/Поглед.инфо/ Големите процеси, които улавят народите и надвишават по продължителността си живота на поколения, поради мащабите си изглеждат на съвременниците си като очевидно постоянство. Следователно, преминаването им към нова фаза, без значение колко естествено е, се възприема като внезапен шок. В началото подобни преходи изглеждат необясними и случайни - дотолкова, доколкото съвременниците отказват дори да ги възприемат като реалност, а след това дълго време чакат да спрат и да се върнат към познатото и на пръв поглед единствено възможно минало.

Точно така се възприема китайският проект, който след почти 40 години безпрецедентен успех в историята по отношение на мащаба и продължителността муа преминава във втората си фаза.

Първата фаза е развитието на Китай “в лоното” на САЩ, разчитането на техните ресурси, втората е сблъсъкът с тях за господство в света.

Основата на първата фаза е поставена от Мао Дзедун: той влезе в системен конфликт със Съветския съюз, който започна да се разгражда след смъртта на Сталин и страхувайки се от свалянето си, в края на 60-те реши да разчита на американската помощ срещу СССР. Нямаше директни контакти, поради идеологическа несъвместимост и спомена за „китайско-американската война в Корея“ през 1969 г., и Мао се обърна към САЩ на езика на традиционните за китайската култура косвени действия - мащабни провокации срещу СССР. Човек може само да гадае за неговата досада, когато се убеди, че ръководството на САЩ, вглъбено в проблемите си (от антивоенното движение и борбата за правата на чернокожите до наближаването на неизбежния фалит от 1971 г.), просто не забелязва толкова енергичната и изразителна китайска покана за сътрудничество (а ужасът на Мао от военното отмъщение на СССР до май 1970 г., когато успява да измоли гаранции за ненападание - и дори след това, е дори документиран).

Но конфликтът между Китай и СССР създава обективно напрежение в социалистическия свят - и САЩ се вмъкват в него. Резултатът е посещението на Никсън в Китай през февруари 1972 г., което му донесе огромен пропаганден успех, допринесъл за безпрецедентната победа на 37-ия президент на САЩ на изборите през ноември (за него гласуваха всички щати с изключение на Масачузетс и окръг Колумбия) и драстично се засили позицията на САЩ в конфронтацията със Съветския съюз, но това не промени естеството на американското взаимодействие с Китай и съответно модела на последния.

Мао Дзедун беше твърде стар и консервативен, за да мисли за друго освен за запазване на властта (стратегическото сътрудничество с Америка ще даде на китайската вътрешна политика неконтролируема динамика, с която той вече не може да се справи), а американското ръководство беше в етап на създаването на петродоларния механизъм, агонията във Виетнам и налагането на процеса на разведряване. По тази причина просто няма кандидати и от двете страни за продължаване на тангото.

В края на 70-те ситуацията качествено се промени: САЩ, водени след Никсън от слаби президенти (тъй като транснационалният бизнес, който го победи, преди Рейгън все още не се беше научил да управлява силни президенти) загубиха в конкуренцията със СССР във всички отношения, многонационалните корпорации на Запада направо загниваха, а икономиката му ( и не само тази на САЩ, които все повече отстъпваха на Япония) се потопи в бездната на стагфлацията, от която все още не се виждаше изход.

В тази ситуация изпомпването на ресурсите на антисъветския Китай изглеждаше магическа възможност за САЩ да създадат ново пространство за борба срещу СССР (точно преди Афганистан) и като минимум да отклонят вниманието на Москва към нов проблем и в дългосрочен план - да прихване от нея стратегическата инициатива.

За новото ръководство на Китай евентуалната американска помощ отвори ново измерение на бъдещето. Веднага, след като победи наследниците на Мао от „бандата на четиримата“, Дън Сяопин се втурва към САЩ, където по време на дългото пътуване с всички сили (до позиране в каубойска шапка) демонстрира готовността си да се сприятели с Америка срещу Съветския съюз.

Разбира се, тази готовност се изискваше да бъде доказана с дела - и след завръщането си в Китай, Дън Сяопин веднага „се обвърза с кръв“, атакувайки Виетнам. Безсмислена от военна гледна точка и кулминираща в болезнено поражение (което се превърна във фактор за вътрешнополитическо сдържане на китайските военни, довели Дън Сяопин на власт), операцията беше същият елемент от диалога със САЩ, какъвто са и атаките срещу СССР в края на 60-те години. Но тъй като те бяха предшествани от мощна подготвителна работа (и вероятно пряка координация с ръководството на американските специални служби) и напълно съобразена с интересите на Съединените щати, Дън Сяопин, за разлика от Мао Дзедун, беше разбран правилно и веднага.

Като стратегически съюзник, макар и неофициален, на САЩ срещу СССР, Китай получи свободен достъп до американския пазар (заради кризата по това време той беше отчаян за евтини стоки) и подкрепа за привличане на капитали и технологии (в началото те идваха от китайски емигранти, “Хуацяо” - но гаранцията за тяхното безопасно сътрудничество с Китай и разрешението на страните на преживяването им да подкрепят КНР с ръцете на “хуацяо” е давано именно от САЩ).

КНР се развива в рамките на тази стратегия до разпадането на СССР, действайки като прикрит , но изключително важен съюзник на САЩ в борбата им срещу „съветската заплаха“. През 90-те Китай предоставя на американския пазар евтини стоки, които му позволяват да повишава жизнения стандарт, без да увеличава доходите за по-голямата част от населението на Съединените щати; това беше също толкова важна мисия, която също предостави на КНР всестранна, макар и не афиширана, подкрепа за Съединените щати (каква е стойността на допускането на масовата кражба на интелектуална собственост).

През 2000-те години, въпреки локалните конфликти, Китай увеличава своето значение (предимно икономическо) за Съединените щати и затова остава най-важният му партньор. В допълнение към предлагането на евтини стоки, необходими за поддържане на изобилието (и бързото натрупване на американска валута в златните му резерви, което стабилизира „пирамидата на долара“), Китай се превърна в единственият обект (при условията на реинвестиране в развитите страни) на западни инвестиции. Това го превърна в критичен фактор за стабилността на световната икономика и му позволи през ноември 2012 г., две седмици след края на 18-ия конгрес на ККП, който доведе Си Цзинпин на власт, да си постави задачата да завоюва световно лидерство.

Като „икономическа сянка“ на Запада, Китай продължава бързото си развитие, надявайки се без конфликт със залязващата западна цивилизация да заеме лидерски позиции в света, преди да забележи това, но векторът на глобалното развитие се наруши.

Опазването на глобалните пазари, поради разпадането на монополите, които се развиха върху тях, беше невъзможно, а управлението на предстоящия срив на човечеството до глобалната депресия беше на дневен ред в интерес на различни участници в световното развитие. Символът на този повратен момент е победата на Тръмп, който веднага след укрепването на властта си, опитвайки се да засили САЩ, отприщи търговски войни срещу всички партньори на Америка и най-вече - срещу Китай.

В резултат на това китайският глобален проект през 2017 г. принудително и предсрочно (от гледна точка на китайските стратези) завърши първата си фаза: Китай се превърна от партньор на САЩ в негов основен стратегически противник.

Директната (не търговска, а фундаментална: решаването на въпроса за властта над света) конфронтация със САЩ е коренно нова и като цяло непонятна ситуация за сегашното поколение китайци. Развитието в труден сблъсък с ключовия източник на това развитие е трудна задача, чието решение се превръща в съдържанието на втория етап от китайския глобален проект.

Масовите протести в Хонконг дори по-пълно от ударите на търговските войни разкриха умението, с което САЩ изострят вътрешните противоречия в съвременния Китай, като се стремят да ги преведат в пълноценна вътрешнополитическа криза. Всъщност в неговите крайбрежни метрополиси и дори в столицата е набъбнал същия този финансов и офис планктон, който днес се бори по улиците на Хонконг за връщането му на колониалните собственици и всъщност за унищожаването на града като един от световните финансови центрове. Категоричното стъпкване на непримиримите врагове на „китайската мечта“ ще бъде изключително болезнено за представителите на икономически развитите региони на КНР, тъй като може да доведе до опити за изолация, подобни на събитията, последвали случилото се на площад “Тянанмън”. В същото време проточването води до “загуба на имидж” на представителите на вътрешните региони на Китай, включително и на самия Си Цзинпин.

А използването на силов сценарий за потъпкването на “приморското вълнение” е несъмнено полезно от гледна точка на борбата за власт (а и самият Хонконг изпълни своята роля за Китай и от инструмент за развитие стана ненужен конкурент на новите икономически центрове), може да доведе до икономически (значи и социално-политически) загуби, към които засега не е готова политическата класа на КНР, все още не отърсила се от предизвикания от внезапната враждебност на САЩ шок.

Сътрудничеството между Китай и Русия ще бъде пълноценно и пълноправно едва при разбиране на качествения преход, вече случващ се не само с китайско-американските отношения, но и със самия Китай.

Превод: В.Сергеев


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели