Американската политика спрямо Китай от години се движи между две крайности. От едната страна стои надеждата, че Пекин може да бъде върнат в рамките на стария глобален модел, създаден след края на Студената война. От другата страна стои страхът, че Китай вече е преминал точката, след която интеграцията му в западноцентричната система става невъзможна. Последната визита на Доналд Тръмп в Китай изглеждаше като опит да се провери именно това.
Очакванията бяха огромни. Част от американския политически елит продължава да вярва, че между Москва и Пекин съществуват скрити противоречия, които могат да бъдат използвани. Същите среди разчитаха, че икономическият натиск, технологичните ограничения и личният стил на Тръмп ще доведат до някаква форма на дистанциране между Китай и Русия. В тази логика Китай трябваше постепенно да намали подкрепата си за Москва, да ограничи отношенията си с Иран и да се върне към по-предвидима роля в рамките на американския ред.
Нищо подобно не се случи.
Когато човек остави настрана официалните декларации и започне да разглежда конкретните резултати, картината изглежда доста по-прозаична. Да, говори се за покупки на американски самолети. Да, обсъждат се нови доставки на селскостопанска продукция. Да, съществуват различни търговски договорености. Но зад шумните заглавия остава един прост факт: Китай не промени нито една от ключовите си геополитически позиции.
Тук има нещо, което заслужава внимание.
През последните години американската стратегия беше изградена около предположението, че икономическата зависимост на Китай от външните пазари ще го направи по-отстъпчив. Данните обаче показват друга картина. Китайско-американският стокообмен вече не расте така, както преди десетилетие. Част от производствените вериги бяха изнесени. Част от бизнеса се пренасочи към трети страни. Технологичната война се задълбочи. Въпреки това Пекин не промени курса си.
Причината вероятно е, че китайското ръководство вече не разглежда отношенията със Съединените щати като основа на собственото си развитие. За Китай американският пазар остава важен, но вече не е единственият фактор, който определя бъдещето на страната.
Това се вижда най-ясно по въпроса за Русия.
От началото на украинския конфликт западните правителства непрекъснато търсят признаци за разрив между Москва и Пекин. Всеки по-голям търговски договор между Китай и САЩ се представя като възможен сигнал за подобна промяна. Всяка китайска декларация се анализира до последната дума.
Резултатът засега е нулев.
Русия и Китай продължават да развиват транспортни коридори, енергийни проекти, финансови механизми и институционални връзки. По информацията, обсъждана в интервюто, дори самият график на международните визити започва да подсказва нова реалност. Според Вавилов посещението на Тръмп е било съобразено с вече планираните руско-китайски контакти. Независимо дали човек приема тази интерпретация или не, фактът остава: Вашингтон все по-често е принуден да отчита решения, които се вземат извън него.
Преди десет години подобно твърдение би звучало като политическа фантазия. Днес то вече не изглежда толкова невероятно. Още по-показателна е ситуацията около Иран.
Американската политика спрямо Техеран винаги е била и индикатор за отношенията между големите сили. Ако Китай действително възнамеряваше да направи стратегическа отстъпка към Съединените щати, именно иранското направление би било най-удобното място за подобен жест. Вместо това Пекин продължава да поддържа икономически и дипломатически връзки с Ислямската република.
Това не означава, че Китай е съюзник на Иран в класическия смисъл на думата. Китайците традиционно избягват подобни формулировки. Но означава, че не възнамеряват да жертват собствените си интереси, за да улеснят американската стратегия в Близкия изток.
Сходна е ситуацията и около Тайван.
Един от най-любопитните моменти след визитата е свързан именно с тайванския въпрос. В интервюто се обръща внимание, че американската страна е използвала по-необичайни формулировки от традиционните дипломатически шаблони. Това показва не толкова промяна на американската позиция, колкото нарастващата сложност на проблема.
Вашингтон вече трудно поддържа старата формула, според която едновременно признава принципа за един Китай и същевременно поддържа отделни отношения с Тайпе. Колкото повече нараства военният потенциал на Пекин, толкова по-трудно става това дипломатическо балансиране.
Зад всички тези спорове стои един по-дълбок въпрос.
Съединените щати се опитват да предотвратят появата на Евразия като самостоятелен политически и икономически център. Това не е нова идея. Тя присъства в американската стратегическа мисъл от десетилетия. Променя се само конкретната форма.
Някога основната тревога е била германско-руското сближаване. По-късно руско-китайското.
Днес тревогата е свързана с възможността различни центрове на сила в Евразия да започнат да действат координирано без посредничеството на Запада. Тук се появява и ролята на Марко Рубио и по-твърдото крило във Вашингтон.
Ако приемем логиката на Вавилов, визитата на Тръмп не е довела до очаквания пробив. Следователно американската система започва да търси алтернативни инструменти за натиск. Именно така той обяснява активизирането на формати като КУАД, новите инициативи в Индо-Тихоокеанския регион и опитите за изграждане на по-широки антикитайски коалиции.
Доколко тази интерпретация е точна, предстои да видим.
Но има един показател, който трудно може да бъде пренебрегнат. Китайската политика не демонстрира признаци на отстъпление. Напротив.
През последните години Пекин систематично увеличава влиянието си в производството на електромобили, батерии, редкоземни елементи, корабостроене, телекомуникационно оборудване и изкуствен интелект. Това не са абстрактни показатели. Това са секторите, които определят икономическата мощ през следващите десетилетия.
Когато една държава контролира значителна част от тези вериги, тя започва да влияе върху решенията на други държави дори без използване на военна сила.
Затова спорът между Вашингтон и Пекин не е спор за митнически ставки или за няколко десетки милиарда долара търговия. Спорът е за бъдещото разпределение на властта.
В този смисъл най-интересният извод от разговора между Чесноков и Вавилов не е свързан с конкретни договори или визити. По-интересно е друго.
В продължение на десетилетия международната система работеше така, че всички важни решения в крайна сметка трябваше да бъдат съобразени с Вашингтон. Днес все повече процеси се развиват по различна логика. Пекин и Москва не диктуват световния дневен ред. Би било преувеличение да се твърди подобно нещо. Но все по-често създават ситуации, в които американската страна е принудена да реагира вместо да определя правилата.
Това изглежда като малка разлика. В действителност е огромна.
Защото промяната на инициативата е първият признак, че международната система навлиза в нов етап. Историята показва, че подобни преходи рядко протичат спокойно. Те обикновено са съпроводени от търговски конфликти, технологични войни, съревнование за ресурси и борба за транспортни коридори.
Точно такива процеси наблюдаваме днес.
Ето защо въпросът след визитата на Тръмп не е дали Китай е победил Америка или Америка е победила Китай. Подобни оценки принадлежат повече на телевизионните студиа, отколкото на реалната политика.
По-важното е, че никой не успя да промени курса на другия.
Вашингтон остана убеден, че възходът на Китай трябва да бъде ограничаван.
Пекин остана убеден, че е способен да изгради собствен център на влияние.
Москва продължава да вижда в това пространство възможност за стратегическо развитие.
А когато трите най-важни геополитически процеса в света продължават да се движат в различни посоки едновременно, вероятността за ново напрежение не намалява.
Тя расте.