производството, да даде на германския народ работни места и да увеличи населението си в момент, когато работната сила е от основно значение за икономическия просперитет.

И все пак за Макиндер не само натрупването на индустриална работна ръка представлява стратегическа опасност за крайбрежните държави в Западна Европа. Този излишък от население дава на двигателите на „пруския милитаризъм“ способността да разрушат хаоса, според него.

Макиндер вярва, че единственият фактор, който задържа силата на Хартленда, е историческата неспособност да събере необходимата работна ръка, за да бъде наистина ужасна стратегическа заплаха. Съответно фактът, че Германия е преодоляла тази пропаст, има ужасно значение за него.

Той вярва, че именно това излишно население, освободено за военни цели, води до безпрецедентното унищожение на Първата световна война.

По ирония на съдбата, Макиндер обвинява германската култура или „Kultur", че е материалистична поради това, което той смята за особен фокус върху ефективността на цената на всичко останало, или това, което той нарича немския манталитет за „начини и средства“.

Той обаче не взема предвид безчувствения материализъм, присъщ на британската култура, с ангажираността на английската висша клас с дарвинизма и фокусът им върху пазарите като механизъм за определяне на „доброто“, независимо от социалния резултат.

Именно този тип утилитарно мислене води до социалния дарвинизъм, който насърчава студеното безразличие на английската висша класа към страданията на техните сънародници от по-ниската класа при избухването на Индустриалната революция, както и различните закони, които принуждават селяните напускат земята си и да отидат в градовете.

Социалният дарвинизъм възприема логиката на дарвинизма, че животът е конкурентна борба за оцеляване и я прилага към позицията на даден човек в социалната йерархия в рамките на пазарната икономика. Общата идея, че след като аристократичните привилегии са били премахнати или поне притъпени, и е установена пазарна икономика, в която всеки може да участва независимо от социалния си статут, тези, които падат на дъното, го правят, защото са с по ниско качество или поради някои други присъщи недостатъци на тяхното същество, което означава, че те заслужават своята съдба.

Това отразява общото чувство на незаинтересована изолация, присъщо на хората от острова с търговска култура, чувстващи се сякаш са отделени от света. Като има предвид, че германският възглед за живота е много по-фокусиран върху общността като органично цяло, като ядрото на Германия от началото на 20 век е пруската военна традиция.

Макиндер осъжда германците за тяхното историческо господство и завладяване на славянските народи в тяхната географска близост, но ако разгледаме английската история, можем да видим, че британците са били поне толкова безмилостни в отношението си към своите подчинени народи. Като оставим настрана техните задгранични колониални проекти на места като Африка или Америка, всичко, което трябва да направите, е да разгледате отношението им към ирландците, група, която е много по-добро сравнение с отношението на Германия към славяните, поради ирландското етническо сходство и географското положение, поставящо острова в близост до Англия.

Според някои оценки над един милион души са загинали по време на глада в Ирландияq, тъй като задлъжнелите ирландски земеделски стопани, живеещи под наем при британските наемодатели са били принудени да водят мизерен живот, оцелявайки само с картофи, докато в същото време всяка друга хранителна култура се е изнасяла в чужбина. Вирусна гъба обаче, унищожава картофените култури през 1845-1851 г., като в резултат на това над един милион загиват или от глад, или от болести, свързани с недохранване.

По време на глада четвърт милион земеделци арендатори и слуги и техните семейства в крайна сметка са изгонени от земята си между 1845-1854 г. от своите английски лордове.

Реакцията на Лондон към ужасното страдание на ирландците по време на глада е студена и безразлична, като ирландският историк Тим Пат Куган обвинява британската държава, че прави много малко отвъд една рекламна кампания. В книгата си „Семейният заговор“ Куган твърди, че английското правителство умишлено е стояло безучастно, както и е оставило глада да се разрази, като по този начин той твърди, че това безчувствено безразличие може да се квалифицира като геноцид.

Независимо дали приемаме тежкото обвинение на Куган, англичаните няма как да осъдят германците за отношението им към поданиците им и настояването им е толкова абсурдно и показва такава силна антипатия, че не съм сигурен, че може просто да се обясни чрез позоваване на националния интерес.

Ирландският картофен глад е много по-опустошителен за ирландския народ, отколкото всичко, преживяно от германското славянско население, и е поне толкова исторически релевантен по време на писането на Макиндер, както и всяко от събитията, които той използва за демонизиране на Германия, с изключение на Първата световна война, към която той има изкривена гледна точка.

Макиндер и английският елит хвърлят вината за Първата световна война единствено в краката на Германия, обвинявайки кайзерите и юнкерите, че използват убийството на ерхерцог Франц Фердинанд като претекст с нетърпение да потопят целия свят в Първата световна война, бидейки нация на луди хора.

И все пак, както ще видим в по-късните публикации, това просто не е така. Всъщност това представлява културните антагонизми между сухоземната и морската култура. Сега нека разгледаме нещата от пруската гледна точка.

Прусашката гледна точка

За да разберем перспективата на германците, по-специално прусашката гледна точка, ще се обърнем към историческия философ Освалд Шпенглер и неговото есе „Прусащината и социализмът“.

В това обширно есе Шпенглер противопоставя английския либерализъм от една страна и прусашкия социализъм от друга. Концепцията на пруския социализъм на Шпенглер, с акцент както върху военните добродетели, така и върху социалното сътрудничество от типа "един за всички“, за разлика от класовата война и пролетарската революция за завземане на средствата за производство, прилича повече на фашизма, отколкото на марксизма.

Шпенглер забеляза разделение в манталитета на германския народ, две различни натури. Има прусашка природа и това, което той определи като отрицателна страна на германския характер, представена от германския либерализъм, за който той вярва, че е само лоша имитация на английския.

Това е паралелно с възгледа на Хартфорд Макиндер за разделението между германския народ, като Западна Германия е част от културно просветените крайбрежни държави на Западна Европа, докато деспотизмът на Хартленда започва с Прусия и тръгва на изток. Докато Шпенглер не признава конфликта като геополитически по природа или ролята на морето като източник на културна подривна дейност, той по своята същност разбира това разделение в Германия и вижда Прусия като движещата сила на уникално германския мироглед.

За разлика от Макиндер, Шпенглер е по-склонен да отдаде дължимото на своите идеологически съперници от Острова, но признава дълбокото разделение между мирогледа на англичаните и този на прусаците.

Вместо свободата на индивида да създаде съществуване за сметка на всеки и всички по пътя му, какъвто е пътят на англичаните, прусашкият възглед декларира, че първо е нацията, или по думите на Шпенглер „тоталността“, е тази която е важна. Това може да се обобщи с цитат от Фридрих Велики, извесният прусашки монарх:

„Кралят е само първият слуга на държавата“.

Прусашкият възглед наистина е военен възглед за живота, не по войнствен начин, но до степен до която чувството за дълг е преди всичко, като всеки гражданин има място в общото цяло. Докато за един един англичанин трудът е бреме, от което човек би се надявал да избяга, като стане богат, истински знак за Божията благодат и одобрение, за прусака, работата е била дълг към нацията, към държавата, към неговия народ.

Това обяснява голяма част от прусашката загриженост за ефективността, тъй като работата на човек, особено във военните дела, не е просто работа, а призвание, задължение, на което човек да посвети цялото си същество от чувство за дълг.

Докато Макиндер разглежда прусашкия манталитет като механичен, продукт на студен и технически военен ум, Шпенглер вижда прусашкия възглед в коренно различни термини. За Шпенглер това е въплъщение на духовни черти и специфичен начин на съществуване, такъв, който никой англичанин никога не би могъл да разбере поради тяхната напълно различна природа.

Докато Шпенглер не признава специално влиянието на морето, той признава, че англичаните и прусаците имат общ произход и изглежда вярва, че именно духът на викингите е вдъхновил английските им братовчеди да се обърнат към морето в търсене на плячка. Според Шпенглер:

„Организираната колонизация на славянската граница включва германци от всички племена, но областта се управлява от благородници от Долна Саксония. Така пруският народ по произход е тясно свързан с англичаните. Същите саксонци, фризийци и англи, които като подвижни викингови групи и често под нормандски и датски имена, покориха келтските британци..."

"... Във вигите (британска партия от 17 до 19 век, б.р.) можем да различим удоволствието на норвежеца от пиратството и грабежа, стремежа му към бързи и лесни триумфи с изобилна и преносима плячка", пише той.

Шпенглер противопоставя нападателния дух на викингите, с общия дух на тевтонския рицар, който постепенно се разминава в два напълно различни възгледи за света, с това, което той определя като конфликтни „етични императиви“.

Англичаните издигат лична и независима свобода, докато прусаците носят мантията на „надличен общностен дух“. Прусаците възвисяват бойни добродетели като лоялност, дисциплина, безкористност и изразено чувство за дълг. По мнението на Шпенглер, дълбокото чувство за дълг е самата същност на това какво означава да си „прусак“ в този смисъл. Готовност на всеки индивид да се жертва за доброто на цялостта.

За Шпенглер манталитетът на "всички за всички" предлага най -добрите примери за прусашкия характер и неговата „славна вътрешна свобода“, такава, каквато никой англичанин не би могъл да разбере поради представите си за лична свобода, изключена от цялото общество.

Там, където англичанинът има своя частна фирма или магазин, прусакът има военна и държавна служба.

Според Шпенглер и Германската консервативна партия, и Германската социалистическа партия от това време представляват тази прусашка идея за "всеки за всеки".

Въпреки че на пръв поглед изглеждат в противоречие, те наистина са израз на един и същ идеал и по сърце са в противоречие с германските либерали, които според него са само пародия на британските си колеги, действащи като неволни инструменти за интересите на финансовия капитал.

Стратегиите на Сушата срещу Морето

Държавите , които са морски сили като цяло имат малък достъп до големи участъци от сушата, имат ограничени природни ресурси и затова избират да използват морската мощ в опит да получат асиметрично предимство пред своите наземни съперници.

Тези държави се обръщат към морето, за да компенсират иначе слабото си положение и го правят, като се фокусират върху морското надмощие и търговията. Чрез търговията те успяват да изградят икономическа мощ, която използват за укрепване на военноморските си сили и за да патрулират търговски пътища.

Чрез тази стратегия те са в състояние както да проектират властта (чрез контрола на морската търговия в моретата), така и да защитят своите търговски интереси - гръбнакът на всяка държава от типа на морските сили.

Делийската лига започва като търговски съюз през 478 г. пр. р. Хр., но до 454 г. пр. р. Хр. по същество се превръща в Атинската империя. По този начин, изграждайки своята икономическа мощ чрез търговия, Атина успява да се превърне в доминираща морска сила на своето време и по този начин да осъзнае своите имперски амбиции.

Островното положение на Англия позволи на островната държава да нанесе удар сама и да изостави континенталната система на Европа. По времето на Хенри VIII, Англия се измъква от европейската система, включително прочиствайки влиянието на Римокатолическата църква чрез формиране на Английската църква и превръщането й в официална религиозна институция на кралството.

Чрез това действие крал Хенри успява да използва Реформацията, за да затвърди силата си и да оспори идеята, че неговата власт по някакъв начин зависи от континенталната система или е вторична спрямо тази на Римокатолическата църква или Свещената Римска империя. За да си осигури наскоро обявената независимост от европейската система, той започва да укрепва Кралския флот.

Хенри VIII финансира Военноморските сили, като задържа и впоследствие ликвидира активите на римокатолическите манастири, поставяйки ги в съкровищницата на кралете.

Това води до създаването на нова система и нова аристокрация, включваща търговци, адвокати и други буржоа, които помагат на короната да се възползва от изземването на църковни активи и ресурси, използвани за изграждането на новия флот.

Поредица от монарси зависят от частните интереси, за да помогнат за финансирането на Кралския флот, поради ограниченията, поставени на английската корона от парламента след „Славната революция“.

Когато английските монарси отказват да споделят властта със Ситито на Лондон, както в случая на династията на Стюартите, парите не идват. В крайна сметка Кралският флот отново се оказва финансиран от все по-утвърдените финансови интереси на Лондон и според военноморския историк Андрю Ламбърт, след 1688 г. короната отстъпва контрола му на лондонското Сити. Така островното положение на Англия води до създаването на морска търговска империя, която представлява интересите на търговците и банкерите.

Според Шпенглер, английското чувство за изолация започва с обръщането на викингите към морето в търсене на грабеж и на това, че са на остров, защитен от, както потенциални врагове, така и от континенталните конфликти в Европа, докато обратното е било на лице при прусаците .

Прусия, поради проста география и обстоятелства, е принудена да влезе в конфликтите на много по-големи сили, като Русия и Франция. И все пак чрез този натиск и постоянната близост до опасността, Прусия е принудена да засили военната си сила.

Докато англичаните са оформени от тяхната „прекрасна изолация“, прусашкият манталитет се формира от една страна, чрез различните войни и конфликти с по-големи сили, а от друга от монархията на Хоенцолерните в Бранденбург.

Освен че управлява Бранденбург, монархията на Хохенцолерните владее и колекция от различни и разпръснати земи, като в крайна сметка ги консолидира в Кралство Прусия, след което те се впускат в съзнателното изграждане на национална идентичност.

Важно е тези земи да бъдат обединени под едно знаме, с една идентичност, ако зараждащото се кралство иска да оцелее. Именно този натиск, тези конфликти и чистата сила, с която Прусия трябва да се конкурира, за да оцелее, принуждават това малко кралство да развие своята армия и да надвиши тежестта й.

Всъщност Прусия многократно се сблъсква с катастрофи и разрушения, и е сведена от Наполеон до състояние на васална държава, преди да си възвърне мястото в Европа и да стане по -силна от всякога.

Следователно оттук се появява и прусашката стратегия за национална солидарност, илюстрирана от нейната „национална икономика“, която е продукт на история, принудила прусаците да имат по-общонационален възглед, за да оцелеят, а не стратегия за всеобщо завладяване. И все пак за държавите , които са сухоземни сили, изборът често е да завладеят или да бъде завладяни.

И както германската държава Прусия трябва да се адаптира към геополитическите реалности на своето време, така прави и другата голяма сухоземна сила на Хартленда, Русия. В своето начало Русия географски е била само равнинни земи и е нямала почти никакви географски бариери като планини или пустини и много малко реки, поради което е била трудна за защита и постоянно е атакувана от същите грабителски азиатски кланове, които Макиндер свързва с евразийския Хартленд.

Иван Грозни прилага агресивна политика, най-добре запечатана във фразата „офанзивата като защита“. При Иван Грозни Русия се разширява агресивно, поради необходимост, тъй като само чрез тази агресивна политика руската държава успява да отблъсне монголите.

Сухопътните империи се разширяват териториално чрез завладяването на все по-съседни земи по необходимост, за да не изпитат същото от страна на съседна сила, и като такива изискват силна централизирана държава, която да управлява техните земи, които често включват население, което първоначално не се идентифицира с тези, които са на власт.

Тази ситуация създава стимул за културно асимилиране на новите територии в периферията на империята. Следователно, точно както Прусия се нуждае от налагане на културна идентичност, за да укрепи пруската държава, така е необходима и по-тотализираща централна държава, заедно с общи и традиционни културни форми, за да се поддържа по-лесно една империя от културно разнообразни народи с малко общо помежду. Това именно създава усещане за общност и шанс да се избегнат вътрешни конфликти.

Тотализиращото състояние също така често централизира и съсредоточава икономическия и военен контрол в столицата на империята.

Така можем да видим съвсем реалната роля, която географията играе при формирането на нации и цивилизации. За английския манталитет, с неговите предразсъдъци, изразени от Макиндер - формиран от неговата „великолепна изолация“ - наземните империи на Евразия се разглеждат като източник на тирания и деспотизъм, без да се разбират географския и исторически натиск, които водят до създаването на тези държави.

Следователно, идеологическият конфликт между сухопътните сили и морските държави, както е илюстриран от Англия и Прусия в началото на ХХ век или от Русия и Съединените щати днес, се съсредоточава около техния възглед за държавата.

Възгледът за държавната власт на Сушата олицетворява принципите на единството, на класовото сътрудничество и по този начин вижда обществото като сплотено цяло, докато английският възглед заменя прусашката идея за държавата с идеята за индивида, взаимодействащ в контекста на пазара икономика, преследвайки своите така наречени „рационални лични интереси“. Ще изследвам всички тези идеи много по-подробно в бъдещи публикации, но ще трябва да го оставя тук засега, тъй като считам, че това е достатъчно въведение в някои от основните концепции, които ще обсъждаме занапред.

Превод: СМ