/Поглед.инфо/ Наистина е невероятно да се чуят в Меджлиса /турския парламент/ слова като „Родината е на всички ни, знамето е на всички ни, имаме една нация, една държава. Ататюрк е на всички ни. Той е наш командир, той е основателят на републиката, той е главнокомандващият във войната за освобождение. Има ли някой да възразява на това?“.
Думите са на зам.-председателя на управляващата вече 15 години в Турция ПСР /Партия на справедливостта и развитието/ Хайяти Язъджъ и са изненада за сериозните наблюдатели, защото през последните години портретите на Ататюрк постепенно изчезваха от институции, училища, обществени места, болници, магазини, ресторанти и т.н. Още повече че се счита официално, че именно последователи на Ататюрк /кемалисти/ сред военните са сред основните обвиняеми за опита за преврат при съседите.
Разбира се, вдъхновени и подкрепени от проповедника имам Фетулах Гюлен, който е главният заподозрян за организатор на този аджамийски опит за преврат. Без значение кой стои зад него, както намеква за такова подозрение президентът Ердоган. Друг е въпросът какво биха казали кюрдите с турско гражданство за отново подетата теза за една нация и един народ в държавата Турция.
В случая по-интересното е, че Ататюрк се връща не само в речника на водещи представители на ПСР, но и негов огромен постер е окачен на сградата на централното ръководство на ПСР в Анкара. До лика на Ататюрк е само националното турско знаме. Някои коментатори /дори в днешните условия/ си позволиха неприкрита ирония с „няма друг начин – прегърнете Ататюрк, прегърнете неговите идеи и революция“. Защото, „докато правителството се занимаваше с Мустафа Кемал, с неговите другари по оръжие, с неговите идеи и революция, четите на Фетулах завзеха държавата“ и в резултат „турската република за втори път в историята си се върна от ръба на пропастта“.
Хапливите анализи са израз на неудовлетворението на онази част от турското общество, която няма как да преглътне политика, основана на становища, че „светското начало си отива от само себе си и щом нацията го иска, то ще си отиде“. Да, но сега на практика на негово място се била настанила „четата на Фетулах“ и като са били „заровени идеите на Ататюрк и неговата революция“, няма как да не се съживи религиозното начало, т.е. религията като основополагаща в устройството на страната. Странно, но други турски коментатори дори стигат и по-далеч, като твърдят, че „изграждането на бесилки за смъртно наказание всъщност е съживяване на религиозното“.
Трудно е да се обяснят някои действия на правителството в Турция, което само преди ден е „сложило ръка върху болница на Фетулах Гюлен в Анкара“ и веднага я е преименувало на Болница за обучение и изследователска дейност „Ататюрк“, освен ако Ердоган не си е дал сметка до какво разделение е доведено турското общество и бърза да направи жест към кемалистите, към светските хора с неприкрита цел за приобщаване, за отблъскване от редиците на множеството му врагове.
Дали биха променили и името на предвижданото трето летище в Истанбул? Нищо не коства да се призове Ататюрк отново на политическата сцена като знаме и обединител на народа, да се използват идеите му, за да се омиротвори онази част от турците, която след 15 юли запази мълчание, сви се по домовете си и не се знае как би реагирала при следващи избори или поводи за протести. Те не са забравили, че по делата „Бальос“, „Ергенекон“ или „Пойразкьой“ бяха арестувани републикански генерали, адмирали, офицери, привърженици на Ататюрк и инициатори са били /според управляващите/ „фетулахчиите“, но правителството не се е намесило в тяхна защита, напротив. Сега, „след като изядоха на 15 юли шамарите, да не би нещо да им е светнало“, питат турски анализатори?
Доскоро се прегръщахте с „четите на Гюлен“, видяхте до какво доведоха страната и какво ви „докараха на главите“ и като няма друго, „прегръщате Ататюрк“. Няма как да не изникне въпрос това нова турска пиеса ли е, или обстоятелствата налагат неочаквани решения за изход от натрупано напрежение в обществото? Ердоган е майстор и на едното, и на другото и често „обръща кормилото“ уж внезапно.
След като години наред неглижираше опозицията, докато тя предпочиташе ролята на „беззъб“ играч на политическата сцена, само дни след опита за преврат всички застанаха на една страна, на страната на заклеймяващите метежниците, и то с мотива да не се дестабилизира трайно вътрешнополитическата обстановка. Днес Ердоган се среща с опозиционните лидери Калъчдароолу / НРП/ и Бахчели /ПНД/, но сякаш най-впечатляващ за мислещите турци се оказа фактът, че голяма част от разговорите е била посветена на въпроса за „показването по националната телевизия“.
Ердоган не знаел, че лидерът на основната опозиционна партия НРП /кемалисти/ Калъчдароолу 6 години не бил показван по националната TRT и учуден казал: „Ама може ли такова нещо. Колкото време дава TRT на управляващите, толкова трябва да даде на опозицията“. Както се казва, съвсем по европейски. Защо тогава наблюдатели питат дали пък президентът им не живее в космоса, като не знае, че 6 години опозицията в лицето на Калъчдароолу не е имала място на основния национален телеканал?
Питат, но и забелязват, че президентът им се опитва да бъде различен, нов човек след опита за преврат. Прави им впечатление, че вече говори по-малко и не толкова често, опитва се да не крещи, избягва остри изказвания към онези, които явно не са на негова страна, и това се пренася и върху самата управляваща ПСР. Дали наистина е осъзнал, че с думи и действия е разделил турците до степен, че е застрашена стабилността и сигурността на държавата, или просто иска за избегне нови стълкновения, протести и дори преврати?
Трудно е да се повярва, че след като години е създавал имиджа си на единствен, на „световния лидер“ /както го наричат приближените му/ и не се е съобразявал с никого, дори със собствената си ПСР, сега може да е трайно комуникативен и обърнат към опозиция и противници, особено на фона на развихрилата се реваншистка вълна в страната. Възможно е и да си е дал сметка, че с политиката си е „поставил страната в трудно положение към целия останал свят“ и е поставен пред необходимостта да промени стила си. Опитът за преврат определено е катализирал този процес на преосмисляне.
Факт е обаче, че и в Турция в такива моменти на преден план излизат „подмазвачите“, както ги определят някои турски коментатори. Те са в основата на редица преименувания, които няма как да се преглътнат от мислещите граждани. Дианетът /дирекция по вероизповеданието/ решава да не оплаква участниците в опита за преврат, известният в Анкара площад „Къзълай“ е преименуван от общината на „Жертвите от 15 юли“, както вече ще се казва и мостът над Босфора.
В Истанбул, квартал Пендик /азиатската част/, е направено гробище за метежниците, където е окачен надпис „Гробище на предателите“. Социалните мрежи завират от негодувание и призиви за спиране на подобни нецивилизовани действия.Още повече че Дианетът продължава да извършва ритуални погребения например на бойци от „Ислямска държава“ и от ПКК. Жалко е, казват светските хора. Сигурно са ги чули, щом надписът над новото гробище е махнат, но дали Ердоган ще запази окончателно различния си облик, който се опитва да налага?
Все пак обеща да прекрати делата за лични обиди, които са заведени от негово име, но не и онова срещу немския журналист Ян Бьомерман, който в сатирично предаване му се присмя пред целия германски народ. Може би светски ориентираните турци стискат палци президентът им да е променил за добро стила и маниерите си. Дори да коригира външната си политика до степен, че да си добрува със съседите поне. Но българите имаме поговорка „Вълкът козината си мени, но нрава не“. Дали я знаят турците? Всичко друго си е тяхна вътрешна работа.