/Поглед.инфо/ Образуването на неофициална глобална управляваща мрежа от съвременен Китай не само се улеснява, но и направо се диктува от самия характер на китайските култура и история.

От една страна, дори и да не вземем предвид опита на средновековните мореплаватели, „отварянето“ на Китай от колониалните сили през последната четвърт на XIXвек, създало огромни социални проблеми в него, води до масова емиграция на китайците, чиято интензивност принуждава например САЩ да въведат строги ограничения, за да запазят етническия и културен баланс на американското общество (а и просто работните места).

За това помагат емиграцията, и проточилата се война с Япония, и гражданската война, още повече, че и двете се съпровождат с чудовищни масови зверства (като Клането в Нанкин или Блокадата на Чанчун). При това с началото на икономическите реформи емиграцията не се наказва дори в периодите на засилване на политическото регулиране (както от демографски, така и доколкото може да се разбере, от стратегически съображения): да речем, че семейството на студента, отишъл да учи в чужбина и не се върнал, не се подлага на някакви значителни репресии. В резултат на това през 1987 година, за да работят в родината след получаване на висше образование в чужбина, се връщат едва 5% от китайските студенти (наистина, през 2007 година делът им скача до 30%, а през 2017 година до 79%).

Исторически дългият житейски опит в тясна връзка с диаспората, не толкова улеснява формирането на транснационални икономически мрежи, а го предопределя. В това отношение китайците са близки до евреите и арменците, дори най-вероятно значително ги превъзхождат (най-малкото неформалните еврейски банки са развити неизмеримо по-слабо от китайските, а арменските са изобщо непознати за изследователите).

Емиграцията се възприема от китайската култура (включително съвременната култура на управление) не като сборище на потенциално опасни врагове, а като чуждестранно продължение на Китай, като начин за прокарване на влияние далеч извън пределите му, което се изразява с афоризма: “Китай не е обграден от граници. Китай е там, където живеят китайци”. Освен това през 2017 година се вижда изчезването в позицията на китайските власти на ясно прокарваната преди това граница между живеещите в чужбина китайци, приели местното гражданство и тези, които са си запазили гражданството на КНР.

Формирането от китайските емигранти на собствени затворени общности, живеещи според своите закони и не допускащи външна намеса, предотвратява неформалността на управляващите системи. Важно е, че неформалността на обществените връзки е една от най-важните черти не само на емигрантската, но и на цялата китайска култура, включително на културата на управление.

Китайското общество, исторически организирано в регионалните кланове и пронизано от непублични структури (включително такива, наричани „тайни общества“ от европейците), е мрежово по своята природа.

Китайската цивилизация е натрупала колосален исторически опит именно в неформалното взаимодействие и няма намерение да се отказва от него, защото това е една от нейните ключови особености, едно от принципните ѝ конкурентни предимства. Историческите описания дори на формално непримиримите конфликти таят епизоди не само на съвместни действия на уж принципно противостоящи си политически сили, но, което е дори по-важно -на съгласувани „по подразбиране“ действия. В тях ненавиждащите се взаимно страни постигат общи задачи без всякакви дори сенчести връзки, демонстрирайки така най-висше равнище на взаимно разбиране.

Мрежовият и неформален характер на управление, свойствен за китайската култура, не само качествено повишава ефективността на китайската държава (понеже неформалните мрежи, включително дори престъпните сравнително лесно се превръщат в проводници на политиката ѝ), но и натрупват допълнителни, често доста обременяващи задължения.

Така, когато след осигуряването на видимия успех на икономическите реформи (на първи етап се заключват само в привличането на капиталите на емигрантите към континентален Китай) китайската държава успя да осигури сериозно влияние върху общините на емигрантите, дълго му се налага да използва това влияние не за постигането на някакви цели на своята политика. Основната му задача се оказа миротворчеството – да не се допуска клане между враждуващите общности от дошлите от различните региони на континентален Китай, които се оказват съседи в различни райони на САЩ и на някои други страни.

Наличието на разперени и основно неформални китайски глобални мрежи, както търговски, така и технологични и политически, позволява да настоящото китайско ръководство да се разглежда като глобална финансова управляваща мрежа, потенциално равнозначна на Ротшилдите и Рокфелерите (а може би и на двете, взети заедно). Непрозрачността и затрудняващите нейното развитие действия и мотивации цивилизационни различия качествено повишават нейната ефективност.

Междувременно китайската глобална финансова управляваща мрежа, ако се изразяваме с терминологията на Хегел, досега е такава „в себе си“, а не „за себе си“: тя ненапълно осъзнава както своите възможности, така и ограничения, натрупвани на нея от растящата ѝ мощ.

Това е предизвикано от невероятната скорост на издигането на Китай, неговия изход на преден план в глобалната политика. Не трябва да се забравя, как в първата половина на по-миналото десетилетие китайското ръководство без успех се опита да снижи скоростта на икономическия ръст поне до 8%, за да избегне „прегряване“ на икономиката. В резултат ръстът на влияние на Китай задмина възможността на управляващите му структури дори не по използване, а поне за осмислянето на неговото влияние.

Китайското ръководство в началото на века до Си Цзинпин приличаше на актьори, които, благодарение на продължителните титанични усилия да достигнат на първи план, за да играят главни роли в пиесата, внезапно откриха, че пиесата не е написана, а се налага да я измислят сами, насред стремително разгръщащото се действие.

Китайските анализатори от средата на „нулевите“ години признават, че осъзнаването на съвременната китайска управленческа система като цяло изостава от разширяването на сферите на нейното влияние и увеличаването на съвкупната мощ на последната. В резултат на това, оказвайки влияние върху целия свят в хода на решаването на текущите му задачи по начин, който не осъзнава, той предизвиква обратни ефекти, които не може да си представи предварително и се оказват неочаквани (и често болезнени).

Този феномен на „внезапна обратна връзка“ е един от основните проблеми на съвременната китайска управленска система, която все още е глобален играч с регионално съзнание.

Спецификата на китайската култура, която е строго утилитарна, прагматична и склонна да възприема некитайците като варвари, допринася за поставянето на китайската световна сила единствено в услуга на решаването на собствените си проблеми. Отчитането на глобалните последици от техните действия (с изключение на тези, които застрашават самите китайски интереси) просто не е интересно: основният недостатък започва да се възприема, ако не като добродетел, то като една от ключовите характеристики.

Това прекомерно опростяване на ситуацията за китайското управление вече в близко бъдеще заплашва да го превърне в разрушителен фактор за Китай - а оттам и за целия свят.

Откакто Си Цзинпин дойде на власт със своите глобални стратегически проекти, китайската управленска система полага огромни усилия за преодоляване на умствените си ограничения и придобиване на глобална стратегическа визия и постига сериозен, макар и все още не решаващ успех по този път.

Превод: В. Сергеев