/Поглед.инфо/ Един месец след потушаването на протестите в Казахстан все още остават редица неизвестни около причините за тяхното избухване, както и геополитическите последици от борбата за влияние в средноазиатската страна. В сравнение с други държави от Централна Азия, Казахстан се възприемаше като успешен пример за политическа и социална модернизация и стабилност на държава от постсъветското пространство.

Заедно с това обаче за външния свят оставаше невидимо нарастващото напрежение сред много политически и социални групи, които бяха напълно изключени от политическия процес, социалния живот и достъпа до ресурси, на които се радваха членовете на управляващия елит, гравитиращ около дългогодишния президент Нурсултан Назарбаев. Дълго трупаното недоволство в началото на 2022 г. доведе до най-тежките безредици в Казахстан, откакто държавата обяви независимост от СССР в края на 1991 г. Принос за ескалацията на насилието имаха редица вътрешни и вътрешни актьори, които се опитаха да се възползват от възцарилия се хаос.

Във вътрешен план се разиграха два конфликта. Първият беше между властите в Нур-Султан и протестното движение срещу влошените социални и икономически условия в страната, съчетани с липсата на политическо приобщаване за големи слоеве от населението. В хода на протестите обаче то беше изместено от съперничеството между фракцията около настоящия президент Касъм-ЖомартТокаев и тази на неговия предшественик на поста – Нурсултан Назарбаев, който заедно със семейството си управляваше Казахстан близо 30 години, монополизирайки контрола над почти всички сектори в страна – от пътищата през банките до енергетиката. Всяка от тези фракции направи опит да се възползва от размириците за своите политически цели – Токаев се стремеше да утвърди позициите си и да се изплъзне от опеката на Назърбаев, който имаше интерес да преодолее нарастващото влияние и амбиции на своето протеже.

От друга страна, въоръжените сблъсъци в Казахстан изненадаха както външните наблюдатели, така и официален Кремъл, при това в момент, когато погледите и на Запада, и на Русия бяха (и все още са) съсредоточени основно върху Украйна. Редица разнопосочни външни фактори имаха интерес или от разрастването на кризата, или от нейното потушаване в зародиш. Бързото съгласие на Русия, която е водещата страна в ОДКС, да предостави военна помощ на казахстанското правителството се обяснява с решимостта на Москва да не допусне хаос в друга стратегически важна съседна страна, в която има и значителен брой рускоезично население.

Борбата за власт в рамките на казахстанския елит

Трудно може да се оспори хипотезата, че размириците в Казахстан започнаха като протести срещу премахването на държавните тавани за цените след Нова година за газ пропан-бутан, довело до удвояването на цената му. Природният газ е широко използван за автомобилно гориво в страната – повече от 90% от превозните средства се движат на втечнен газ, а 70% от домакинствата го използват за готвене. При това от 7,5% през 2020 г., инфлацията достигна близо 9% през 2021 г. За последните две години жизненият стандарт на много казахстанци видимо се влоши и големият брой недоволни млади хора, които нямаха какво да губят, е най-вероятното обяснение за бързото разрастване на демонстрациите. Скоро обаче протестите загубиха социалната си насоченост и относително мирен характер, които бяха заменени от насилие срещу органите на реда и вандалски актове, съчетани с радикални политически лозунги, което повдигна въпроса за сериозен политически натиск отвън, като основните версии бяха за опит за цветна революция, инспирирана от Запад и действия на радикални ислямисти, инфилтрирани в размириците. Размиването на характера на протестите активизира решителността на централната власт на всяка цена да въдвори контрол върху ситуацията.

По-важното обаче е, че размириците активизираха и противоборството между основните фракции вътре в казахстанския политически елит, което имаше далеч по-сериозни последици, отколкото самите протести. Това се дължи както на структурата на този елит, така и от въпроса за геополитическата ориентация на страната.

В Казахстан (както и в останалите средноазиатски републики) реално управлява племенна върхушка. В страната има три жуза – племенно-родови съвети, които са строго йерархизирани – старши, среден и нисш жуз. Токаев, както и Назарбаев, спадат към старшия жуз, чиито представители са начело на всички висши властови и икономически позиции. В този смисъл, засилването на властовите позиции на Токаев в хода и след потушаването на радикализираните протести е преди всичко промяна на баланса на силите в старшия казахски жуз, както и в разбиранията на неговите представители за нуждата от прекалибриране на външната политика и политиката за сигурност. В родово-племенните средноазиатски „републики“ стратегическите решения не се вземат еднолично от човека, поставен на върха на властовата пирамида, а колективно от старейшините на жуза.

Могат да се посочат следните аспекти на преоценка на приоритетите:

  1. „Многовекторната политика“ на Назарбаев, която се състоеше в паралелни реверанси към Запада, Русия, Китай, Турция и пр. приключи. Казахските старейшини се убедиха, че досегашният ред стана уязвим от чужда намеса – без значение дали ще е инспирирана от Запада, от ислямистки групировки или просто от социалното разслоение в обществото. Затова преподредиха приоритетите и към настоящия момент те са в следния ред: Русия, страните от ОДКС, т.е. постсъветското пространство, Китай. Останалите контакти – със Запада и с Турция (в частност идеята за Великия Туран)–трайно ще отслабнат, поне в близко бъдеще.

  2. Поканата към ОДКС за помощ е също такова решение на старшия жуз. И причините са следните: Едно, че външната сила ще действа единствено в подкрепа на поканилата я държавна структура; и второ, няма да преценява коя фракция в конфликта има надмощие, за да застане на нейна страна.

  3. Казахстанският казус вдъхна живот на ОДКС, до този момент считана на Запад за една изпразнена от съдържание постсъветска военно-политическа структура. С решителната си намеса за потушаването на размириците в Казахстан „руското НАТО“ доказа, че може да действа бързо, професионално и ефективно. И в този си вид да бъде опора и гарант за сигурността и стабилността на вътрешния ред такива, каквито ги разбират родово-племенните общества в средноазиатските републики.

Възможно е ситуацията в Казахстан да се промени, но засега изглежда, че президентът Токаев спечели най-много от кризата. Заел поста си през 2019 г., до края на миналата година той беше само младши член на тандема, в който първият президент Н. Назарбаев, беше безспорният лидер. Протестите дадоха на Токаев възможност да наруши установения ред във властовия тандем и да консолидира властта си, отстранявайки фигурите, близки до Назарбаев. Той назначи за премиер Алихан Смаилов на мястото на подалия оставка Аскар Мамин, разпореди ареста на вече бившия ръководител на Комитета за национална сигурност (КНС) Карим Масимов по подозрение за държавна измяна и отстрани Назарбаев като председател на Съвета за национална сигурност, като зае неговото място.

Макар че Токаев е дипломат от кариерата и има богата кариера като министър на външните работи, министър-председател и председател на Сената, отначало му липсваше властови екип, който да представлява заплаха за Назарбаев. Обаче за времето, когато беше председател на Съвета на външните министри на Общността на независимите държави (ОНД) и на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), той направи впечатление в Москва като приемлив приемник на Назарбаев.

Макар Токаев да се оказа основният вътрешен бенефициент на кризата, липсват доказателства, че той я е организирал. По-скоро президентът се възползва от внезапно появилата се възможност да консолидира властта в ръцете си. Едно от потвържденията, че сегашната криза беше изненадващо за властите, е решението на Токаев (с одобрението на старшия жуз) да призове съюзниците на Казахстан от ОДКС, предимно руските сили за сигурност, да изиграят дейна роля за потушаването на протестите. Далеч по-вероятна е тезата, че обкръжението на Назарбаев, което постепенно губеше лостовете на властта, се е опитало да използва протестите за дискредитиране на Токаев, което обаче излезе изпод контрол. Въпреки че подобна версия към момента е трудно да бъде потвърдена, е трудно да се обясни как властите на практика са „проспали” обучението или навлизането на 20 хиляди бойци, като в най-голяма степен това важи за хората от КНС, ръководен от обвинения в държавна измяна Карим Масимов.

По-важното в случая е изказването на президента Токаев, че срещу страната му е имало външна намеса с цел да се образува „зона на контролиран хаос“ с последващо завземане на властта. Президентът добави, че не се съмнява, че вълненията в Казахстан са „терористична атака“, с участието на чуждестранни бойци от Афганистан и Близкия изток. Принципно е възможна външна намеса при организиране и иницииране на възникналите събития, но реални факти за това не са известни, с изключение на съобщението на властите, че страната е нападната от терористичната групировка „Джамаат Таблиги”, свързана с ИДИЛ и „Ал Кайда”, чиито действия се координирали от Пакистан.

Макар че категоричните доказателства за западна съпричастност в протестите като опит за поредна „цветна революция“ са дори още по-оскъдни, няма как да се отрече значението на Казахстан в икономически, регионален и геополитически план за западните държави. Страната е разположена между Русия и Китай и също така споделя граници с три други бивши съветски републики. Тя има най-голямата територия и е най-голямата икономика в Централна Азия, с богати находища на въглеводороди и метали. Казахстан е и водещият световен производител на уран и вълненията през януари предизвикаха 8% скок в цената на суровината, която захранва атомните електроцентрали. Страната е деветият по големина износител на петрол в света, произвеждащ около 85,7 милиона тона през 2021 г., и 10-ият най-голям производител на въглища. Тя привлече стотици милиарди долари чуждестранни инвестиции, откакто стана независима през 1991 г. Редица руски и западни (основно американски и британски) фирми разработват техния добив.

Например, почти 30% от богатите залежи на нефт се разработват от американски компании, около 17% на европейски и 18% на китайски компании, а чужди фирми притежават 11 от 13-те уранови рудници и фабрики, като една от тях е канадската „Cameco”. Английски компании имаха отношение и към добива на уран в южната част на страната. В английския случай обвързването е и политическо, както и икономическо. След излизането от ЕС Англия последователно се стреми да придобие геополитическа тежест и то противопоставяйки се на Русия. Тони Блеър беше съветник на Назарбаев, а трите национални стратегии на Казахстан бяха написани от британци.

По традиция отношенията със западните страни бяха съпроводени с пристигане на западни НПО в Казахстан, в опит за провеждане на западната политика на културен суверенитет (т.е. национализъм) с цел отглеждане на прозападни антируски национални кадри. Така или иначе обаче, както показаха и протестите, западното политическо влияние в Казахстан не успя да се наложи трайно главно поради непознаването от западните актьори на споменатото вече традиционно йерархизиране на казахстанското общество, което предварително обрече на неуспех опита за „цветна революция“, ако действително е имало такъв.

За дълъг период Нур-Султан съумяваше да води паралелни икономически и политически контакти между различните центрове на сила, които обаче постепенно генерираха напрежение, чието избухване беше въпрос на време. И тук следва да се споменат външните актьори, за които изходът от кризата в Казахстан ще има най-преки последствия.

Русия и ОДКС

За разлика от останалите външни фактори, ситуацията в Казахстан беше игра с нулева сума за Русия. Макар че към настоящия момент Казахстан не представляваше ключова политическа цел за Запада, то в бъдеще Нур-Султан определено щеше да стане такава. И тогава Москва щеше да бъде изправена пред втора Украйна, но на юг. Казахстан е критично важен за руската икономическа, военна и политическа система, но и чисто географски. Границата между двете държави е дълга 7600 км. – една от най-дългите сухопътни граници в цял свят, която на повечето места не се охранява добре.

Кремъл не можеше да допусне съседната страна, третата по големина република на бившия СССР с развити стратегически важни сектори на икономиката (нефт, космонавтика, минно дело), която е и съосновател на Евразийския икономически съюз (ЕАИС) и ОДКС, да потъне в хаос или да претърпи преврат с всички свързани с това неизвестни за руската сигурност. Още от съветско време този регион е много важен за Москва във военно отношение. Достатъчно е да се посочи ракетния полигон Капустин Яр (руската „Зона 51“), който отчасти се намира в Казахстан, както и многобройните военни заводи в Урал. Въпреки че Казахстан представляваше най-малкото нежелано временно разсейване, докато Русия се готвеше да започне преговори със Запада по отношение на кризата в Украйна и исканията си за гаранции за сигурност по отношение на НАТО, Москва бе принудена да реагира бързо и решително, възползвайки се от призива за военна помощ от ОДКС, отправен от президента Токаев.

За няколко дни над 70 самолета превозиха миротворческите контингенти не само от Русия, но и от останалите страни-членки – Беларус, Армения, Таджикистан и Киргизстан – към 8 януари само руският контингент контролираше 15 важни стратегически обекта в страната, включително международните летища в Алмати и столицата. За Русия ситуацията представляваше добър шанс да покаже, че Москва си остава основен актьор в постсъветското пространство. Особено в навечерието на преговорите със САЩ и НАТО относно кризата в Украйна.

Влизането на руската армия в Казахстан има огромно геополитическо значение. Руснаците поеха контрола над трасето на стратегическия китайски проект „Един пояс, един път“. Значително ще бъде снижено влиянието на западните страни в Казахстан, както и ще бъде издигната сериозна пречка пред проекта „Велик Туран“, който Турция преследва през последните години и съревнованието между Москва и Анкара отново ще се прехвърли в Кавказ, най-вероятно през техните проксита Армения и Азербайджан. Тук обаче Русия ще има и силната подкрепа на Иран.

Размириците в Казахстан бяха истинско предизвикателство за руския президент Владимир Путин, който не може да си позволи нова успешна про-западна цветна революция в пост-съветското пространство след тези в Грузия и Украйна. Москва успя да преодолее последиците от такива революции в Киргизстан и Армения и да предотврати такава в Беларус. В случая с Казахстан Русия действаше нестандартно. Участието ѝ в поисканата помощ от ОДКС е законна, не е директна руска намеса и миротворците се изтеглиха веднага щом приключиха задачата си. От западната граница не бе снета нито една воинска част, а за миротворческата операция беше използван войсковият резерв на Върховния главнокомандващ.

Турция

Намесата на ОДКС в Казахстан нанесе сериозен удар по геополитическия проект за „Велик Туран“ на Турция. Според Анкара Нур-Султан трябваше да се поиска помощ от Организацията на тюркските държави, основана през 2009 г. от 4 страни: Турция, Казахстан, Киргизстан и Азербайджан. Идеята за тази организация е лансирана през 2006 година от казахския президент Нурсултан Назарбаев. Признак за сближаване е и преминаването от кирилица на латиница и постепенното изтласкване на руския език чрез закриване на руските училища.

Значително е и военното сътрудничество между двете страни. Казахстан все повече купуваше турско оръжие и бойна техника, поне 200 офицери получиха подготовка в Турция, а в казахстанските военни учебни заведения преподаваха десетки турски офицери. През ноември 2021 г. двете страни подписаха „Меморандум за сътрудничество в трансграничните центрове между Турция и Казахстан“, с цел опростяване на митническите процедури, което на практика означаваше създаване на основите на митнически съюз между двете страни. Това беше нежелателно за ЕАИС, защото създаваше условия за нерегламентирано навлизане на турски стоки в неговото икономическо пространство.

С въвеждането на миротворческите сили на ОДКС се постави бариера пред турските амбициозни планове не само за Казахстан, но и за Средна Азия като цяло. Точно това е причината за открито изразяваното отрицателно отношение на турските медии за действията на миротворческия контингент, който според тях спасява президента Токаев. Те прогнозират, че ще има отрицателно отношение на част от казахстанските жители спрямо Русия, в частност и спрямо трите милиона казахстански граждани от руски произход.

Китай

Стратегически Казахстан свързва големите и бързо развиващи се пазари на Китай и Южна Азия с тези на Русия и Европа по шосе, железопътен транспорт и пристанище на Каспийско море. Казахстан често се описва като ключалката в огромния китайски търговски проект „Един пояс, един път“.

След като безпрецедентна вълна от протести заля Казахстан и прерасна в размирици, Китай остана до голяма степен мълчалив относно кризата, която се разгръща в централноазиатската страна, с която споделя граница от 1782 километра, заявявайки, че това е вътрешен въпрос, който се надява скоро да се стабилизира. Едва когато Токаев произнесе реч на 7 януари, в която обвини за насилието предполагаеми „терористи“, обучени в чужбина, и каза, че на силите за сигурност е дадено разрешение да стрелят без предупреждение, китайският президент Си Дзинпин изказа подкрепа за усилията на Токаев да потуши това, което Пекин смята за „цветна революция“.

За разлика от многостранните интереси на Русия в Казахстан, Китай има два основни приоритета: първо, сигурността на газовите и петролни доставки и на инвестициите си в проекта „Новият път на коприната“; и 2) Сигурността по общата граница на Казахстан със Синцзян-Уйгурския автономен район (СУАР).

Отначало Пекин обяви, че не се кани да изпраща в Казахстан войници подобно на Москва. Скоро обаче се появиха сигнали, че може да се стигне до отстъпление от традиционната китайска политика за ненамеса. Пекин изрази готовност да изпрати в съседната страна специалисти по борба с тероризма. Освен това регионалната антитерористична структура на ШОС изрази готовност да окаже спешна помощ, ако е необходимо (намеквайки, че ако ОДКС не успее да сложи ред, Китай ще го направи). По този начин, Пекин отправи завоалирано послание, че е готов да се бори за своите многомилиардни инвестиции в Казахстан.

Икономическите интереси на Китай в Казахстан действително са достатъчно големи, за да не позволят на ръководството на КНР да стои настрана. През периода от 2005 до 2020 г. китайски компании инвестираха в Казахстан 19,2 млрд. долара. До 2023 г. там се очаква да приключат още близо 56 проекта с участието на Китай на обща стойност 24,5 млрд. долара. Само през 2020 г. двустранната търговия достигна около 23 милиарда долара. По жп линията, свързваща „Поднебесната“ с Европа през Казахстан, през 2021 г. минаха 15 000 товарни композиции с контейнери китайски стоки. Китай доставя приблизително една пета от вноса на газ от или през Казахстан.

Макар че Пекин и Москва имат все по-топли връзки помежду си, Централна Азия – където китайските инвестиции и интересите в областта на сигурността започнаха да подкопават руското влияние – се разглежда като потенциална зона на конкуренция между двете страни. За момента обаче тази идея за съперничество между Русия и Китай в Централна Азия е надценена. На този етап бързата намеса на руските сили в Казахстан не се разглежда като нежелана от Пекин. Това отчасти се дължи на факта, че пристигането на руски войски официално е извършено чрез ОДКС по искане на казахстанското правителство, а не е едностранно действие на Кремъл.

Геополитически последици от кризата в Казахстан

В обобщение президентът Токаев и Москва спечелиха най-много от начина, по който бяха потушени размириците в Казахстан. Казахският лидер демонстрира пред своето население, елита, съседите и света, че може да изгради прагматични отношения с Кремъл, които позволяват не само да се привлекат руските служби за сигурност на помощ, но и да се върнат по-късно обратно в страната им. Що се отнася до самия Казахстан, основният резултат от настоящите събития, независимо от техния развой, е краят на дългата ера на Назарбаев.

С намесата си Москва реши няколко проблема наведнъж: 1) тя си подсигури приятелски режим в Казахстан; 2) повиши се доверието в ОДКС, разклатено от неотдавнашните събития в Киргизстан и Карабах. Доскоро мнозина смятаха, че организацията и нейните колективни сили за бързо реагиране съществуват само на хартия, но сега те се показаха в действие. А формално многостранният характер на операцията имаше по-приемлив отзвук навън, отколкото ако руските военни трябваше да действат самостоятелно и по своя инициатива. Това е първият път, когато блокът играе подобна роля от създаването си през 90-те години на миналия век. По-рано организацията отхвърли молбите за помощ за сигурността от Киргизстан и Армения, като подчерта, че проблемите им са вътрешни; 3) успешната операция показа, че само Русия може да играе ролята на външен гарант на сигурността в Централна Азия – и нито посещенията на американски генерали в региона, нито китайските застави в задните краища на Таджикистан все още не могат да променят тази реалност; 4) Реакцията на ОДКС по време на събитията в Казахстан ще се превърне в коз на Русия в преговорите със САЩ и НАТО. Руският президент Владимир Путин даде да се разбере на Запада, че опитите за „цветни революции“ в постсъветското пространство се считат за пресичане на забранените „червени линии“, а отговорът на ОДКС ще бъде бърз и безкомпромисен.

Това обаче създава и известни рискове за Москва и Казахстан в дългосрочен план, като останалите страни от пост-съветското пространство също могат да си извлекат поука. Употребата на сила и масовите арести временно могат да възпират бъдещите протести, но в дългосрочен план е необходимо преодоляване или най-малкото компенсиране на зейналите социално-икономически неравенства въпреки частичното повишаване на жизнения стандарт. В противен случай в бъдеще предстои да избухват още по-сериозни протести, а управляващите автокрации ще стават все по-крехки.