/Поглед.инфо/ За сетен път се оказа, че старата максима „Няма вечни неприятели/приятели, има вечни интереси“ звучи повече от актуално днес, когато казваме, че „времената са сложни и непредсказуеми“. Такава шетня настана сред световните лидери на международната сцена, толкова километри, срещи и договорки се следят под лупа, че объркването е неизбежно.
За дни Меркел се срещна с почти всички лидери в ЕС и така /иска или не / очерта границите на сърцевината и периферията на Брюксел, а това едва ли ще сработи за така прокламираното желание за единство и съпричастност в периода на всеизвестните натрупани кризи в Европа. След прословутата среща Путин/Ердоган в Санкт Петербург Анкара едва смогва да посрещне и изпрати по протокол гости на високо държавно ниво от близо и далеч, включително от Балтийските държави и Молдова, да не говорим за посещението на Джо Байдън, иранския външен министър Зариф и предстоящата на 31 август нова среща с Путин в Анталия, която е обявена едва ли не като „футболна дипломация“ поради обявено посещение на руския и на турския президент на приятелски футболен мач между Русия и Турция на тази дата.
За срещата Йълдъръм/Барзани, лидер на Иракски Кюрдистан, вече е известно, че „по всички въпроси ще се получи пълно единомислие и сътрудничество с Турция“, а за визитата на нашия премиер в Анкара ще се наложи да четем между редовете в информациите за следващата му среща с германския канцлер, т.е. дали наистина ще бъде „пощенски гълъб“ за представяне на турската гледна точка поради обявената от него недостатъчна ангажираност на ЕС с опасността, която съществува по нашата югоизточна граница във връзка с мигрантите, които има вероятност да ни залеят.
Не може да се отрече фактът, че наистина в настоящия момент спасението в рамките на ЕС е в ръцете на всяка отделна страна и това не е антиевропейска позиция, а начин за защита на национални интереси, когато Турция държи силния коз с бежанската вълна и е в състояние да шантажира Брюксел, а ние сме не само външна граница, ами и оставени на този етап едва ли не сами да решаваме проблема с тази опасност.
В такава ситуация вече е трудно да се прогнозира и да се предвижда кой как и кога ще забрави доскоро произнасяни гневни реплики и лични обиди към бивш приятел, който, съзнателно или не, е нанесъл при дадени обстоятелства удар върху начертани собствени национални интереси. Засега се казва, че „Вашингтон клекна пред Анкара“ поради подкрепата за турска кауза, която Джо Байдън, вицепрезидент на САЩ, даде при срещите си в Анкара.
И то в период, когато Турция започна операцията „Фърат Калканъ“ /„Ефратски щит“/, при която турски въоръжени сили /4 самолета F-16 и танкове/ навлязоха на сирийска територия и заедно с коалиционни ВВС предприеха акции „за освобождаване на района на Джаблус от ИД“. Продължилата 4 часа тет-а-тет среща Йълдъръм/Байдън се отразява в турските медии като посветена преди всичко на ситуацията в Сирия и по-точно в Северна Сирия с предприетата там турска операция.
Само мимоходом бе отбелязано, че Джо Байдън е бил посрещнат на летището на ниво зам.-губернатор, което е красноречиво за подчертаване на хладните отношения Анкара/Вашингтон. Изразеното от Йълдъръм мнение, че е постигнато съгласие по въпроса за силите на прокюрдската сирийска PYD никога да не преминават на запад от р. Ефрат и да не демонстрират дейност там, е едно от доказателствата за компромисите, които САЩ са принудени да приемат, за да отстоят свои интереси в региона, които включват Турция като съюзник.
Стратегическа цел на Турция е да не се позволи създаване на независим Кюрдистан, като се започне от сирийска територия. И в това е иронията на съществуващата ситуация. САЩ са приели за сухопътен съюзник в Сирия именно военните организации на сирийските кюрди PYD и YPG, които воюват срещу ИД, а срещу тази крайно радикална екстремистка организация воюват и САЩ със западни съюзници, и Русия, и Иран, а вече официално и Турция, независимо от прикриваната й доскоро подкрепа за тази ислямистка организация с претенции за халифат.
Но Русия, Иран и Асад са наясно, че с тази подкрепа на САЩ за сирийските кюрди те ще останат верни, като ще обслужват интересите на Вашингтон в региона, най-вече в Сирия, което е в противоречие с интересите на Москва, на Техеран, на Анкара и на Дамаск. Затова се създава впечатление за ос между Русия, Иран, Турция, Сирия на Асад, Ирак и „Хизбула”, които нямат интерес от раздробяване на Сирия в полза на независима нова територия. Дори и да е на борците срещу ИД, каквито са сирийските кюрди, които имат все още свое представителство в Москва.
На срещата с Джо Байдън турският премиер казва, че PYD действа заедно с ПКК, прокюрдската турска военна организация, и че те са едно цяло, без значение че PYD воюва срещу ИД. „Може да се сравнява една терористична организация с друга, но накрая пак се получава терористична организация“, подчертава Йълдъръм, на което Джо Байдън отговаря с предупреждение към PYD да не преминава към другата страна на р. Ефрат, защото в противен случай ще оттеглят подкрепата си.
Кери бърза да съобщи по телефона на Чавушоолу, турския външен министър, че сирийските кюрди вече са започнали изтегляне, което е искане на турската страна. Не е случайно, че при среща с естонския външен министър Марина Калюранд Чавушоолу е съобщил, че „САЩ ни дадоха дума да се изчисти с предприетата операция територията от другата страна на границата със Сирия и затова от север на юг се мете. PYD/YPG ще мине на изток от Ефрат. В противен случай ние като Турция ще направим необходимото“. Коментарът на лидера на PYD Салих Мюслим е „Турция ще загуби много в сирийското блато“, а репликата на Ердоган /без да споменава името на Мюслим/ е: „Вие си правете сметка какво ще стане“.
Тази обстановка е достатъчно комплицирана, за да не предизвика обстойни коментари в турската преса. Наблюдателите са категорични, че по въпроса за Сирия Ердоган и неговата управляваща ПСР трябва да направят избор. Единият вариант е да се примирят в средносрочен или дългосрочен план с режима на Асад, който бе определян от турския президент като „диктатор с кървави ръце“, а други го наричаха „катил“ и „душманин“, и такъв избор има пряка връзка с подобрените отношения с Русия, която остана вярна на подкрепата си за Асад. Другият път е да се търси сътрудничество с подкрепяните от САЩ и представляващи най-голямата в Сирия сила след армията на Асад PYD и YPG.
Това, разбира се, не изглежда много възможно след злополучния опит за преврат и напрежението, което се създаде в отношенията със САЩ. Още повече след като официално се твърди, че тези организации на сирийските кюрди са продължение на ПКК, която в последните месеци засили своите нападения на територията на самата Турция. И това е въпрос, по който и управляващи, и опозиция в Анкара имат единно становище.
Именно затова изборът в полза на Асад е по-вероятният и това бе вече оповестено чрез изказвания на Йълдъръм в стил „може да има разговори с Асад за прехода“. Още повече че е налице и друг фактор като Иран, който отново е на дневен ред в Турция. Външният министър на Иран в Анкара казва, че „колкото PYD/IPG са вредни за Турция, толкова са вредни и за Иран“. Именно подобни становища водят до смекчаване на позицията на Ердоган и неговата ПСР по отношение на Асад. Особено когато се появява и „нов неочакван актьор“, а именно Китай, който застава на страната на Асад.
Китай няма навика да бърза, когато става въпрос за международни дела. Сега Пекин официално обявява, че ще развива военно сътрудничество и гражданска помощ, което не означава нищо друго, освен че под името на „обучение и помощ“ в най-близко време може да се появят китайски войници в Сирия. Поне така твърдят някои в Анкара. Не бива да се забравят уйгурите, китайските мюсюлмани, участието на някои от тях в ИД, съпричастността на Турция към тази китайска общност, недоразумения в тази връзка между двете страни и т.н. Но тези дни Турция е подпомогната в своя нов избор и решение и чрез някои действия на Асад.
Верните му военни сили за първи път във водената гражданска война на сирийска територия бомбардираха позиции на РYD и YPG в Сирия и това бе дебело подчертано в Анкара. Помиряването с Асад е на дневен ред, казват турски медии, и единственият въпрос в това отношение е как ще се забравят изказвания като „след 3 часа ще се молим в Дамаск“ или „диктатор с кървави ръце“ за сирийския президент. Факт е обаче, че тезата „Асад да си ходи, да остане БААС“ е оставена на заден план, независимо че все още се счита за последна за изиграване карта.
Видно е, че Асад печели в Сирия, а опитът за преврат в Турция е рана, която не е изживяна и отслабва и армия, и разузнаване, и общество на този етап. Каквото и друго да се говори. Затова се правят и изводи, че неминуемо ще се стигне до замяна на „окървавения диктатор Асад“ с „кардешим Асад“ /брат ми Асад/. То и Путин бе наречен наскоро „моя добър приятел“ след нелицеприятни определения преди това. Въпрос на интереси, гъвкавост без притеснения, когато обстоятелства налагат, или просто опит във времена, които нямат дълбока връзка с традиционната дипломация и приемат войната като начин на мислене.
Все пак трябва да се има предвид, че редица турски анализатори не пропускат детайли, когато става въпрос за междудържавни отношения. Понякога са показателни за ниво и постигане на определени интереси. Доста обстойно се разглежда например една подробност от подписаното споразумение между Анкара и Тел Авив за „Маави Мармара“ и се отнася за „кръвнината“, която Израел трябва да заплати за жертвите при обстрелването преди години на този кораб, който пътуваше за ивицата Газа, Палестина.
В турския превод парите са записани като „обезщетение“, а в английския текст се използва израза „ex gratia“, което на турски се превежда по принцип като „подаяние“, т.е. дадено с добра воля. Но английският вариант е меродавен, тъй като няма договорка да се зачитат турски език и иврит. Да, парите ще се заплатят, спор няма, но като обявява тези средства не като обезщетение, Израел на практика се спасява от отговорност в областта на международното право и като използва играта на думи, де факто казва, че убийството на цивилни граждани не е престъпление, поне в този случай.
Оттук наблюдатели правят извод, че по този начин Израел приема ембаргото към ивицата Газа за законно и така отбелязва печеливша точка в своя полза, защото Ердоган и ПСР са приели тази постановка. Не само „източният въпрос е тънко дело“, както се изразяват руснаците в подобни ситуации. Но всъщност това е Близкият изток и наистина се изискват дълбоки познания, за да се определят „кои са добрите, кои – лошите“.
Именно Русия е другата основна тема за повечето турски коментатори. Или както казват, „сближаване с Русия, напрежение със САЩ“. Задкулисието в Анкара разпространява слухове за участие на Русия в търговете за доставка на отбранителни системи, за използването на базата „Инджирлик” от руснаците в операциите им в Сирия срещу ИД, за предоставяне на искана от Меркел една специална собствена минибаза в обсега на „Инджирлик” на Москва, след като е отказано на Германия, и т.н.
Повечето слухове официално вече бяха опровергани и от двете страни, но е факт, че при въпроса за минибазата е имало обсъждане при подписването на споразумението между ЕС и Турция за бежанците и обещанието на Меркел „за отваряне към Турция“, но влошените отношения по-късно не са били благоприятна основа за постигане на договорки. А тези, които в Анкара питат защо минибазата в „Инджирлик” не се предостави на Москва, могат да се поучат от опита на Иран в това отношение.
И без това Техеран и Анкара днес са в особено добри отношения и дори се говори за ос Москва-Техеран-Анкара с отворен край. Знае ли човек в тези „особено сложни и непредсказуеми времена“, когато вчерашни приятели днес са врагове и обратно. Подобна е ситуацията и с възстановеното преклонение пред Ататюрк, което демонстрира управляващата ПСР в Турция. Преди заседанието на Висшия съвет по сигурността, Шурата, която се събира за втори път под председателството на Йълдъръм, всички участници /военни и министри/ поднасят цветя и венци на паметника на Ататюрк в Анкара и посланието на премиера в книгата за посетители е: „Велики Ататюрк, при теб сме като делегация на Шурата, властта безусловно принадлежи на народа и тази твоя идея с всички сили се стремим да претворим в живота“, и т.н. Дали това е достатъчно за обединение? Както винаги се казва, предстои да видим. И в самата Турция, и в Сирия, и в ЕС. Всичко това ни засяга. Въпросът е дали и как ще се справим. Обединени в името на наши интереси или подвластни на чужди? Предстои.