/Поглед.инфо/ И през 2015 г., и през тази година, когато шест години по-късно възникна нова вълна на преселение на народите от Азия и Африка към Европа, политиците от ЕС се оказаха в двусмислено положение.

От една страна, „своята риза е по-близо до тялото“, а задълженията на всяка държава към своите граждани включват, наред с други неща, охрана на границата. Не чак да са плътно затворени пред мигрантите, но последната дума - да ги пуснат в конкретния случай или да не ги пуснат - трябва да остане за властите.

Ако властите са безсилни пред мигрантския натиск, тогава жизнеспособността на такава държава е поставена под въпрос. Следователно при определени обстоятелства една държава трябва да може да защитава границите си, включително със сила.

От друга страна, ЕС провъзгласи защитата на правата на човека като алфа и омега на собствената си политика, което благоприятно отличава Европа от другите страни. По-специално, Европа е обявена за убежище на преследваните и бедстващите.

Ако такъв великодушен принцип е провъзгласен, това е прекрасно, но тогава допускането както на весели гости, така и на мрачни и намръщени, е задължение на европейските правителства. И не просто да ги пуска, но и да ги подпомага, издържа. „Можем да се справим“, както каза Ангела Меркел през 2015 г.

Проблемът е, че сега, когато гостите от юг се опитват да проникнат от Беларус през Литва и Полша до по-богатите страни - "Дойдох при вас, да се установя навечно, надявам се подслон да намеря при вас" - такова простодушно желание не винаги се посреща с пълно разбиране. Но сега какво да се прави? „Щом си се хванал на хорото, трябва да го играеш.“ Нямаше нужда да се дават толкова широки обещания и да се подчертава, че това е „алфата и омегата“...

Разбира се, човек може да обвинява Лукашенко за всичко, особено като се знае, че и той има доста общо с настоящите трудности, но проблемът е, че дори и беларуският президент изобщо да не съществуваше, природният закон, че водата винаги ще намери дупка, откъдето да се излее, няма как да се отмени. Ако не оттук, то там.

И тези широки обещания съвсем не са новост, напротив, те се появиха отдавна – като реакция на историята на епохата между двете световни войни, която е доста срамна и позорна за Европа (и не само за Европа).

Както отбелязва писателят-историк: „През войната и следващите две десетилетия в редица страни се извършват погроми и държавни преврати. Те принуждават много хора да избягат от родината си в чужда земя. Така възниква многонационална емиграция.

Където и да отиваха тези мрачни гости, не бяха добре дошли. Земята и работата бе вече разпределена между нациите. Нямаше вече държави, където да им трябват новодошлите с тяхния минал опит и способности. Напротив, навсякъде гледаха накриво чужденците, които искат работа и хляб.Те почи не бяха пускани да работят, едва им се позволяваше да дишат.

За изгнаниците бе трудно да докажат и да получат потвърждение, че са тези, които са. В много страни това служеше като добре дошло извинение, за да се отърват от тях.

Случвало се е хора, които нямат документи, жандармеристите от една страна тайно да ги прехвърлят през границата през нощта в съседната държава, а на следващата нощ жандармеристите от съседната страна също тайно ги връщат обратно "...

Не ви ли се струва, че последното изречение е взето от днешната емисия новини?

Но емигрантската нищета беше половината от бедата. Много по-лош беше факта, че дори когато не ставаше дума за парчето хляб на чуждата земя, а просто за спасяване на човешки животи, демократичните страни показаха съвсем същото безразличие към съдбата на бегълците. Историята на "кораба на обречените" - парахода "Сейнт Луис", който напусна Хамбург на 13 май 1939 г., се превърна в христоматийна.

Корабът е превозвал 900 германски евреи с кубински визи. Както се оказва, отмененитъкмо малко преди пристигането им в Хавана. Пътниците се объръщат за помощ както към САЩ, така и към Канада, но получават отказ, мотивиран с факти от типа на: трудно икономическо положение на двете страни, всички имиграционни квоти вече са изпълнени и, с две думи, ние не можем да помогнем.

Пристигайки на 27 май в негостоприемната Хавана, "Сейнт Луис" на 6 юни е изпратен да се връща обратно. Едва в последния момент с огромни усилия еврейската организация "Джойнт" се сдобива с разрешението, пътниците на "Сейнт Луис" да могат да слязат в други европейски страни: 287 души се съгласиха да приемат Великобритания, 224 - Франция, 214 - Белгия и 181 - Холандия.

В други случаи, не толкова известни, нямаше и такова разрешение - и бежанците бяха оставени на произвола на съдбата. Имаше формулировката на швейцарските власти: "Das Boot ist voll" - "Лодката е пълна", тоест страната ни не е разтегателна.

И не само швейцарците действаха по този начин. Още през лятото на 1938 г. във френския курорт Евиан се провежда конференция на демократичните сили на тема как да се справят с еврейските бежанци от Третия райх и позицията на участниците е еднаква. „Ние много им съчувстваме, но...“

Парадоксалното е, че страните, които по никакъв начин тогава не могат да минат за демократични – Испания на Франко, Португалия на Салазар, Иран на шах Ръза – значително по-често проявяват много по-снизходително отношение към проблема /и опасенията/ на еврейските общности.

Разбира се, властите на богатия Запад бяха точно толкова безразлични към съдбата не само на евреите, но и на другите бежанци - всичко се решава тихичко, под масата. Е, тук таме се опитваха да бият тревога - но безуспешно.

И в крайна сметка се случи обичайното. Наказание на невинните и награждаване на непричастните. Тоест наказание нямаше – и на виновните, и на невинните – но с награждаването всичко се получи както трябва. В резултат на трагичния четвърт век – 1919-1945 г. – бенефициенти се оказаха икономическите мигранти от страните от третия свят. Обезщетения, надбавки, режим на най-облагодетелствана нация и др.

Като компенсация за нечовешкото отношение към бежанците от междувоенната епоха имаше изключително чувствително и хуманно отношение към хората, които не са застрашени от нищо в родината си, но в чуждата земя наборът от житейски блага е много по-голям. И по-достъпен. И те наистина бяха частично допуснати до този набор.

Това е често срещано нещо. В статията си от 1918 г. „Интелигенцията и революцията“ Блок пише: „Защо гадят в именията, които са толкова скъпи на сърцето на господарите? - Защото там са изнасилили и бичували момичетата: ако не при този господар, то у съседа му . Защо изсичат столетните паркове?" Защото много години под разлистените дъбове, липи и кленове господата показваха силата си: тикаха в носа на просяка богадството си, а на неукия – образоваността си."

Дали „техните благородия“ от древни времена са били толкова грешни е отделен въпрос. Може и да са били. Но компенсацията за страданията на жертвите, напълно получи Полиграф Полиграфович Шариков /куче, превърнато в човек от романа „Кучешко сърце“ на Булгаков – б.пр./, който сам изобщо не е страдал от господарите.

Страдат едни, но благата ползват съвсем други - на това, изглежда, се строи целият свят. И правозащитния хуманизъм на европейците - също.

Да-а... Човешко, твърде човешко.

Превод: ЕС