/Поглед.инфо/ Появата и в превод на български на „Параграф 22“ предизвика сред нас поколението на шейсетте и седемдесетте години същински фурор. А филмът след това ни достави, както казваше нашият любим учител по литература, истинско естетическо удоволствие. Вече бяхме помирисали маргаритката на антивоенното движение, а по ризите ни, ушити от евтин, български, дънков плат, какви ли не цветенца си бродирахме и метални кръгли значки със съответните послания закачахме, за да покажем на света, че сме другомислещи. Минаха години и терминът „параграф 22“ влезе и се настани в нашия език с малко изкривеното значение като название на абсолютна, човешка тъпотия, проявяващи се в най- различни крайчета на живота ни.
Като че ли бяхме го позабравили това словосъчетание. Дойде време обаче да ни принудят с него да обозначим актуалните политически недомислия, с които ни занимават от известно време нашите лидери. Как да наречеш по друг начин това, което ни предлага брюкселската творческа кохорта, която се чуди какво да измисли за да оправдае политическата си неспособност, да не кажа, неграмотност. Само преди една година все още се знаеше, че ще се води битка за Украйна на живот и смърт. Съответно за фон Путин беше дамгосан с какви ли не определения – палач, бандит, който отвлича деца, диктатор, агресор, но преди всичко военолюбец, с който под табу беше прекъснат всякакъв диалог. Всъщност нямаше и нужда от такъв, след като целта беше поставена - унищожаването на Путин, отслабването и съсипването на държавата зад него. Достойна цел за нормални хора, евентуално защитаващи каузата на страните си. Само за ненормалните и тези с отнесен център тя много скоро се превръща в повод за „смешен плач“. Сега, съвсем непредсказуемо и без никакви видими причини, европейски политици от тези, които водиха хорото на военнолюбците, се превъртяха през главата си и взеха да говорят за диалог с Путин. Да си потрошил над 300 милиарда във война срещу определен враг, под път и над път да твърдиш, че скоро ще се постигне победата и същевременно, без да прекъсваш военната подкрепа и снабдяването с модерно джапане на Украйна, ти решаваш да говориш за диалог. На всичкото отгоре издигаш лозунга, че оттук нататък си за мир. Какво е това, ако не параграф 22.
В тази метаморфоза се появи и Тръмп с неговия вариант на параграф 22. За часове обяви прехвалените си партньори за некадърници и за такива, с които не трябва да водиш какъвто и да е разговор. И въпреки това от време на време ги каниш при себе си, уж да се помиряваш с тях, после буквално след час отново ги определяш за безнадеждни политици, с които не може да има диалог. И това по няколко пъти през последните месеци. Уж твърдиш, че НАТО е неприкосновен, единен съюз, модификация на нещо като „свещена крава“, а след това, без много да мислиш, заявяваш, че смяташ да прекрачиш границите му и някак съвсем естествено говориш, че една съществената част от европейската територия просто трябва да си я вземеш. Това не прилича ли също на разсъждения и поведение в стил параграф 22, но в леко клиничен вариант.
Зеленски обаче бие всички рекорди. Заслужава дори адмирации за това, как майсторски успя да убеди целия Запад, колко лош човек е Путин и колко агресивна и жестока страна представлява, която ще съсипе не само Украйна, а и цяла Европа. Като винаги подчертаваше, че той и само той ще се справи с него. Срещу тези словоблудства си изпроси и потроши милиарди евро. А от известно време в нова роля надяна маската на нещастното човече, което моли за помощ и за съчувствие, гръмогласно реве всеки ден в среднощните си откровения, че той е за мир, винаги е бил за мир и само за мир мисли, но лошият човек не желае мир. Тука вече няма нужда от диагноза, а от терапия. Бедата е, че на тази уловка продължават да се хващат западноевропейските страни, колкото и да се колебаят, дали да му вярват на измишльотините, съчетани с доказаните корупционни далавери, и да продължат по тоя път. Или най-после да се замислят, че, ако ще трябва да събират пари за оръжие, едва ли то ще им е нужно пак за Украйна, а може би за собствената им защита. Защото изведнъж се оказаха между два огъня, които засега не са се разгорели така, че да подпалят чергата им от единия или от другия край. За такива неща обаче, както казва професор Витанов, трябва да сме оптимисти, че могат да станат още по-зле. Което като парадокс си е същински параграф 22.
Трябва да ни е жал най-вече за този симпатичен човек Рюте. Втриса го, вижда се, от дилемата, как да се разкъса той в любовта си към едните и към другия, след като първите са негови съседи и верни партньори, но другият дава парите и оръжието. А, ако скъсаш връзката, тогава какво ще остане от неговата организация. Човек в такава ситуация, ако не за друго, трябва да почне да мисли за своето служебно положение. Ако вървят така нещата, може да се окаже, че той ще остане без работа. Черешката на тортата, която ни поднесе тези дни, беше стъпването на ограничен контингент войскови подразделения на НАТО в Гренландия, за да „проучат“ как да я защитят от … НАТО, в лицето на САЩ. Това даже и на автора на „Параграф 22“ не би могло да му хрумне, когато е тръгнал да пише за армейските идиотщини по време на Втората световна война. Да изкукуригаш чак толкова, на такава позиция това почва да става застрашително за организацията, която представляваш. Ако следваме логиката на параграфа, би трябвало да се очаква в скоро време да се извърши демонстративно нападение на някоя от териториите на САЩ. Да усети САЩ, че си има работа с хора, които са решени на всичко. Ами защо, примерно, някой като гърците да не вземе и да изгони американските бази от страната си, или пък, както ставаше по времето, за което споменах, да подпали някоя база и да покаже на когото трябва, че не може да си разиграва коня в Европа. Да, обаче не! За такава работа здрави гащи трябват.
Светлата наша надежда Мачаго ни показа, че параграфът има венецуелски вариант. Как да си обясни човек невероятното – да се изплюеш в лицето на нобелевския комитет и да си продадеш на изполица медала на твоя любимец. Ще трябва да променят правилата членовете на комитета, което от век не са го правили.
Във всяко стадо има и мърша, е казал народът. Така е, и от едната и от другата страна се намират политици и медийни активисти, които прилежно следят, да не би някъде някой да се заекне дори за диалог, за дипломатични усилия за мир, или, да не дава Господ, за скорошен край на войната в Европа. Денонощно дежурят в ефира, за да не изтърват появата на нещо извън въпросния параграф. Поиска Макрон, макар и да го направи доста стеснително, да се възстанови диалога с Путин, дори Мерц се обади, ядосан на Тръмп, че е време да се говори с руснаците, и ето че в медийния ефир бе хвърлена димката. В един руски сайт репортажно бяхме информирани за проведено историческо съвещание в Москва с участието на целия руски елит и дипломатическия корпус, на което Путин отправя тридесет дневен ултиматум към Европа – или да приемат изредените, известни искания на Кремъл, или ще последва завземане на Украйна и установяване на руска администрация там. А, ако Западът посегне, на момента атомна атака. Всичкото беше изрисувано и изговорено досущ като актуална журналистическа новина на деня. Тръгнах да търся „отзиви“ на новината из международния обмен – нито звук. Прегледах и официалните руски медии – нито картинка от подобно събитие. Пълно мълчание при такава бомбастична новина. Лъган и пропагандно обработван толкова време и сега все още се боя да кажа, че това е фейк-новина. Въпреки че продължават заявленията за отпочване на диалог, че, може би нарочно, на немски Песков уточни, че със задоволство се приемат те и руската страна е готова да се отзове. Явно много се е искало на някого, в случая от руската страна, да моделира ситуация, в която светът да попадне в капана на въпросния параграф. Подобни гръмогласни новини и заявления явно ще съпровождат ежедневието ни и, ако не се отгонват като нахални мухи от ефира, могат да направят триста бели. Хора от всякакъв род и нива, търсещи такива новини и вярващи в тях, колкото искаш.
Параграф 22 в наше време е на път да се превърне в диагноза, която не предвижда курс за лечение. Това е квинтесенцията на проблема, което като жизнена практика означава, че нещата са много, много зле. Единствен начин тук е да се следва принципа на психиатрията - просто да не даваш на едни луди да се срещат и разговарят с други луди. Поне докато не поумнеят. Чак тогава, когато са прогледнали, да ги срещнеш за да намерят решение на проблемите си. Как обаче би могло да стане това, за сега няма отговор. А и в параграф 22 не е посочено като инструкция.