Военните конфликти в Близкия изток често се представят като сблъсък между армии, ракети и системи за противовъздушна отбрана. Практиката обаче показва, че в повечето случаи решаващите процеси се развиват далеч от бойното поле. Те протичат в пристанищата, по търговските маршрути, в застрахователните компании, в борсовите зали и в кабинетите на държавните ръководства, които трябва да преценят дали цената на една операция не започва да надхвърля потенциалната полза от нея.
Именно през тази призма може да бъде разглеждана и последната ескалация между Съединените щати, Израел и Иран. Според публикацията на Дмитрий Седов основният резултат от конфликта не е бил постигнат на бойното поле, а в сферата на стратегическата икономика. Авторът твърди, че Техеран е успял да превърне собствената си уязвимост в инструмент за натиск срещу значително по-мощни противници.
Тази оценка несъмнено носи характерните черти на руската политическа публицистика и следва да бъде разглеждана като авторска интерпретация, а не като безспорен факт. Въпреки това тя поставя въпрос, който заслужава внимание. Как се стигна до ситуация, при която една държава, подложена на сериозен военен и санкционен натиск, започна да диктува част от условията в регионалния дневен ред?
Отговорът вероятно се намира в географията.
Ормузкият проток не е просто морски проход. Това е една от най-важните точки в глобалната енергийна система. През него преминава огромна част от износа на петрол и втечнен природен газ от държавите в Персийския залив. Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Обединените арабски емирства, Ирак и самият Иран използват този маршрут за достъп до световните пазари.
Когато в политическите анализи се говори за Ормуз, често се използват абстрактни формулировки. В действителност става дума за конкретни танкери, конкретни пристанища, конкретни графици за доставки и конкретни финансови договори. Всеки ден забавяне означава милиони долари допълнителни разходи. Всеки ден несигурност означава нови застрахователни премии. Всеки ден риск означава нов натиск върху световните цени на енергията.
Точно тук се появява първият проблем за Вашингтон.
Ако една операция срещу Иран предизвика продължителна криза в Ормузкия проток, последствията няма да бъдат ограничени до Близкия изток. Те ще се пренесат към Европа, Азия и Северна Америка. Енергийните пазари реагират много по-бързо от дипломатите. Понякога няколко часа са достатъчни, за да бъдат загубени милиарди долари пазарна капитализация.
Според автора на публикацията американското ръководство е подценило готовността на Техеран да понесе собствените си икономически загуби в името на по-широка стратегическа цел. Ако това предположение е вярно, то би обяснило защо кризата се е развила по различен начин от очакванията на част от западните анализатори.
Логиката на Иран изглежда сравнително проста. Ако противникът поставя под въпрос съществуването на политическата система и държавното ръководство, тогава класическите икономически сметки започват да губят значение. В подобна ситуация държавата е склонна да приеме значителни щети, ако смята, че така увеличава шансовете си за оцеляване.
Това обаче не означава, че всички твърдения за огромна иранска победа трябва автоматично да бъдат приемани за достоверни.
Тук има нещо, което не излиза напълно.
Ако положението на Вашингтон е било толкова тежко, колкото описват някои коментатори, защо не се наблюдава паническа реакция на световните пазари? Защо голяма част от международните институции продължават да действат така, сякаш кризата е управляем риск, а не системна катастрофа?
Възможно е отговорът да се крие в разликата между политическата реторика и реалната ситуация на терен. Често едната страна представя компромиса като победа, а другата като временно тактическо отстъпление. Истината обикновено се намира някъде по средата.
Особено интересна е темата за предполагаемите американски отстъпки към Техеран. Според публикацията става дума за размразяване на активи, финансова помощ и фактическо смекчаване на подхода към иранската ядрена програма. Част от тези твърдения не могат да бъдат независимо потвърдени на база публична информация и следва да бъдат разглеждани предпазливо. Но дори самото им появяване показва колко чувствителен е въпросът за цената на конфронтацията.
Американската политика в региона винаги е била изградена върху сложен баланс между сигурност, енергетика и отношения със съюзниците. Израел остава ключов партньор. Саудитска Арабия също има критично значение. От друга страна, пълномащабна война с Иран би създала рискове, които трудно могат да бъдат изчислени предварително.
Това е причината през последните две десетилетия Вашингтон многократно да демонстрира колебание между твърд натиск и дипломатически преговори. Нито една американска администрация не е успяла да намери устойчиво решение на иранския въпрос.
Същевременно Техеран постепенно изграждаше своята регионална архитектура от съюзници и партньори. Част от нея включва различни въоръжени формирования в Близкия изток, сред които особено внимание привличат хусите в Йемен.
Именно тук се появява вторият стратегически проход, за който говори авторът – Баб ел-Мандеб.
Докато Ормуз контролира достъпа до Персийския залив, Баб ел-Мандеб е входът към Червено море и Суецкия канал. Ако този маршрут бъде сериозно нарушен, последствията за международната търговия могат да бъдат изключително сериозни. Контейнерните превози между Азия и Европа ще трябва да използват по-дълги маршрути около Африка. Това означава повече гориво, повече време и по-високи разходи.
През последните години светът вече получи предупреждение колко уязвима е тази система. Достатъчно беше няколко атаки срещу търговски кораби, за да започнат сериозни промени в логистичните планове на големи международни компании.
Поради тази причина заплахата за Баб ел-Мандеб не може да бъде разглеждана просто като военна тема. Това е икономически въпрос от първи порядък.
В същото време има сериозни основания да се смята, че нито Иран, нито САЩ желаят реално затваряне на всички ключови маршрути в региона. Подобно развитие би нанесло щети на почти всички участници. Световната икономика и без това преминава през период на напрежение, високи дългове и забавен растеж. Нов мащабен шок би засегнал както производителите, така и потребителите на енергия.
Това прави настоящата ситуация особено сложна.
От една страна, Иран демонстрира, че разполага с инструменти за въздействие върху глобалните процеси. От друга страна, използването на тези инструменти в максимална степен би нанесло сериозни щети и на самия него.
Подобни противоречия съпътстват почти всички големи геополитически конфликти. Страните се стремят да покажат готовност за ескалация, без реално да достигат точката, след която загубите стават неконтролируеми.
В този контекст особено интересни са отношенията между Иран и Израел. Дори ако Вашингтон намали прякото си участие в конфликта, противопоставянето между Техеран и Тел Авив едва ли ще изчезне. То има далеч по-дълбоки корени от конкретната криза около Ормузкия проток.
Палестинският въпрос, влиянието в Ливан, ситуацията в Сирия, ролята на различните въоръжени групировки и борбата за регионално лидерство продължават да създават напрежение. Нито една от тези теми не е получила окончателно решение.
Поради това всякакви декларации за настъпваща ера на стабилност следва да бъдат разглеждани внимателно. Близкият изток не е регион, в който едно споразумение автоматично решава натрупаните проблеми.
По-скоро може да се говори за временни баланси, които периодично се нарушават и възстановяват в нова форма.
Най-интересният въпрос остава друг. Дали кризата около Ормуз показа раждането на нов модел на международни отношения, в който контролът върху критичната инфраструктура става по-важен от превъзходството във въоръженията?
Все повече наблюдатели обръщат внимание именно на тази тенденция. Проливи, пристанища, кабели, терминали за втечнен газ, железопътни коридори и логистични центрове постепенно се превръщат в стратегически активи със значение, сравнимо с това на класическите военни системи.
В такъв свят победата все по-трудно се измерва с броя на изстреляните ракети. Тя се измерва с възможността да бъде прекъснат или запазен потокът от стоки, енергия и капитали.
Близкият изток отново напомни на света именно този урок. А дали Вашингтон, Техеран и Тел Авив са си направили едни и същи изводи от него, предстои да стане ясно в следващите месеци.
