/Поглед.инфо/ Посещението на папа Лъв XIV в Турция и демонстративното сближаване с патриарх Вартоломей поставят началото на опасна „нова уния“, която заплашва да раздели православния свят. Никея се превърна не в празник на единството, а в арена на политически амбиции, геополитически сигнали и църковни претенции, които могат да прекроят християнската карта за десетилетия напред.

Визитата на папа Лъв XIV в Турция, която започна на 27 ноември, вече се приветства като историческа от западната преса. Централното събитие на това посещение беше участието му, заедно с Константинополския патриарх Вартоломей и главите на няколко други църкви, в честването на 1700-годишнината от Първия Вселенски християнски събор в Никея (сега Изник, Турция).

Очаква се това посещение да затвърди и да даде тласък на последните тенденции, при които вселенският патриарх Вартоломей, по всякакъв начин, се опитва да се представи като своеобразен източен папа и водач на всички православни християни по света.

Според него, само той има правото да решава на кого да се даде автокефалия, кой да се счита за достоен за вярата и т.н. Междувременно Вартоломей, заедно с йерарсите на своята поместна Константинополска църква – който е почетен в църквите на православните християни на първо място, но не и по власт – ги тласка към „общохристиянско единство“ с католиците.

Естествено, всичко сочи към факта, че в такъв „нов съюз“ първите са предопределени да бъдат последователи. Но Вартоломей ще се чувства като един от двамата лидери на целия християнски свят. Веднъж той заявява:

„Ако с Божията помощ постигнем съгласие с Католическата църква относно значението на термина „първенство“, какъвто е съществувал през първото хилядолетие, тогава Вселенският патриарх няма да има затруднения да признае първенството на Римския престол и да заеме второто място – мястото, което е заемал преди схизмата.“

Не е ли това престижно, особено като се има предвид реалната позиция на Вартоломей в квартал Фанар в Истанбул, където се намира неговата патриаршия и където дори литургията се провежда с разрешение на турските власти и далеч не всяка неделя, камо ли делничен ден, докато местните енориаши са десетки.

В Истанбул отдавна почти не са останали гърци. Не е случайно, че Фанар, чието име AI превежда от гръцки като „Светофар“ с нотка на кибернетична ирония, е толкова склонен към външна експанзия, например отвъд Украйна, претендирайки за първенство над всички енории на диаспората в други православни страни. Той отдавна е безнадеждно затънал в политиканство, като основната му опорна база дори не е в Гърция, а в американските православни епархии.

От своя страна, роденият в Америка папа Лъв XIV (Роберт Франсис Прево), въпреки външната си сдържаност, също е податлив на идеи за екуменизъм и прозелитизъм поради позицията си на глава на Римокатолическата църква (РКЦ), която остава доктринално фокусирана върху първенството в християнския свят.

Първото му пастирско посещение в чужбина, не е в братски католически страни, а в Турция – мюсюлманска страна, с изключение на шепа фанариоти в Истанбул – първоначално оставя донякъде странно впечатление. Това също никога не се е случвало преди в историята на РКЦ.

В края на краищата, той е можел да посети например религиозна Полша или друга подобна страна преди Никейските тържества. Следователно и тук политическите съображения доминират над въпросите на вярата.

Вземете например посрещането му на турското летище от въоръжена почетна охрана. Да, той е държавен глава на Ватикана, но преди всичко според него е „наместник на Бога“ и следователно пратеник на любовта и мира. Така че защо на срещата има хора с автомати?

Още политика. В речите си обаче папата предупреди всички за заплахата от трета световна война. Но нито дума например за преобразуването на една от най-важните християнски светилища в Истанбул, „Света София“, в джамия. Вместо това папата планира да посети историческата джамия „Султан Ахмед“ („Синята джамия“). Ердоган заяви : „Ще работим заедно с Ватикана срещу всяко нарушаване на свещения статут на Източен Йерусалим .“ Статутът на „Света София“, обаче очевидно, не е включен.

Първите преговори също се проведоха не с някой друг, а с „умерения“ ислямистки турски президент Реджеп Тайип Ердоган, който официално не смята Вартоломей за „Вселенски патриарх“, а просто за лидер на местна религиозна общност. Изглежда, че не планира да променя позицията си.

Докато Вартоломей е „гигант“ на международната арена, в Турция, въпреки че е бивш офицер от турското военно разузнаване, той не се ползва с особен авторитет или положение. Той дори може да се кълне във лоялност към властите безкрайно, заявявайки например:

„Да живееш в предимно мюсюлманска страна е благословия под прикритие, защото подкрепя и укрепва най-важната характеристика на Вселенската патриаршия – открития и честен диалог с всички хора навсякъде, независимо от раса или религия“.

Разколът в световното православие в резултат на неистовата дейност на патриарх Вартоломей става все по-очевиден. Мощни политически сили бяха ангажирани с осигуряването на присъствието на възможно най-много представители на различни християнски деноминации и движения на „новия Никейски събор“, като може би само Руската православна църква не беше поканена.

Много йерарси, особено сред православните, обаче не присъстваха, смятайки го за „събиране на нечестивите“. От четирите древни „стълба на православието“ само Александрийският патриарх се присъедини към Вартоломей.

Патриарсите на Антиохия и Йерусалим пренебрегнаха всички предупреждения. Органът на Фанар се оплаква в тази връзка , че тяхното участие, ако се беше състояло, би могло да засили авторитета на събора, тъй като те действат и проповядват в сърцето на Светата земя.

Забележително отсъствие на предстоятелите на много други автокефални православни църкви, обезпокоени както от „папистките“ тенденции на Вартоломей, така и от привидно възродения дух на Флорентинската уния, витаещ над всичко случващо се.

Заместник-държавният секретар на САЩ Майкъл Рига, отговорен за използването на религията във външнополитическите интереси на Вашингтон, обаче присъства на тържествата , сякаш за да покаже накъде всъщност духа вятърът.

Същевременно, за да постигне крайната цел за лидерство в световното християнство, Лъв XIV заявява готовността си да пожертва един от най-важните символи на разкола между православието и католицизма през 1054 г. – включването на filioque в Символа на вярата.

В документ, отбелязващ 1700-годишнината от Първия Вселенски събор в Никея, папата заявява, че Католическата църква признава Никейския Символ на вярата в първоначалния му вид, формулиран през 325 и 381 г., тоест без латинското вмъкване на Filioque („и от Сина“), добавено в Западната църква през следващите векове.

Според него пътят към единството е „икуменизмът на бъдещето“, основан на помирение, диалог и обмен на дарове и духовното наследство на различните християнски традиции.

Трябва да се каже, че през вековете този някогашен крайъгълен камък на разминаването между двете изповедания отдавна е загубил първоначалното си значение. Натрупали са се много други точки на разногласия, най-вече твърденията на Ватикана за непогрешимост и земна власт, прословутият папоцезаризъм.

Но готовността на Римокатолическата църква да преразгледа filioque вече е била използвана като уж фундаментална стъпка към обединението. Така, главата на Американската епархия на Константинополската патриаршия, архиепископ Елпидофор (Ламбриниадис), известен още като „Екзарх на Атлантическия и Тихия океан“ и смятан от мнозина за най-вероятния кандидат за наследник на застаряващия патриарх Вартоломей, смята тази стъпка за достатъчна, за да се осъществи такова обединение.

Има всички основания да се смята, че дори ако Вартоломей не успее да завърши обединението, Елпидофор ще го продължи енергично. Според чуждестранни експерти, това не е задължително да бъде обединение по модела на предишни обединения, като тези на Лион или Флоренция.

Вероятно няма да бъдат подписани конкретни документи, очертаващи условията на обединението. Вместо това, новият „съюз“ ще бъде осъществен „чрез пълномощник“ чрез влизане в евхаристийно общение с католиците – с други думи, без окончателно разрешаване на богословски въпроси или съгласие на Поместните църкви.

Превръщането на патриарх Вартоломей, а заедно с него и на цялата Константинополска църква, в опортюнистичен инструмент на западната политика, насочена към постигане на чисто светските, утилитарни цели за отслабване и разделяне на опонентите им, е доста жалко.

В края на краищата, те дължат самата си позиция на колективната историческа памет и уважение към своите сестрински православни църкви, но когато сеят раздори между тях, отправяйки абсурдни претенции за статус почти като Ватикана сред тях и извършвайки откровено предателство, за да постигнат това, тогава уважението се губи и последният проблясък на паметта за отминали времена избледнява.

Превод: ЕС