/Погед.инфо/ През последните години западните страни изгониха десетки руски дипломати и разузнавачи под прикритие. Колко сериозен удар е такава процедура за живота и кариерата на тези хора, как Родината може да им помогне в тази ситуация - и според какви модели се формира съдбата им след това?

Въпреки че експулсирането не е най-лошото нещо, което може да се случи на дипломат или дори разузнавач, работещ под дипломатическо или журналистическо прикритие, във всеки случай това е много неприятно събитие. Особени трудности възникват, ако депортираният има деца в училищна възраст. Те трябва спешно да бъдат уредени в Москва, тъй като за дете подобна промяна на обстановката не е никак добра. Също така, не всички семейства се чувстват комфортно с това преживяване.

Колкото и да е странно, в някои случаи се организират партита, понякога дори грандиозни, както беше през 2018 г. в посолството в Лондон. И това не е банално „изпращане“, а тържествено събитие, на което посланикът идва. Това обаче изобщо не означава, че експулсирането се възприема като празник - всъщност се сблъскваме с форма на подкрепа за служител, който е попаднал в трудна житейска ситуация със семейството си.

За „чистия“ дипломат, попаднал под валяка на „церемониални“ (организирани по чисто политически причини) експулсирания, нищо по същество няма да се промени. Обикновено тяхната кариера и начин на живот не търпят сериозни загуби от подобни смущения.

Същото се отнася и за военните аташета, които впоследствие продължават кариерата си в Министерството на отбраната без никакви проблеми. Като правило, след известно време на „преекспониране“ те получават нови назначения или в централния офис, или в друга държава. Освен това на депортираните служители се опитват да помогнат както в Министерството на външните работи, така и в Министерството на отбраната, да не говорим за разузнаването.

Съществува обаче конкретно мълчаливо ограничение за разузнавачите, които работят без дипломатическо прикритие (да речем, с карта на журналист). Опитват се да не ги включват повече в командировки. Никога не се знае какво би измислил потенциалният противник. В крайна сметка те могат да бъдат арестувани със задна дата, тъй като нямат дипломатически имунитет. Както винаги, има изключения от всяко правило. Например Юрий Кобаладзе, след като се завърна от Лондон, продължи да пътува в чужбина по линията на Държавната телевизионна и радиоразпръсквателна компания на СССР, но това наистина е уникален случай.

Всички такива случаи за депортираните обаче имат общо ограничение: много е трудно след това да се върнете в страната, от която е депортирано лицето. Нещо повече, независимо дали е направил нещо осъдително или просто е попаднал под „церемонията“. Домакинът просто не издава виза. Невъзможно е да се посочат дори приблизителни термини, след които изгоненият дипломат може да се опита да се върне в тази страна. Нюансът е, че ако човек е бил официално обявен за персона нон грата, това означава, че приемащата държава не иска да го вижда отново и никога. Изключително трудно е да се отървеш от тази стигма, въпреки че е имало прецеденти.

Друг е въпросът, когато дипломат или разузнавач напуска страната като доброволно, при официалното изтичане на командировката или по семейни причини, без публичен скандал и официални бележки от Министерството на външните работи, по споразумение на страните. Тогава пък още има шанс да се върне.

Ограничението може сериозно да повлияе на кариерата на дипломат или разузнавач само ако той е специализиран в определена държава (регион), нейния език и традиции.

Това между другото важи изцяло за Чешката република. В такъв случай ще бъде възможно да се намери приложение за такава тясна специализация единствено в съседна Словакия. И това въпреки, че както МВнР, така и разузнавателната служба практикуват назначения в голямо разнообразие от държави, дори на различни континенти, независимо от тясната специализация на конкретно лице. От условната Финландия можете лесно да стигнете и до Кения.

Между другото, в разузнаването жизнените проблеми възникват у човек най-често, когато по някаква причина той отказва предложената командировка. По съветско време фразата „вие, разбира се, можете да откажете и след това да работите като чиновник в служба по вписванията в Конотоп“ беше популярна. Малко хора биха били доволни от тази перспектива. В резултат на подобна кадрова политика се образува прослойка от хора, които бяха много повърхностно запознати със страната домакин.

Страната домакин решава кого да отпрати. В особено редки случаи местното контраразузнаване започва да „играе с хората“. Типичен пример: 1971 г., когато Великобритания поставя все още непобеден световен рекорд, като едновременно експулсира 107 служители от съветското посолство в Лондон. След това MИ5 се захваща творчески. Познавайки от дезертьора Лялин всички служители на резиденциите на КГБ и ГРУ, оставят в посолството само седем идентифицирани служители на съветските специални служби. Избрани са тези, които преди това са работили в провинциални администрации на територията на СССР, не са работили в централния офис и не са се различавали по особено усърдие или успех.

Освен това британците започнаха да разпространяват различни слухове, в резултат на което подозрения започнаха да падат върху служителите, останали в Лондон. И сред депортираните имаше не само разузнавачи, но и много „чисти“ дипломати, дори служители на ЦК на КПСС. Това създаде нервна атмосфера до конфликти между Министерството на външните работи на всемогъщия Андрей Громико и КГБ на също толкова влиятелния Юрий Андропов. Оттогава външното министерство редовно изисква да се намали броят на щатните длъжности, разпределени на КГБ. Громико твърди, че служителите на разузнаването предават "чисти" дипломати за експулсиране. И не може да се намери достатъчно квалифициран персонал.

Друг пример за британско творчество: през 1984 г., докато повишават агента си Гордиевски нагоре по кариерата, британците изгонват резидента на КГБ Хук от Лондон. Никитенко става временно изпълняващ длъжността, а Гордиевски, съответно, става негов заместник. След планираното напускане на Никитенко, Гордиевски автоматично започва да претендира за позицията на резидент. Такива са апаратните игри.

Най-неприятното нещо, което може да се случи на разузнавач, е дезертьор (или предател). Първото нещо, което всеки дезертьор прави, е да обади всички, които е познавал или просто е видял случайно. В този случай не само настоящият персонал на резиденцията се оказва изложен, но дори и тези, с които това лице е учило заедно.

Дори традиционните методи на конспирация, възприети в разузнавателната школа (например обучение под фалшиво име), не помагат. Идентифицирането може да стане не чрез „паспортни данни“, а, да речем, чрез снимки. И тези картотеки на Запад са огромни. Например ЦРУ регистрира всеки един от завършилите МГИМО още от времето на Сталин. Досието на човек се стартира просто след получаване на диплома.

В случай на предателство на дезертьор, кариерата на разузнавача обикновено приключва. В някои случаи човекът е заплашен от доживотно седене зад бюро. Но понякога човек просто сменя специализацията, региона или дори континента. Например бившият министър на отбраната и бивш ръководител на президентската администрация на Руската федерация Сергей Иванов е „изобличен“ от същия Гордиевски и е принуден да се премести от Скандинавия в Африка. И това е добрият изход от случая. Преобладаващото мнозинство от „разкритите“ от Гордиевски се разделиха с любимата си работа, чак до не особено почтена пенсия.

Трябва да се каже, че след подобно разкриване не всички разузнавачи искат да станат бизнесмени, политолози, журналисти или учители. Повечето от тях имат малък опит в публичността и извън специфичните светове на разузнаването и дипломацията им е трудно да се реализират. И е трудно да се промени радикално професията и начинът на живот дори на тридесет години и какво да кажем за възрастните хора.

Изключение правят само служителите, които имат някакъв уникален опит и знания. Те често получават покани да преподават както на пълен работен ден, така и като гостуващи преподаватели в Академията за външно разузнаване или във Военната академия. Например те преподават регионални изследвания за "редки" страни. Винаги има недостиг на квалифициран персонал в тази област.

Освен това опитът и знанията на такива хора често им позволяват да продължат да бъдат използвани в публичната служба, независимо от ограниченията след експулсирането. Тези хора не се пръскат толкова лесно - и можем да кажем, че десетките и стотиците служители както на външното министерство, така и на разузнавателната служба, които са изгонени от западните страни през последните години, все още са в полза на Русия.

Превод: В. Сергеев