В Ереван започнаха да говорят по-внимателно. Това се вижда не толкова по думите, колкото по интонацията. Арменският външен министър Арарат Мирзоян даде интервю за News.am и почти във всяко изречение се опитваше да остави впечатлението, че отношенията с Русия не са разрушени окончателно. Това не е случайно. Само часове по-рано Сергей Лавров публично обвини Запада, че се опитва да откъсне Армения от Москва чрез политически, идеологически и институционален натиск. Формулировката беше твърда дори по стандартите на руската дипломация. Лавров рядко използва подобен тон без предварително решение на Кремъл.
Тук има нещо важно. В Москва все по-малко разглеждат арменската политика като тактическо отклонение и все повече като системна промяна. Разликата е огромна.
При тактическо отклонение Москва чака. При системна промяна започва подготовка за дълъг конфликт на интереси.
Затова и интервюто на Мирзоян изглежда като опит за аварийно охлаждане на ситуацията. Арменският министър почти механично повтори, че сближаването със САЩ и Европейския съюз не било насочено срещу Русия. Само че този аргумент вече не работи особено добре в Москва. Причината е проста: в последните две години Армения направи поредица от конкретни стъпки, които трудно могат да бъдат обяснени само с „диверсификация на външната политика“.
Ереван замрази участието си в ОДКС. Проведе съвместни военни учения със САЩ. Активизира контактите с НАТО. Изпрати представители на срещи, които Москва открито определя като антируски формати. Започна преговори за разширено военно сътрудничество с Франция. Париж достави бронирана техника Bastion и започна разговори за противовъздушни системи. Индия също се включи — със сделки за ракетни комплекси Pinaka, артилерия и радари Swathi. В същото време руските миротворци в Карабах бяха постепенно изтласкани от политическата картина след азербайджанската операция през септември 2023 г.
Москва помни тези неща. И ги събира.
Проблемът за Кремъл не е само геополитически. Той е и психологически. Армения дълго време беше разглеждана като една от най-лоялните постсъветски държави в руската зона за сигурност. В Гюмри е разположена 102-ра руска военна база. Руски граничари охраняват части от арменските граници. Арменската икономика е дълбоко свързана с руската — чрез банкови потоци, енергетика, логистика и пазара на труда. Огромна арменска диаспора работи в Русия. Само паричните преводи към Армения формират сериозна част от финансовата стабилност на страната.
И точно тук започва парадоксът.
Армения иска да намали зависимостта си от Москва, но в момента няма с какво да я замени. Европейският съюз може да даде политически сигнали и ограничени финансови програми. Франция може да достави няколко партиди техника. САЩ могат да организират военни тренировки и дипломатическа подкрепа. Но никой от тях не може бързо да замени руската инфраструктура, руските пазари и руската военна архитектура в региона.
Това изглежда логично, но има един проблем.
И самият Кремъл вече не изглежда готов да плаща цената за стария модел на отношения. В Москва расте раздразнение от опитите на Пашинян едновременно да запазва руските гаранции за сигурност и паралелно да изгражда антируски политически контакти. Особено след Карабах.
Там настъпи психологическият срив.
Арменското общество очакваше Русия да спре Азербайджан. Русия не го направи. Причините са много — войната в Украйна, промененият баланс със Турция, отказът на самия Пашинян да признае официално Карабах, вътрешните противоречия в ОДКС. Но политическият резултат беше ясен: в Армения започна ускорено пренасочване на общественото недоволство срещу Москва.
Пашинян използва това настроение много внимателно. Не фронтално. По-скоро чрез постоянни малки сигнали. Интервюта. Изявления. Европейски визити. Разговори за „суверенизация“. Думи за „грешки на съюзниците“. Всичко това постепенно подготвяше нова външнополитическа линия.
Сега обаче Ереван започва да усеща границите на тази игра.
Русия все още има огромни инструменти за влияние в Кавказ. Транспортни коридори. Газови доставки. Военно присъствие. Финансов натиск. Разузнавателни канали. Контакти с местните елити. В Москва отлично знаят колко нестабилна е вътрешната арменска система. Особено след масовото разочарование от загубата на Карабах. Рейтингът на Пашинян вече не изглежда така стабилен, както преди две години.
Тук трябва да се гледа и още нещо — предстоящите избори.
Политологът Геворг Мирзаян неслучайно говори за сигнал към арменския елит. В руската система подобни сигнали рядко се изпращат случайно. Когато близки до Кремъл анализатори започнат публично да обсъждат дали Москва е „доволна“ от даден лидер, това обикновено означава, че вътре вече се обсъждат алтернативни варианти.
Не непременно смяна на властта. Това е опростената версия.
По-скоро подготовка за сценарий, при който Русия престава да инвестира политически ресурс в сегашното ръководство.
Разликата е много опасна за Ереван.
Защото Армения няма ресурс за дълга конфронтация едновременно с Азербайджан, Турция и Русия. А икономическите показатели не изглеждат толкова спокойни, колкото твърди официалната статистика. Да, през последните години Армения регистрира силен ръст — включително заради прехвърлянето на руски капитали и компании след санкциите срещу Москва. Но този модел е нестабилен. Част от този ръст зависи именно от посредническата роля между Русия и външните пазари. Ако отношенията с Москва започнат да се влошават по-сериозно, ударът може да бъде много неприятен.
Особено за банковия сектор.
Особено за логистиката през Грузия.
Особено за енергетиката.
И тук се появява още едно противоречие. Пашинян опитва да представи курса си като „балансирана многовекторност“. Само че Западът не гледа на Кавказ по този начин. За Вашингтон и Брюксел Армения постепенно се превръща в още една площадка за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство. Това не значи, че Западът ще защитава Армения при военна криза. Историята показва друго. Но ще използва арменската тема като инструмент срещу Москва.
В Кремъл отлично разбират това.
Затова Лавров говори толкова рязко.
Неговите думи всъщност не бяха насочени само към Пашинян. Те бяха адресирани към цялата арменска бюрокрация, към военния елит, към бизнеса и към хората около системата за сигурност. Посланието беше просто: Москва вижда процеса и вече няма намерение да се преструва, че не го забелязва.
Това обяснява и бързата реакция на Мирзоян.
Но и тя съдържа един неприятен детайл. Арменският външен министър не каза, че Ереван ще ограничи сближаването със САЩ и ЕС. Напротив. Той само се опита да увери Москва, че този процес не бил насочен срещу Русия. Тоест курсът остава. Променя се само опаковката.
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават. Военните контакти между Армения и западните държави растат. Европейската наблюдателна мисия по арменската граница постепенно разширява активността си. Франция увеличава военното присъствие в дипломатическата линия. Американските структури засилват работата с арменски неправителствени организации и медии. Това вече не е символичен процес.
Той е институционален.
Москва реагира бавно на подобни неща. Но когато реагира, обикновено вече е решила, че проблемът е стратегически.
Поради това сегашното помирително изявление на Ереван изглежда по-скоро като опит за печелене на време. Арменското ръководство очевидно не иска рязък разрив с Русия — поне не сега. Ситуацията около Зангезурския коридор остава напрегната. Азербайджан продължава натиска по границата. Турция действа координирано с Баку. Иран наблюдава нервно всяко движение около южните транспортни маршрути. В такава среда открит конфликт с Москва би бил рискован дори за много по-силна държава.
А Армения не е такава държава.
Затова в Ереван днес говорят на два езика едновременно. Един за вътрешната публика — за суверенитет, Европа и нова външна политика. И втори за Москва — за партньорство, исторически връзки и конструктивен диалог.
Тези два езика все по-трудно се събират в едно изречение.
И точно там започва истинският проблем за Пашинян.
Бележка: Текстът е публицистична и допълнена редакционна обработка по темата на Поглед.инфо.
