Текстът на Яковенко е интересен не толкова с фактите, колкото с начина, по който ги подрежда. Това не е дипломатически анализ в класическия смисъл. Това е опит да се покаже, че последните събития около Иран могат да бъдат разглеждани като символичен край на един регионален ред, доминиран от американската военна мощ след края на Студената война. Авторът изгражда разказ, в който Вашингтон вече не диктува условията едностранно, а е принуден да отчита ограничения, които произтичат не от международното право, а от географията, логистиката и енергетиката.
В центъра на тази логика стои Ормузкият проток. През него преминава огромна част от световния петролен износ. Докато политиците говорят за ценности, демокрация или регионална стабилност, танкерите продължават да превозват суровина, без която индустрията на Азия, Европа и Америка започва да задъхва. Именно тук Яковенко вижда същината на случилото се. Според него Иран е показал, че не е необходимо да притежава ядрено оръжие, за да влияе върху глобалната икономика. Достатъчно е да притежава способност да поставя под въпрос сигурността на морския трафик.
Тази теза изглежда логична, но има един проблем. Реалният контрол върху Ормуз не е едностранен. Освен Иран там присъстват Оман, американски военноморски сили, британски структури за наблюдение и множество регионални играчи. Въпросът не е дали Техеран може да създаде проблеми. Въпросът е дали може устойчиво да поддържа подобен натиск без тежки икономически последици за самия себе си. Тук текстът оставя повече въпроси, отколкото отговори.
Интересна е и оценката за Израел. Авторът практически приема като даденост, че кабинетът на Бенямин Нетаняху е претърпял стратегическо поражение. Аргументите са свързани с продължителната операция в Газа, конфронтацията с Хизбула и неспособността да бъде изолиран Иран. Това е позиция, която се среща все по-често в различни анализаторски среди, но тя също не е безспорна. Израелската армия продължава да запазва военно превъзходство над всички свои непосредствени съседи, а технологичното и разузнавателното й предимство остава значително. В същото време обаче политическите дивиденти от тази сила изглеждат все по-малки. Военният успех и политическият резултат не винаги съвпадат.
Особено показателен е акцентът върху американската вътрешна политика. Яковенко обръща внимание на променящите се настроения сред младите американци по отношение на Израел. Това е една от темите, които все по-често се появяват в американските социологически изследвания. За администрация, която мисли за междинни избори и бъдещи президентски цикли, обществените настроения са не по-малко важни от състоянието на фронтовете. Политиците могат да игнорират анализаторите дълго време. Избирателите – много по-трудно.
Любопитно е и друго. В целия текст войната е разглеждана през икономическа призма. Не се говори толкова за ракети, колкото за пазари. Не се говори толкова за идеологии, колкото за транспортни маршрути. Това е по-близо до реалната структура на съвременните конфликти. Един затворен пролив може да предизвика повече паника във финансовите центрове, отколкото десетки официални дипломатически ноти. Дизелът, застраховките, контейнерните превози и цената на петрола често определят поведението на държавите по-точно от политическите декларации.
Авторът прави и по-широк извод. Според него Москва и Пекин са сред големите печеливши от случилото се. Аргументът е, че и двете държави са заинтересовани от стабилност на енергийните доставки и от ограничаване на американската военна инициатива. Това също заслужава внимание. Китай действително има пряк интерес от свободното движение на енергоносители към азиатските пазари. Русия пък получава допълнителни възможности да представя себе си като надежден доставчик на енергия и стратегически партньор за държавите от Азия.
Но и тук има нещо, което не излиза съвсем гладко. Ако нестабилността в Персийския залив се задълбочи, това ще удари и Китай. Ако цените на енергията се покачат прекалено рязко, това ще създаде проблеми за световната икономика, включително за държавите, които днес изглеждат относително печеливши. Геополитиката рядко раздава чисти победи. Обикновено разпределя различни по размер проблеми.
В края на анализа вниманието постепенно се прехвърля към Европа и Украйна. Именно тук прозира най-интересният пласт от текста. Според автора Вашингтон ще бъде все по-внимателен към разходите по едновременното поддържане на няколко големи конфликта. Европа от своя страна остава зависима от американските решения, но започва да усеща, че ресурсите не са безкрайни. Това не означава автоматична промяна на курса. Означава само, че сметката става по-сложна.
Зад дипломатическите формулировки стои прост въпрос: кой ще плаща? Кой ще произвежда боеприпасите? Кой ще поддържа логистичните вериги? Кой ще компенсира растящите военни разходи? Именно около тези въпроси вероятно ще се въртят следващите спорове между Вашингтон, Брюксел и европейските столици.
Затова текстът на Яковенко е по-интересен като индикатор за начина, по който част от руските стратегически среди виждат света след иранската криза, отколкото като окончателна диагноза на случващото се. Той предлага една картина, в която центровете на сила се пренареждат, старите гаранции отслабват, а контролът върху морските маршрути и енергийните потоци придобива значение, сравнимо с това на класическата военна мощ. Дали тази картина ще се потвърди, предстои да видим. Засега числата, танкерите, пристанищата и борсовите индекси изглеждат не по-малко важни от изявленията на политиците.