/Погед.инфо/ Сред някои от основните идеи за западния начин на живот, една от най-популярните е митът за свободната преса - и това въпреки факта, че редица медии са пряко финансирани от правителствата. Този парадокс обикновено се обяснява с думите "независима редакторска политика". Но кой и как в действителност контролира западната преса - и как е свързана работата на специалните служби с това?

Американските цифрови платформи въведоха специален етикет за публично финансиранитe медии. От петте страни - постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, тази "чест" досега е присъдена само на средствата за масова информация на Русия и Китай. В медиите на приятелските страни, които открито лобират интересите на своите правителства (например BBC), тази инициатива не се прилага. Въпросите за финансирания от САЩ „Гласът на Америка“ се контрират с твърденията, че станцията има "независима редакционна политика". Какво мислят самите американци за независимостта на своите средства за масова информация?

Няма съмнение, че легендата на независимата американска преса върши добра работа през по-голямата част от ХХ-ти век. От време на време тя се потвърждава от наистина смели журналистически разследвания. Всяка такава история е популяризирана като подвиг на репортери, обичащи свободата.

Вярно, през годините понякога се оказа, че безкористната работа на независимите журналисти е просто поредната интрига на специалните служби. Такъв е случаят с легендарния „Уотъргейт“. В продължение на десетилетия този скандал беше позициониран като доказателство за кристалната честност и смелост на журналистите Боб Уудуърт и Карл Бернщайн, които отприщват този скандал на страниците на "Вашингтон пост". Това скоро доведе до импийчмънт на Никсън. Писаха се книги и се правят филми за това.

И едва през 2005 г. стана ясно, че цялата интрига с излагането на подслушването в хотел „Уотъргейт“ е започнала и осъществявана от тогавашния заместник-директор на ФБР Марк Фелт. Ръководството на тайната служба съвсем умишлено сваля президента Никсън и използва журналистите, просто за да обнародва компрометиращите доказателства. Американската преса винаги е работила в тясно сътрудничество с правителствените агенции и специалните служби. В същото време тя активно насажда мита за американските медии като най-независимите на света.

Британските колеги следваха същата практика. Отделът за Близкия изток на „Ройтерс“ е създаден през 1969 г. с пари от британското правителство. В замяна служителите искат "малко политическо влияние". От десетилетия подразделението на агенцията съществуваше чрез сложни държавни субсидии и обслужваше интересите на британското правителство. Междувременно „Ройтерс“ гордо се позиционира като независим медиен център. Информацията от архивите за финансирането му от държавния бюджет изтече в пресата едва тази година.

Лидерите на водещите американски медии често са били хора, свързани с разузнавателните служби. Класическият пример за това сътрудничество е двойката Филип и Катрин Греъм. В младостта си Филип Греъм работи като помощник на Уилям Донован, шеф на Службата за стратегически услуги (разузнавателната агенция, на базата на която е създадена ЦРУ). Той успешно се жени за дъщерята на олигарха и собственик на „Вашингтон пост“ Юджийн Майер. Скоро свекърът му дава ръководството на вестника.

Заедно с офицера от ЦРУ Франк Уиснър, Греъм стана център на операция „Присмехулник“. В хода ѝ ЦРУ поема контрола над стотици водещи публикации в страната. Според Алън Дълес тайната служба е трябвало да провежда пропаганда и да се бори срещу „световния комунизъм“ чрез подкупени или сплашени журналисти и редактори. На доверените автори е предоставена възможност да публикуват своите предварително одобрени текстове в индустриален мащаб. И така, звездата от цялата операция, авторът Джоузеф Алеп, е публикуван в триста издания на страната.

След мистериозното самоубийство на Греъм контролът над "Вашингтон пост" и закупения от него "Нюзуик" е спечелен от съпругата му, която колегите ѝ наричат "Екатерина Велика". Катрин Греъм продължава сътрудничеството си с Операция „Присмехулник“. Според историка Дебора Дейвис през 60-те и началото на 70-те години журналисти от почти всички водещи издания в страната са работили под контрола на ЦРУ - от „Ню Йорк Таймс“ до „Нюзуик“, от „“Тайм“ до „Чикаго Дейли“. Онези вестници, които не искат да спазват правилата на играта, са сплашвани, клеветени, изхвърляни от професията. Тогава думата „теория на конспирацията“ е пусната сред масите – така започват да наричат всички теми, които не трябва да бъдат обсъждани в пресата.

Терминът все още работи. Един от водещите германски журналисти, бившият главен редактор на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, Удо Улфкот, през 2014 г. публикува книгата „Корумпирани журналисти“, в която описва подробно от собствения си опит как агентите на ЦРУ набират, подкупват и контролират европейските „акули на перото“. Книгата се превърна в бестселър, но нито една уважавана западна медия не се осмели да ѝ направи рецензия. И днес в статията си в „Уикипедия“ Улфкот, професионалният журналист, е представен като „теоретик на конспирацията“. Дебора Дейвис, авторът на книга за Операция „Присмехулник“, също е обвинена в „конспирация“.

През 1976 г., след разследване на Комитета по разузнаване на Сената, някои подробности за Операция „Присмехулник“ са разкрити пред обществеността. Новият директор на ЦРУ, Джордж У. Буш, обаче обещава, че агенцията му няма да подкупва журналисти и се увери, че историята е уредена.

Десет години по-късно водещият лингвист и философ на САЩ Ноам Чомски написа едно малко произведение, в което изчерпателно доказа, че американските средства за масова информация са чисто пропагандни органи. Чомски определи пет „филтъра“, чрез които независимата информация не може да достигне до читателя. Първият са собствениците на медиите. Обикновено това са супер заможни корпорации, чиито бизнес интереси са принудени да бъдат обслужвани от джобните медии. Вторият филтър е диктатът на рекламодателите. Третият са интересите на доставчиците на новини, които обикновено са правителствени агенции като Пентагона или Държавния департамент. Четвърто, Чомски използва думата "flak“, която в този контекст може да бъде преведена като "залп". Това е буквално изхвърляне от професията – клеветата срещу независимия журналист от гневната общественост, колегите, работодателите и обидените читатели. А петият филтър е „изображението на врага“. Преди тази роля са играли комунистите, а днес - руснаците и китайците.

Тази структура на американската пропаганда е забележително стабилна и не се променя много през годините. През 1917 г. тексаският конгресмен Оскар Калайвей обвинява Джон Пиърпонт Морган-младши, че купува двадесет и пет от водещите вестници в страната и по този начин прокарва собствените си търговски интереси, в частност, привличайки САЩ към войни зад граница. Вярно или не, компанията „Джон Пиърпонт Морган-Чейс“ все още активно инвестира в средствата за масова информация и монополизацията на медийния пазар се превърна в проблем, който просто не може да се пренебрегне. Всъщност 90% от американските средства за масова информация се контролират само от шест ТНК.

Проблемът се усложнява от факта, че през последните години американската преса загуби всякаква връзка със своите читатели. В миналото публикуването на интересни разследвания и завладяващи истории беше необходимо за ангажиране на публиката. Въпреки това, през последните години тиражите намаляват неумолимо. С преминаването към интернет много публикации първоначално успяха да привлекат платени абонати, но сега броят им не се увеличава. Освен „Ню Йорк Таймс“, почти никой не успява да генерира ръст на аудиторията. Рекламата също все повече навлиза в интернет. По този начин издържането на легендарните вестници престана да е печелившо. Днес оцеляването им зависи изцяло или от рекламодателя (ако имат достатъчно късмет, за да сключат договор), или от собственика.

Никой не се интересува от мнението на читателите. Спечелвайки тази власт, рекламодателят напълно преформатира съдържанието за себе си. Критиците от независимите медии твърдят, че именно изобилието от фармацевтични гиганти сред рекламодателите е причината за целия шум в новините за коронавируса, които обхващат буквално всички издания в страната.

Собственикът прави същото, заради което вестникът се превръща от печеливша инвестиция в скъп, но полезен инструмент за влияние. Например, „Вашингтон Пост“, купен през 2013 г. от собственика на „Амазон“ Джеф Безос, заедно с многомилионните му дългове, беше най-активният в страната, който лобира за идеята за повсеместна карантина през март. Накрая Тръмп затвори страната. Гражданите, които седят у дома, започнаха да купуват всичко по „Амазон“. В резултат на това през месеците на карантина печалбата на основния актив на Безос се удвои, а основните му конкуренти - магазини и молове - фалираха.

Основната технология, за която пише Чомски, се развива до изключителна степен днес. Пред очите ни вълни от добре организирано обществено възмущение се измиват от публичното поле от водещи американски журналисти и редактори. Журналистите дори не се опитват по някакъв начин да защитят колегите си, знаейки напълно, че рискуват да загубят и никога повече няма да намерят работа по специалността си. В изключително монополизирания свят на медиите те просто няма да си намерят място.

Смешно е да се говори за всякакъв вид независима редакторска политика в такива условия. В САЩ няма „уникални журналистически колективи“, които биха се опитали да спорят със собственика. Във водещия вестник на страната – „Ню Йорк Таймс“, собственост на семейство Сулцбергер, властта се предава от баща на син от поколения. За това вестникът се уважава от всички и без дъх се нарича „монархия“.

„Ню Йорк Таймс“ е изключително патриархален. Достатъчно е да се каже, че до 2011 г. вестникът никога не е бил оглавяван от жена. Вярно, дори Джил Ейбрамсън заема поста главен редактор едва три години, а през 2014 г. е уволнена. Според някои версии причината е публикуването на обективен доклад от боевете край украинския Славянск, който честно показа сблъсъците между местните жители и украинските националисти. Журналистът Робърт Пери написа по това време, че „Ню Йорк Таймс“ открито „обслужва интересите на Държавния департамент“. По принцип нищо ново. Артур Сулцбергер-старши, бащата на сегашния собственик, е искрен идеологически участник в Операция „Присмехулник“.

Днешните американски средства за масова информация се превръщат в стен-вестници на транснационални корпорации и на гигантски правителствени агенции. Можете безкрайно да изброявате техните лъжливи измишльотини - от "нападението на Русия срещу Грузия" до "китайския коронавирус".

Техните читатели се чувстват измамени и реагират съответно. Още през есента на 2019 г., в проучване, 59% от американците заявиха, че нямат доверие на местните медии. Това е абсолютен рекорд в цялата история на страната.

Не е изненадващо, че днес огромен брой американци висят по интернет форуми, занимавайки се с теории за конспирация, разпространявани например от движението Qanon. Тази мода означава, че хората не вярват на никакви официални източници на информация. Те просто не виждат и зрънце истина сред потока от фалшиви новини.

За съжаление по инерция изродилите се американски медии продължават да се считат за еталон на обективната журналистика и налагат своя дневен ред на почти всички страни по света. Да се надяваме, че това ще остане в миналото - заедно с миналите постижения на американската преса.

Превод: В. Сергеев