/Поглед.инфо/ През последните няколко седмици конфликтът между Анкара и Багдад за турската роля при освобождаване на Мосул изненадващо прeдизвика обезпокоителен изблик на турски иредентизъм.

При два отделни случая президентът Реджеп Тайип Ердоган разкритикува Договора от Лозана, който създаде границите на съвременна Турция, за това, че е оставил страната твърде малка. Той говори за интерес на страната към съдбата на турските малцинства, живеещи извън тези граници, както и за нейните исторически претенции към иракския град Мосул, в района на който Турция има малка военна база. И, заедно с новините за турски самолети, бомбардиращи кюрдски сили в Сирия и ангажиране във фалшиви въздушни битки с гръцки самолети над Егейско море, проправителствените медии в Турция показаха нов интерес към поредица от неточни, дори грубо начертани карти на Турция с нови и подобрени граници.

В близко време Турция няма да анексира част от Ирак, но тази комбинация от ирендентистка картография и реторика предлага известен поглед навътре в сегашната вътрешна и външна политика на Турция и за собствения образ в очите на Анкара. Специално картите разкриват продължаващата значимост на турския национализъм, дългогодишен елемент на държавното управление на страната, сега обновен с ревизирана в известна степен история и една доза религия. Но ако миналото е някакъв показател, военните интервенции и конфронтационна реторика, които този национализъм вдъхновява, могат да влошат положението на Турция в регионален план и по отношение на сигурността.

На пръв поглед, картите на Турция, появили се по турската телевизия наскоро, приличат на подобни иредентистки карти, изготвени от привържениците на по-голяма Гърция, по-голяма Македония, по-голяма България, по-голяма Армения, по-голям Азербайджан и по-голяма Сирия. Това идва да каже, че това не са карти на Османската империя, която е била значително по-голям, или на целия мюсюлмански свят или тюркския свят. Те са карти на Турция, само че малко по-големи.

Но конкретната история зад границите, които те предвиждат, дава първата индикация за това, което е ново и не става въпрос за марката на ердогановия национализъм. Тези карти претендират да покажат границите, заложени в Националния пакт на Турция, документ, за който Ердоган неотдавна посочи, че премиерът на Ирак трябва да прочете, за да разбере интереса на страната му към Мосул. Подписан през 1920 г., след поражението на Османската империя през Първата световна война, Националният пакт определя онези части на империята, за които правителството е готово да се бори. По-конкретно са определени тези територии, които все още са били държани от османската армия през октомври 1918, когато Константинопол подписва примирие със съюзническите сили. На южната граница на Турция тази линия минава на север от Алепо в това, което сега е Сирия, до Киркук в това, което сега е Ирак.

Когато съюзниците дават да се разбере, че планират да оставят империята с доста по-малко, отколкото тя е имала през 1918 г., сраженията се възобновяват, при което войските под командването на Мустафа Кемал Ататюрк побеждават европейските сили и Турция е основана такава, каквато съществува и днес. През по-голямата част от миналото столетие официалната история на Турция възхвалява Ататюрк за същественото реализиране на границите, предвидени от Националния пакт (без Мосул, разбира се), както са признати с Договора от Лозана. Това беше преувеличено твърдение, предвид частите на пакта, които останаха извън границите, но също така и във висша степен практично, предназначено да предотврати новата и несигурна турска република да загуби това, което е постигнала в преследване на нереалистични териториални амбиции. Всъщност, докато страни като Германия, Италия, България и Унгария, доведоха себе си до бедствия, като се опитаха насилствено да пренапишат следвоенните си граници, Турция - при Ататюрк и неговия наследник - мъдро овладя този си порив.

Ердоган, за разлика от това, огласи алтернативна интерпретация, в която желанието на Ататюрк според Договора от Лозана да се откаже от територии като Мосул и това, което днес е гръцки острови в Егейско море, не е акт на забележителен прагматизъм, а по-скоро на предателство. Предположението, противно на всички доказателства, е, че по-добрите държавници, или може би по-патриотичните, можеше да придобият повече.

Наред с другите неща, интерпретацията на историята от Ердоган показва ирониите зад широките разговори в САЩ на неговия предполагаем "неоосманизъм." Преди десет години, ентусиазмът на Ердоган за всичко отоманско изглеждаше като част от една ефективна стратегия за подобряване на отношенията с мюсюлманския Близък изток, политика, в която някои американски критици видяха предизвикателство за ролята на страната им в региона. Но видоизменянето на Националния пакт като оправдание за иредентизъм, а не като упрек към него, не е популярно сред съседите на Турция.

Сега е вероятно критиките срещу неосманизма на Ердоган да дойдат както от арабския свят, така и от всякъде другаде.

Сега е вероятно критиките към неоосманистката външна политика на Ердоган да дойдат не само от арабския свят, но и отвсякъде другаде.

Използването на националния пакт от Ердоган също така демонстрира колко успешно турските ислямисти си присвоили, а не са отхвърлили, елементи от националното светско историческо повествование. Правителствената реторика бързо въведе героизма на турската война за независимост при описването на народната съпротива срещу провалилия се опит за преврат на 15 юли. И успоредно с османлиите Ердоган редовно споменава селджуците, тюркска група, която предшества османлиите в Близкия изток с няколко столетия, и дори намери място за още по-неизвестни кюрдски народи като гьоктурките, аварите и караханидите, които придобиха известност чрез пропагандата на Ататюрк през 30-те години на миналия век.

По подобен начин в Сирия и Ирак Ердоган преследва постигането на отдавнашната национална цел да победи Кюрдската работническа партия (ПКК) с изграждането на традиционните националистки лостове на турската външна политика – по-специално като използва в максимална степен турските малцинства в съседните държави. Бригадата „Султан Мурад“, състояща се предимно от етнически туркмени, е един от военните активи на Анкара в Сирия, както срещу режима на Башар Асад, така и срещу ПКК. Междувременно тюркското население, живеещо около Мсул и околния район, е грижа и актив за Анкара в Ирак. Тюркските специални части работят с Иракския тюркменски фронт поне от 2003 г. за разширяване на турското влияние и срещу ПКК в Северен Ирак.

През миналия век турските малцинства в Северна Гърция и Кипър играеха подобна роля. Това означава, че тяхното благополучие е било обект на истинска загриженост за турските националисти, но и потенциален инструмент за използване, ако е необходимо, в отношенията с Атина (Гърция, разбира се, се държи по същия начин по отношение на гръцкото малцинство в Турция. Не е изненадващо, че в резултат на това двете популации често са страдали реципрочно). В случая на Кипър, например, инвазията на Турция през 1974 г. е колкото за защита на стратегическата й позиция, колкото и за защита на турската общност на острова. След изявленията му за Лозана, Ердоган допълнително разтревожи Гърция като заяви "Турция не може да не обръща внимание на своите роднини в Западна Тракия, Кипър, Крим и където и да е другаде". И все пак Атина може да де успокои от случая с кримските татари, който разкрива степента, до която геополитиката може да доведе Турция да направи следното: Въпреки че Анкара изрази загриженост по отношение на състоянието на кримските татари, след като Русия превзе полуострова, изглежда тя впоследствие стигна до заключението, че подобряването на отношенията с Москва имат предимство пред етническите връзки.

Но Ердоган също така подчерта нов елемент в програмата на турската общностна външна политика: сунитското сектантство. Говорейки за Мосул, наскоро той заяви, че Турция няма да предадат своите "туркменски братя" или нейните "арабски сунитски братя". Като светския турски национализъм, тази склонност към сунитското сектантство е безспорно вътрушна необходимост, и Ердоган показа, че тя също така може да бъде ползвана избирателно в съответствие с нуждите на външната политика на Турция. Новото сектантство на Ердоган е очевидно в Мосул, след като Турция предупреди за рисковете за сунитите, ако шиитските милиции поемат контрола на града. Но политическото влияние е най-ясно в Сирия, където Турция подкрепя сунитските бунтовници, целящи да свалят режима на Асад (включително тези, които сега се борят да задържат град Алепо).Но и в Ирак, и в Сирия на сектантството на Турция не е позволено да надцака прагматизма. Анкара силно желае да поддържа взаимно изгодни икономически отношения с Иран, въпреки че двете държави подкрепят противоположни страни в Сирия и през изминалата година също така изрази желание да се помири с Асад, ако обстоятелствата го изискват.

Сегашният интервенционизъм на Турция в Сирия и Ирак се вписва в рамките на установен модел. Не само, че страните редовно се оказват въвлечен в граждански войни на прага им, но моментите, в които Турция се е оказвала податлива на иредентизъм в миналото, идват при промяна и несигурност, подобно на това, което Близкия изток преживява днес. През 1939 г., Анкара анексира провинция Хатай, дотогава под френски контрол, като се възползва от кризата в Европа в навечерието на Втората световна война. След това, след тази война, новопридобитата независимост на Сирия накара някои в турските медии да хвърлят поглед към Алепо, а прехвърлянето на Додеканезите острови от Италия към Гърция също събуди интерес към придобиването им от Турция. По същия начин Анкара не обръщаше голямо внимание на Кипър, когато той беше под британски контрол, но когато се заговори за независимост на острова, Турция започна да показва загриженост. Впоследствие едва когато се оказа, че Гърция може да анексира острова, Турция нахлу, за да предотврати промяната в статуквото. В тази светлина, скорошната реторика на Турция е може би по-малко изненадващо, след няколко години, в които събитията и коментатори многократно показаха, че целият политически ред на съвременния Близкия изток се разпада.

Нещо повече, сегашната турска политика в Близкия изток е диктувана от спешната загриженост поради конфликта с ПКК, който се изостри поради успехите на групировката в северна Сирия. ПКК отдавна оформя отношенията на Турция с нейните югоизточни съседи. Най-вече Турция почти нападна Сирия през 1998 г. при един в крайна сметка успешен опит да принуди Дамаск да спре прекрати да дава подслон на водача на групировката. По същия начин Турция запази свои военни сили в района на Мосул през по-голямата част от две десетилетия, за да провежда операции срещу ПКК. Анкара винаги е обрисувала тази интервенция като въпрос на национална сигурност и самозащита, което обяснение буди малко противоречия в самата Турция. Днес самозащитата остава основната обосновка на Турция за действията й в Ирак, като Ердоган многократно подчерта, че присъствието на турските сили там "действа като застраховка срещу терористични атаки, насочени към Турция." Докато ПКК поддържа открито присъствие в Ирак, това също така ще бъде най-наложителни обосновка, в страната и чужбина, за военно участие извън турските граници.

Към всички специфични етнически, верски и исторически обосновки, които е изтъквал за интересите на Турция в Мосул, Ердоган бързо допълни още един допълнителен аргумент: Съединените щати и Русия продължават да играят извънредно голяма роля в региона, въпреки липсата на каквато и да е връзка с него. Ердоган отбеляза, че някои страни казват на Турция, която споделя 400 км. граница с Ирак, да стои настрана. И все пак, въпреки че не са свързани с историята на региона и нямат връзка с него, същите тези страни "идват и си отиват." "Дали Саддам [Хюсеин] каза на Съединените щати да дойдат в Ирак преди 14 години?", добави той.

С други думи зад историята, Анкара е твърде наясно с факта, че силата да направи това остава единствената причина за външна намеса. В тази връзка остава да се види легитимността на плановете на Турция за Мосул.

........................

Ник Данфорт, сп. „Форин полиси“

Анкара / Турция