Когато видиш двама велики, събрали се на поредната си среща, да се кълнат във взаимна вярност и в клиширано намерение да вървят ръка за ръка напред, бъди сигурен, че в главата и на единия, и на другия вече се е завъртяло желанието да остане единствен владетел и господар на света. Така е от както свят светува. От каменния век още, когато са се пребивали, кой да остане в пещерата, та чак до ден днешен. Нещата си вървят все по тая логика, общовалидни като исторически правила и не променящи се като природни закони. Много рядко са се появявали на политическата сцена лидери, които са се опитвали да прескочат през тях, демонстрирайки оригинална форма на съвместно братско управление. То обаче в повечето случаи не траело дълго. Все някога идва моментът, когато единият решава, че е дошло време да стъпи на главата на другия. Обикновено тази братска идилия съществува само, докогато нито единият, нито другият имат необходимите сили и възможности да победят. Затова използват ситуацията, разбираемо, да се готвят под каквато и да е форма за намисленото. В тази игра има най-различни трикове. Почват, примерно, някаква локална война за да оправдаят военните разходи за подготовка на голямата война или продължават да се дърлят за някакви територии, или си разменят всякакви икономически и други санкции, колкото да се наблюдават постоянно и да се държат под взаимен контрол. И винаги с особено внимание към това, което прави другият, подготвяйки се за въпросната война. Което пък се взема предвид в планирането на своята война. Това е играта – вечната игра. Тя върви из вековете без прекъсване и в нея през поредните исторически отрязъци се сменят само играчите. От тях само зависи как ще я играят и на каква цена за поданиците им. А това си е чиста лотария за оцеляването им.
Когато говорим за играта, непременно трябва да се отбележи една малка но съществена подробност – голямата игра я играят само професионалисти от първа класа. Бедата е, когато с нея се захващат любители, които доста нахално и безпардонно се напъват да изглеждат като професионалисти. Такива в настоящия момент, както можем да се досетим, са играчите от европейската втора класа. Да не се забравя да напомня, че разделението на класи си е запазена брюкселска марка. Те „деликатно“ избягват да се включат директно във войните около тях поради пуста беднотия духом и оръжейно. Задоволяват се само с гръмогласната си логистична и взетата от джобовете на данъкоплатците им материална подкрепа. От техните войнстващи изявления, а и от някои вече чисто милитаристични действия, все по-отчетливо се налага впечатлението, че самозабравилите се в Брюксел, готвейки се за своята „примиера“, гледат на войната едва ли не като на любима видео-игра. Както пееше незабравимият руски блогър Цой, приемат я по-скоро като „лекарство срещу бръчки“. Само дето не се сещат или не искат да мислят, в кой момент такова „лекарство“ опъва бръчките на използвалите го. Явно все още не са осъзнали докрай, що за опасна игра е това, която не носи, както се надяват, само политически дивиденти.
Подобни разсъждения възникват и се оправдават не от копнеж по историческите аналогии, а от това, което видяхме през последните две седмици на бързи, скоротечни срещи между тримата големи. Съответно от последвалите ги, още по-трескаво завъртени, консултативни обсъждания сред другите, по-малките. От цялата работа, доколкото може да се вярва на относително нормално мислещите анализатори, за наша радост се разбра едно, че най-малко вероятно е в момента някой от великите да нападне някого. И тримата, независимо че взеха да се делят на отбори по двама, явно са преценили достатъчно обосновано, че за сега нито един от тях не е в състояние да предприеме нещо, което да е гарантирано с успех. Затова може би проявяват взаимна „търпимост“ към заниманията си с местните конфликти, с което да удовлетворят заинтересованите в екипите си и да продължават да заблуждават собствените си народи, че вършат нещо историческо и ползотворно за тях. Или, да речем, единият от тях да се надява на успешни скорошни избори. Или другият в къщата с червената звездичка все повече да се вслушва в онова, което тихо се мърмори из дългите коридори. А третият - той няма особени грижи, защото всичко е разчел, както винаги се е правило там от хиляда години преди него. Сега може и да не е за 1000 години напред, но няма да се хващаме и да си търсим махана за неточната цифра. Ясно е, че оня, който се чуди на кого да отдаде чест пред бялата си къща и другият, който сам си кара лимузината за да успокои народа си, както им гори чергата, явно са разбрали от третия си партньор, че той им дава опция във време да почват да си решават проблемите, приятелски съветвайки и подпомагайки ги. Въпреки че може да се допусне и това, че и двамата се притесняват, да не кажем, страхуват, да не би случайно това да е видимата страна. Китаецът не е българин и няма да каже, въпросът не е на мен да е добре, важното е на Вуте да е зле. Приблизително по подобен начин обаче би могъл да реди картите си, докато другите двама са натънали в самосъздадените си колапсни ситуации. Той печели в края на краищата дивидентите от цялата история. Вижда се как бавно и сигурно разширява политически и позиционно своето влияние в света.
Тук, както е редно, идва време да се отбележи, че има една добра и една лоша новина за нас. Лошата е, че ние като българи най-много зависим от двамата заети сега във въпросните конфликти. Добрата новина е, че, докато те са в такова състояние, е малка вероятността някои от тях да посегне на другия или, не дай си Боже, да реши да си мери … достойнството с третия. Логично е човек да се запита, а ние какво правим в тоя наш страдащ и кървящ континент. Защото това, че ти е ранена само петата, наречена Украйна, не означава, че тялото ти е в ред. Болката с инфекцията се разнася навсякъде. Калпавото е, че не можеш като хората да поискаш помощ нито от съседа си от изток, нито от партньора си от запад и би трябвало сам да се оправяш. Това обаче не става с брюкселски вечеринки и соарета ката ден, а с решения, които предварително да съдържат в себе си положителния резултат, а не желанието на някоя еднодневка за след 5, 10 или 30 години. Най-вече защото европейците имат лошото възпитание да искат да живеят сега, а не в близкото или далечното бъдеще. Особено тая част от тях, които достатъчно време се нагледахме и наслушахме на приказките за светлото бъдеще.
Скоро време, предполага се най късно до лятото, трябва да станат събития, които да дадат знак, че и тримата играчи са се разбрали за онова, което не са си казали на срещите. А ние останалите от второкласните зрителски банки да се зарадваме на добрата новина, че всеки от тях най-после е кандисал и се е хванал да си оправя нещата така, че да даде шанс и на другите да живеят нормално.
