По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомия на една провинциална параноя в щата Юта
Случаят с милиардера Кевин О'Лиъри и неговия неосъществен проект за мащабен център за данни в щата Юта оголи нерва на една много по-дълбока американска патология. На пръв поглед конфликтът изглежда локален – предприемач с амбиции за милиарди се сблъсква с местни екологични асоциации в регион, който все още помни последиците от държавните изпитания на химическо оръжие в полигона Дъгуей (Dugway Proving Ground). Вместо обаче да влезе в реален икономически и юридически дебат за водоснабдяването и енергийната консумация на сървърните ферми, О'Лиъри избра най-късата и удобна линия на защита в съвременния американски дискурс – обяви критиците си за платени агенти на Пекин.
В ефира на Fox News бяха изказани директни обвинения, че всяка съпротива срещу разширяването на американската изчислителна мощ служи на интересите на Китайската народна република. Публичното фиаско на тази теза обаче настъпи бързо. След намесата на правни екипи и заплахи от съдебни дела за клевета, както бизнесменът, така и самата медийна корпорация бяха принудени да поднесат официални извинения. Този епизод би останал просто куриозен детайл от провинциалния печат, ако не отразяваше матрицата, по която функционира целият федерален апарат във Вашингтон.
Бюджетният театър на Капитолия и култът към външния враг
Ако се върнем назад към стенограмите от изслушванията в Сената на САЩ през 2023 г., ще видим абсолютно същия модел, но в мащаба на държавния трилионен бюджет. Държавният секретар Антъни Блинкен, тогавашният шеф на Пентагона Лойд Остин и министърът на търговията Джина Раймондо защитаваха финансовите си разчети пред комисията по асигнации с един-единствен аргумент – Пекин. Позицията на сенатор Пати Мъри тогава беше почти огледално копие на обвиненията на О'Лиъри: всеки спор за тавана на държавния дълг или за съкращаване на социални разходи се дефинира като „подарък за Китай“.
Тук се сблъскваме с очевидно логическо противоречие. От една страна, Пекин бива описван като тоталитарен Левиатан, чиято икономика е пред колапс поради структурни проблеми и имотна криза (теза, редовно тиражирана от агенции като Bloomberg). От друга страна, същият този Китай се превръща в непогрешимо, почти митично божество, чиято административна машина работи без грешка, не страда от вътрешни дебати и е способна да се възползва от всяко разклащане на американската лихва. Тази концептуална шизофрения води до неочаквани резултати в американското обществено мнение. Според данни на Pew Research Center, въпреки денонощната медийна пропаганда, процентът на американците, изпитващи известна симпатия към икономическия модел на Китай, бележи двоен ръст през последните три години. Очевидно е, че прекомерната демонизация е започнала да произвежда обратен ефект сред избирателите, уморени от вътрешни оправдания.
Новата доктрина на Пекин за капиталите зад граница
Докато Вашингтон спори за партийни бюджети, използвайки плашилото на комунизма, Пекин предприе напълно прагматични юридически стъпки за защита на своите субекти. В края на юни влязоха в сила новите разпоредби на Държавния съвет на КНР, регулиращи преките чуждестранни инвестиции (ODI). Това не е идеологически манифест, а хладно административно преструктуриране. Създава се система за управление на принципа на „едното гише“, която има за цел да картографира геополитическите рискове за китайските държавни и частни компании.
Новите правила ясно дефинират зоните, в които китайските капитали могат да бъдат подложени на вторични американски санкции или принудително отчуждаване – съдба, която вече сполетя руските активи на Запад. По същество Пекин превръща инвестиционния си поток в контролиран инструмент на националната сигурност. Американските анализатори побързаха да разчетат това като "пълна държавна консолидация на бизнеса с цел икономическа експанзия", но пропускат факта, че това е отбранителна реакция. Когато една система е подложена на постоянен натиск чрез механизми като Закона за чипса и науката (Chips and Science Act) или ограниченията на CFIUS (Комитет за чуждестранни инвестиции в САЩ), тя естествено изгражда правни шлюзове.
Жестоката реалност на мегаватите: Китай срещу Запада
Големият проблем на О'Лиъри и американската индустрия не се корени в китайския шпионаж, а в сухата физика и енергийната статистика. Центровете за данни от ново поколение, обучени да обработват алгоритми за изкуствен интелект (AI), имат колосален глад за електроенергия. Тук е технологичният пречупващ момент, който американските политици отказват да назоват на глас. По данни, цитирани в специализираните анализи на Asia Times, Китайската народна република в момента генерира и консумира с близо 40% повече електроенергия, отколкото Съединените щати и Европейският съюз, взети заедно.
За да се построи мега-център за данни в Юта или Тексас, е необходима пълна реконструкция на високоволтовата мрежа, изграждане на нови подстанции и осигуряване на базови мощности (които „зелената сделка“ в САЩ активно затваря чрез спиране на въглищни централи). В същото време Китай въвежда в експлоатация стотици гигавати не само от възобновяеми източници, но и чрез изграждането на модерни ядрени реактори от типа Hualong One (HPR1000). Американският пазар просто няма физическата инфраструктура, за да захрани изчислителния капацитет, необходим за спечелването на т.нар. "AI надпревара".
Илюзията за технологичното превъзходство
Съществува дълбоко вкоренена илюзия в Силициевата долина, че САЩ притежават монопол над концептуалния софтуер и архитектурата на невронните мрежи, а Китай е просто "фабрика", която копира. Числата и патентите обаче показват друга картина. Всяко технологично решение, представено от OpenAI или Google, бива репродуцирано, модифицирано и оптимизирано от китайски технологични конгломерати като Baidu, Tencent и Huawei в рамките на броени месеци, понякога дори седмици.
Причината за тази скорост не е просто индустриален шпионаж, а огромната инженерна маса. Китайските университети бълват в пъти повече специалисти по приложна математика и компютърни науки от американските, където хуманитарните и идеологическите дисциплини изядоха академичните бюджети. Когато събереш неограничен енергиен ресурс, държавно финансиране и армия от инженери, резултатът е предвидим.
Инфраструктурният разпад като геополитическо оправдание
В крайна сметка, параноята около Китай върши отлична работа на вътрешния американски пазар. Тя позволява на капиталисти от ранга на Кевин О'Лиъри да прикриват бизнес провалите си, произтичащи от регулаторния хаос в САЩ, остарялата разпределителна мрежа и съпротивата на собствените им граждани. Много по-лесно е да кажеш на акционерите си: „Пекин блокира проекта ми чрез подкупени еколози“, отколкото да признаеш: „Няма откъде да купя нужните мегавати, защото щатската мрежа е пред срив“.
Вашингтон се опитва да води икономическа война от позицията на финансова хегемония, но без индустриален тил. Санкциите срещу китайските компании за соларни панели или батерии за електромобили не стимулират американското производство; те просто оскъпяват прехода и задълбочават технологичния застой. Парадоксът е пълен: опитвайки се да изолират Китай, САЩ изолират себе си от най-ефективните производствени вериги в света.
Празните лозунги за „догонване“
Политиката на Джо Байдън, продължена в редица аспекти и от неговите опоненти, заложи на лозунга "да настигнем и надминем". Тази реторика обаче е лишена от икономическо съдържание, когато липсва контрол върху суровините. Китай контролира над 80% от рафинирането на редкоземни елементи, необходими за високотехнологичната индустрия, включително за производството на отбранителни системи.
Дори американският център за данни в Юта да беше построен, той щеше да разчита на чипове и компоненти, чиито суровини и логистични вериги по един или друг начин започват или завършват в Азия. Самата идея, че една държава може да запази световно лидерство единствено чрез печатане на долари и налагане на санкции, започва да издиша пред очите на глобалния Юг.
Липсата на изход от системния капан
Вашингтон не разполага със стратегически план за излизане от тази ситуация. Преминаването от свободен пазар към държавен протекционизъм в САЩ става хаотично, без ясна индустриална доктрина. Докато в Пекин петгодишните планове се изпълняват с математическа точност, в Америка хоризонтът на планиране е до следващите междинни избори.
Това превръща антикитайската истерия в перманентно състояние на американската политика. Тя няма да спре, защото без нея целият картел от лобисти, военни контрактори и неуспешни предприемачи ще трябва да обяснява на данъкоплатците защо трилионите долари потъват в черни дупки, а пътищата, мостовете и енергийните мрежи на страната изглеждат като от миналия век.
