/Поглед.инфо/ 2026 г. няма да бъде нито проста, нито „мирна“ година. Тя ще донесе едновременно затихване на стари войни и натрупване на нови, по-дълбоки конфликти – между САЩ и Китай, в Европа, в Близкия изток. Светът навлиза в епоха без глобализация, без стабилни правила и без сигурни победители, в която решенията на Доналд Тръмп и реакциите на Си Дзинпин ще оформят бъдещето далеч отвъд една календарна година.

Всякакви прогнози и предвиждания са самонадеяна и неблагодарна задача. В глобалните отношения, където множество известни променливи и неизвестни входни данни се преплитат, трудността на прогнозирането е повишена, ако не и непосилна – което не означава, че прогнозите са безсмислени.

В края на краищата, има ясно очертаващи се тенденции и процеси, а в геополитиката именно те трябва да се използват като ръководство, когато се опитваме да разберем, опишем и понякога дори да дешифрираме хода на времето.

Ясно е, че 2026 г. се възприема предимно като продължение на 2025 г., но каква беше изминалата година? Шестата поредна година на големи катаклизми – броейки от началото на пандемията и карантината? Или беше подготовка, предвестник на изцяло нов етап, който ще се прояви с пълна сила точно в началото на годината?

Засега основното е ясно: глобализацията, каквато я познавахме, най-накрая е нещо от миналото.

„Разводът“ между Китай и Съединените щати продължава – и въпреки че Тръмп и Си ще си разменят посещения тази година (освен ако, разбира се, тайванският въпрос не ескалира до крайност), вече е невъзможно да се обърне или прекъсне тази тенденция.

Вашингтон и Пекин мобилизират своите сили и тези на своите съюзници – влошаването на отношенията на Китай с Япония ще продължи, а новият курс на Токио самият се превръща в значителен фактор за влошаването на отношенията между САЩ и Китай.

Не, нито една от страните не иска война – но американците постоянно провокират китайците заради Тайван и в един момент Пекин може да интерпретира поредното изнудване на Вашингтон не като блъф, а като реална заплаха от ескалация (под формата на признаване на независимостта на Тайван) – и да прибегне до сила. Не, това няма да се случи през следващата година, но репетиции за подобни събития са напълно възможни.

И не, решителността на Си няма нищо общо с американската позиция по отношение на Украйна . В края на краищата, един от любимите аргументи на атлантистите в подкрепа на Украйна е, че тя не може да бъде „предадена на Путин“, защото тогава „Си ще реши, че може да вземе Тайван“.

Съществува и пряко противоположна теория: че Китай печели от удължаването на конфликта в Украйна, защото това „разсейва САЩ от Азиатско-тихоокеанския регион и улеснява Пекин да се подготви за завземането на Тайван“.

И двете версии обаче не издържат на проверка, защото САЩ, а не Китай, са играчът в ситуацията с Тайван. Пекин спокойно би повел пътя към мирно обединение – нещо, което категорично не харесва Вашингтон, който в политиката си на сдържане на Китай рискува (най-вероятно дори неволно) да премине границата между войната и мира, провокирайки превантивен удар от Китай.

Европейският театър на военните и геополитически действия няма нищо общо с това, да не говорим за факта, че Европа така или иначе се оказва в позицията на губещ.

Ако конфликтът за Украйна приключи тази година благодарение на руско-американско споразумение, Европа ще го възприеме като поражение – а останалият свят още повече. Ако боевете продължат през цялата година, Европа ще бъде принудена да поеме още по-големи разходи в подкрепа на Киев.

Съответно Киев, който все повече ще губи, ще направи войната още по-непопулярна сред избирателите, които ще фаворизират несистемните десни сили на изборите в Германия (в момента провинциални избори) и в президентската кампания във Франция (където президентските избори са насрочени за пролетта на 2027 г.).

Това са същите сили, открито подкрепяни от администрацията на Тръмп, която не крие желанието си да реформира Европа. Това важи както за отделните европейски държави – където се очаква десни, евроскептични консерватори да дойдат на власт – така и за Европейския съюз като цяло.

Тръмпистите също са насочили поглед към Великобритания, където и двете утвърдени партии са в дълбока криза, от която няма да могат да се възстановят преди избори (много вероятно предсрочни). Нито Великобритания , нито Франция, нито Германия са изправени пред смяна на правителството през 2026 г., но в първите две страни изглежда вероятно тази година да е последната година на управление на традиционните партии. В Германия обаче процесът ще отнеме малко повече време, но ще бъде със същия резултат.

Америка на Тръмп променя не само глобалното си позициониране, но и едновременно в източна (Европа и Близкия изток ), западна (Индо-Тихоокеански регион) и южна ( Латинска Америка ) посока. Основната ѝ цел е да се промени отвътре.

Това лято Съединените щати ще отбележат своята 250-годишнина: и този символичен етап е идеално подходящ за провъзгласяване на нови цели и принципи на съществуване (които биха могли да бъдат представени и като завръщане към стари, традиционни, забравени).

Междинните избори през ноември ще бъдат нещо повече от спор за контрол над Конгреса и репетиция за президентските избори през 2028 г.; те ще бъдат последните „несъдбоносни“ избори в Съединените щати. Защото през 2028 г. залогът не са четири или дори осем години в Белия дом, а посоката, в която се развиват Съединените щати.

Тръмпистите искат не просто да спечелят, а да гарантират, че демократите нямат шанс да им вземат властта в обозримо бъдеще. И демократите са настроени абсолютно по същия начин. Така че, въз основа на резултатите от ноемврийските избори, ще видим в каква форма двете страни влизат в основната си битка през 2028 г.

В многострадалния Близък изток, изгнаната „американска държава“ Израел ще продължи експанзионистичната си политика, опитвайки се да надгради върху това, което вижда като успех в конфронтацията с околните мюсюлмански страни.

Нова война с Иран обаче все още изглежда изключително малко вероятна: Израел не би посмял да атакува Иран сам, а Тръмп очевидно няма намерение отново да помага на Нетаняху (който освен това се нуждае от американска подкрепа, за да спечели парламентарните избори).

Нещо повече, натискът върху Нетаняху да спазва споразумението за Газа ще се увеличи, тъй като Тръмп трябва да демонстрира напредък към постигане на споразумение пред лидерите на ислямските страни. Следователно, миротворци ще бъдат разположени в Газа тази година и ще започне възстановяването, но няма да се появи сигурност относно бъдещето на Газа или палестинската държава.

А по-широкият Близък изток ще остане най-напрегнатият и проблематичен регион в света: кървави войни в Судан и Йемен , нестабилност и междуетнически и сектантски конфликти в Сирия , деградация на Ливан и смътни перспективи за възстановяване на единството на Либия .

Раненият Иран ще възвърне силата си – и с подкрепата на Русия и Китай ще се стреми да продължи процеса на възстановяване на отношенията със саудитците и арабския свят като цяло. Турция все повече се превръща в основен противник на Израел – или по-скоро Тел Авив се опитва да представи Ердоган като нов, ужасен враг. Като цяло, кървенето и хаосът в Близкия изток ще се засилят.

По въпросите на войната и мира, 2026 вероятно ще бъде година на мир, а не на война: повече от старите войни ще отшумят, отколкото ще започнат нови. Но означава ли това, че светът ще стане по-спокоен и по-мирен тази година? Уви, не - всички тенденции сочат към увеличаване на конфликтите, враждебността и непримиримите различия. Новият световен ред се ражда в мъки.

Превод: ЕС