/Поглед.инфо/ Ибрахим Раиси е избран за нов президент на Иран - и това е изключително неприятна новина както за американския президент Байдън, така и за целия американски елит. Кой е Раиси, защо президентството може да не е короната на неговите политически амбиции - и как самият Вашингтон помогна да се избере този човек?

Както знаете, умните хора се учат от грешките на другите хора. Глупаците се учат от собствените си грешки. Но как да наречем тези, които дори не се учат от своите? Отговорът е много прост: те се наричат американци.

Поредната последица от този пропуск в ученето бяха президентските избори на 18 юни в Иран, които бяха спечелени от консерватора Ибрахим Раиси. Нещо повече, той спечели на първия тур, като спечели повече от 61% от гласовете. Единственият умерен кандидат беше Абдолнасер Хемати, който спечели 8,38% от гласовете. За сравнение, умереният Хасан Роухани спечели 57% на президентските избори през 2017 г.

И основният виновник за провала на умерените сили (основната надежда на Запада за трансформиране на иранския режим) бяха САЩ. Което всъщност стъпи на същото гребло, както в началото на 2000-те.

Всичко се повтаря

През 2001 г. иранското общество, уморено да живее в условията на винтовете, затегнати от аятоласите, с огромно мнозинство от гласовете (77%) избра Мохамад Хатами на поста президент. Умерен политик, който се застъпваше за реформи и изграждане на диалог със Запада. Изглежда, че управляващата администрация на Джордж Буш в САЩ би трябвало по всякакъв начин да подкрепя идеите на Хатами - да подаде ръка за помощ на Иран, да започне процеса на премахване на санкциите и интегриране на страната в световната икономика . Вместо това Вашингтон въведе Иран в „оста на злото“ и всъщност отказа всякакъв диалог с него.

Не е изненадващо, че иранците бързо се разочароваха както от идеите за разведряване, така и от тези, които излъчват тези идеи - тоест Хатами и техните другари. И през 2005 г. махалото се завъртя в другата посока и се залюля много рязко - Махмуд Ахмадинеджад беше избран за президент на Иран. Тази, при която иранско-американските отношения се балансираха на ръба на пряка война, ядрената програма се развиваше с ускорени темпове и Израел рискуваше да се превърне в „огнено море“.

През 2013 г. историята даде втори шанс на американците и иранците - умереният кандидат Хасан Роухани, представляващ онези слоеве от иранския елит, които подкрепят диалога и прекратяването на санкционните войни, печели президентските избори с малка разлика. Върховният владетел на Иран (рахбар) Али Хаменей не беше против - отчасти защото икономиката на страната наистина пострада силно от санкциите, за които част от населението обвини радикалната реторика на Ахмадинеджад. И, изглежда, американците се възползваха от този шанс - администрацията на Обама взе протегнатата ръка и след няколко години преговори сключи ядрена сделка с Иран, според която САЩ отмени санкциите срещу Ислямската република и иранците се отказаха от програмата си за ядрено оръжие и наложиха временни ограничения за развитието на мирния атом.

След пристигането на Тръмп през 2016 г. обаче САЩ се оттеглиха от това споразумение и върнаха всички санкции. Не защото Иран е нарушил нещо (а МААЕ неведнъж е казвала, че Техеран е изпълнил изцяло всички свои задължения), а просто защото на Доналд Тръмп „не му хареса“ сделката. Освен това САЩ не само се оттеглиха, но принудиха европейците да прекратят много инвестиционни договори с Иран, сключени след подписването на ядрената сделка.

Ясно е, че подобен трик на американците е бил фатален удар за иранските умерени. И въпреки, че администрацията на Байдън вече обяви готовността си да съживи сделката и отново да отмени санкциите, влакът напусна гарата - на изборите през 2021 г. консерватор отново дойде на власт в Иран.

Не е ново начало

Разбира се, това не означава, че ядрената сделка няма да бъде съживена - най-вероятно ще се споразумеят за нещо. Въпреки това прозорецът за възможности за трансформиране на иранския режим към по-големи свободи е затворен. И може би не за два електорални цикъла (както при Ахмадинеджад), а за по-дългосрочен план. В крайна сметка Раиси по никакъв начин не е Ахмадинеджад 2.0.

И така, Раиси има много по-силна позиция на апарата в страната. Ахмадинеджад, син на ковач и бивш кмет на Техеран, беше политическо парвеню за иранския елит. Ибрахим Раиси е уважаван представител на духовенството.

Тук трябва да се обясни една точка. Властта в Иран се контролира условно от две групи хора. Първите са аятоласите, тоест духовенството. Номинално именно тя управлява държавата. Всъщност обаче, през последните няколко десетилетия, твърде много власт бе завзета от друга група - генералите от Корпуса на стражите на Ислямска революция (КСИР). Генералите от КСИР поеха контрола над цялата сива търговия в Иран (т.е. заобикаляйки международните санкции), а също така контролираха външната политика. Някои дори започнаха да мислят, че ще изтласкат аятоласите и ще поемат контрола върху вътрешната политика. Изборът на Раиси обаче отмени тези планове.

„Хаменей им постави задачата да се борят с таласъмите в Сирия, Йемен и даде да се разбере, че в самия Иран има кой да прави вътрешна политика“, каза Фархад Ибрахимов, експерт от Валдайския международен дискусионен клуб. От една страна, това означава, че в Иран не се предвиждат реформи (Раиси е доста твърд консерватор по този въпрос), но от друга страна, политическата система ще бъде много по-стабилна. Макар и само защото силите за сигурност нямат никакви елементи на традиционната иранска легитимност (във формата на монархизъм или теокрация). А духовенството има.

Случва се така, че националистите (като Ахмадинеджад) или хората със светски възгледи (значителна част от генералите на КСИР) са голям проблем за единството на страната. Нека припомним, че Иран е многонационална държава (само около половината население са персийци), чиито народи са обединени от наднационална идея под формата на концепцията за ислямска република. Това означава, че всяка вътрешна политика, основана на персийския национализъм, води до отслабване на държавната система и съответно е от полза за американците.

Раиси има различни възгледи. „Поради ислямската философия, която той се придържа доста строго, Ибрахим Раиси априори не може да бъде националист, тъй като ислямът отрича национализма като такъв. Напротив, по време на предизборната си кампания Раиси се гордееше, че е подкрепян активно от кюрди, азербайджанци и белуджи ”, обяснява Фархад Ибрахимов.

Отговаря за думите си

Що се отнася до международните отношения, Раиси е не по-малко консервативен от Ахмадинеджад, но в същото време е много по-предпазлив в външнополитическите си изявления. Това означава, че ще стане много по-трудно за Щатите да оправдаят налагането на санкции срещу Иран. По едно време Хасан Роухани заяви, че преди Ахмадинеджад никой не се е намесвал в ядрената програма на Иран, включително защото иранските лидери не са искали проблеми.

Въз основа на всички горепосочени предимства, експертите не изключват, че президентството е трамплин за Раиси до статута на върховен лидер на Иран.

„Хаменей отдавна търси наследник за себе си и в този смисъл Раиси е идеален кандидат: той е сейед, тоест потомък на пророка Мохамед, в политиката дълго време и е работил в съдебната система , което означава, че той е запознат с всички тънкости и нюанси на вътрешната политика. В този смисъл той е идеален кандидат за поста на Рахбар “, казва Фархад Ибрахимов. Да, Хаменей вече е погребан много пъти - по-точно през всичките повече от 30 години от неговото управление (всъщност Али Хаменей с болните му бъбреци първоначално беше смятан за временна фигура), но Рахбарът все пак не е вечен.

В резултат на това картината за САЩ е изключително мрачна. Плановете за зелена революция в Иран се провалиха. Плановете за умерена трансформация на иранския режим се провалиха, за което американските либерали сега активно плачат. Плановете за връщане на ядрената сделка при благоприятни за САЩ условия се провалиха. По този начин Америка или ще трябва да промени коренно своя подход към иранската политика (припомнете си, че целта на ядрената сделка и премахването на санкциите все пак беше да стимулира трансформацията на режима), или отново пасивно да наблюдава как обединен Иран укрепва позициите си в Близкия изток.

Това е така, защото американците се учат от грешките си. .

Превод: В. Сергеев