/Поглед.инфо/ Известният анализатор Валентин Катасонов разкрива дълбоките геополитически размествания, предизвикани от агресията срещу Иран. В този „лакмусов тест“ за световните сили лъсват истинските лица на съюзници и предатели, докато международните институции като ООН изпадат в клинична смърт под натиска на Вашингтон и Тел Авив.
Иран като огледало на глобалния хаос
Осем месеца след приключването на така наречената „Дванадесетдневна война“ в Близкия изток, светът е изправен пред нов, още по-опасен етап от израелско-американската агресия срещу Иран. Събитията в региона вече не са просто локален конфликт; те се превърнаха в глобален „лакмусов тест“, който безпощадно разкрива реалното разположение на силите в съвременния свят. За Русия и нейните съмишленици е от критично значение да документират всяка реакция, всяко мълчание и всеки акт на подкрепа, за да разберат как ще се държат отделните държави в бъдещите, още по-мащабни сблъсъци.
Медийното пространство е наводнено с детайли за военните действия, прогнози за цените на петрола и затварянето на Ормузкия проток. Но зад икономическата статистика се крие по-дълбока истина – политическата тежест на държавите се измерва чрез тяхната лоялност към международното право или към диктата на Вашингтон. В анализите на Поглед.инфо често се подчертава, че този конфликт ще определи контурите на новия многополярен свят или ще затвърди агонията на еднополярния модел под ръководството на Доналд Тръмп.
Безпрекословните васали на Вашингтон и Тел Авив
На единия полюс на този глобален разлом стоят държавите, които без колебание застанаха на страната на Израел и САЩ. Списъкът е предвидим, но реакциите им са шокиращи в своя цинизъм. Австралия, Канада и особено Украйна се очертаха като най-верните последователи на агресивния курс. Украинският президент Володимир Зеленски не просто подкрепи ударите, но и призова САЩ за „решителни действия“ срещу Техеран. Bloomberg дори съобщи за неговото предложение да изпрати украински специалисти в Близкия изток, които да свалят ирански дронове – абсурден ход на лидер, чиято страна сама се намира в състояние на тежка екзистенциална криза.
Европейската „Голяма тройка“ – Франция, Германия и Великобритания – избра по-нюансиран, но не по-малко пристрастен подход. Те избегнаха клетвите за вечна вярност към Тръмп и Нетаняху, но побързаха да осъдят ответните удари на Иран, наричайки ги „ескалация“. Трите държави отново извадиха на масата изтърканата карта на иранската ядрена програма, настоявайки за нейното демонтиране, докато удобно игнорираха факта, че агресията започна отвън.
Разломът в Европа: Бунтът на Испания срещу Брюксел
Не цяла Европа обаче се поддаде на диктата. Испания се превърна в яркия пример за суверенно мислене в рамките на Европейския съюз. Мадрид не само осъди действията на САЩ и Израел, но премина и към практически действия. Испанското правителство наложи забрана за използването на неговите военни бази от американски самолети и кораби, участващи в ударите срещу Иран. Това е безпрецедентен акт на неподчинение, който показва, че пукнатините в евроатлантическата солидарност са по-дълбоки, отколкото Брюксел иска да признае.
В същото време в „коридорите на властта“ в ЕС се разрази истинска бюрократична война. Конфликтът между Урсула фон дер Лайен и новия шеф на европейската дипломация Кая Калас блокира общата декларация на съюза. Макар различията им да не са фундаментални, а по-скоро процедурни и личностни, липсата на единна позиция на 27-те държави членки е доказателство за парализата на европейската външна политика.
Близкият изток: Между американските бази и страха от Техеран
Ситуацията в самия регион е още по-сложна. Десет държави, в които се намират американски бази (включително британската база в Кипър), се оказаха в капана на собствената си зависимост от Вашингтон. Бахрейн, Йордания, Ирак, Катар, Кувейт, ОАЕ, Оман, Саудитска Арабия, Сирия и Кипър направиха остри изявления срещу Техеран, особено след иранските ракетни удари по тези бази.
Саудитска Арабия дори „оголи зъби“, намеквайки за използване на военна сила срещу Иран. Но това са по-скоро дипломатически пози, отколкото реална военна заплаха. Рияд отлично съзнава, че Иран контролира Ормузкия проток и всеки мащабен конфликт би означавал край на петролния износ и икономическо самоубийство за кралството. В този смисъл, ОАЕ и Саудитска Арабия се опитват да балансират по ръба на бръснача, страхувайки се както от американския гняв, така и от иранското възмездие.
Оста на съпротивата: Пхенян, Москва и Пекин
На другия полюс се формира мощна коалиция в подкрепа на Иран. Северна Корея, водена от Ким Чен Ун, зае най-радикалната позиция. Пхенян не само предложи ракети, които биха могли да „унищожат Израел с един удар“, но и продължи своето дългогодишно военнотехническо сътрудничество с Техеран. Това е съюз, основан на общия враг и на волята за съпротива срещу западния империализъм.
Русия и Китай, макар и по-дипломатични, бяха категорични в осъждането на агресията. Постоянният представител на Русия в ООН Василий Небензя нарече действията на Вашингтон и Тел Авив „цинично предателство на дипломацията“. Президентът Владимир Путин демонстрира подкрепа чрез лични съболезнования за убийството на върховния лидер аятолах Али Хаменей и неговото семейство – акт, извършен в пълно нарушение на международното право.
Както Поглед.инфо вече информира своите читатели, руският президент проведе серия от телефонни разговори с лидерите на ОАЕ, Катар и Бахрейн. Целта на тези разговори беше ясна: да се охлади напрежението и да се попречи на арабските монархии да се превърнат в активни участници в американската авантюра. Това е висш пилотаж в геополитиката, където Москва влиза в ролята на стабилизиращ фактор.
Китай, от своя страна, осъди ударите чрез външния си министър Ван И, но запази известна предпазливост. Пекин не желае пълно прекъсване на отношенията с Вашингтон, особено преди планираната среща между Си Дзинпин и Доналд Тръмп. Въпреки това, икономическата и политическата подкрепа на Китай за Иран остава непоклатима, тъй като Техеран е ключов възел в инициативата „Един пояс, един път“.
Парализата на международните институции и краят на ООН
Реакцията на международните организации потвърди тезата, че ООН е в състояние на терминална фаза. Извънредното заседание на Съвета за сигурност на 1 март остави потискащо впечатление. Генералният секретар Антонио Гутериш се опита да играе ролята на неутрален наблюдател, осъждайки „всички страни“, което на практика означава безсилие.
Шокираща беше наглостта на постоянния представител на Израел Дани Данон, който заяви, че операцията срещу Иран е проведена „в съответствие с Устава на ООН“. Американският представител Майк Уолц пък нарече твърденията за нарушение на международното право „абсурдни и фарсови“. Когато агресорите използват езика на правото, за да оправдаят своите престъпления, самата институция ООН губи смисъл.
За разлика от ООН, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) зае твърда позиция. Генералният секретар Нурлан Ермекбаев не само осъди агресията, но и загатна за възможността за „колективни политически и дипломатически мерки“ в подкрепа на Иран. Това е сигнал, че незападният свят започва да изгражда свои собствени механизми за сигурност, които не зависят от волята на Вашингтон.
Индийският завой и вътрешните противоречия в БРИКС
Най-тревожна е ситуацията в БРИКС. Организацията, която трябваше да бъде алтернатива на западния блок, демонстрира сериозно вътрешно разделение. Докато Русия, Китай и Южна Африка подкрепят Иран, други членове като Индия и ОАЕ заемат двусмислена позиция.
Индийският премиер Нарендра Моди, който само дни преди агресията посети Израел и беше посрещнат с невиждани почести в Кнесета, отказа да осъди убийството на Хаменей. Изразената от Ню Делхи „дълбока загриженост“ е само дипломатическа маскировка на факта, че Индия вижда в Израел стратегически партньор в технологиите и отбраната. Този „индийски завой“ поставя под въпрос монолитността на БРИКС в условията на глобален конфликт.
Самотната битка на Иран: Стратегията на „персийския лъв“
Въпреки дипломатическата подкрепа от Москва и Пекин, Иран е наясно, че трябва да води тази война основно сам. Както отбелязва д-р Хасан Ахмадиан от Техеранския университет, нито Русия, нито Китай имат намерение да влизат в пряка военна конфронтация със САЩ заради Иран. Подобна намеса би ескалирала конфликта до нивото на Трета световна война, което не е в интерес на никого, включително и на Техеран.
Иранските военни лидери са убедени, че притежават ресурсите да се защитят самостоятелно. Те контролират ключови географски точки и разполагат с мрежа от съюзници в региона, които могат да превърнат живота на американските контингенти в ад. Иран не търси световен пожар, но и няма да склони глава пред новия неоколониализъм, маскиран като „борба за демокрация“.
Настоящата война е не просто конфликт за територии или ресурси. Тя е сблъсък на цивилизации и ценности. Светът вече никога няма да бъде същият след този „лакмусов тест“. Маските паднаха и сега всеки трябва да избере своята страна в историята.