И не само на ястребите в московското гнездо начело с Медведев. Има нещо, което в историята на подобни събития се нарича „умора от войната“ и което в момента се наблюдава и от едната и от другата страна. Тази „умора“ ражда желанието за скорошен мир. Лошото е, че тези, които непременно и предумишлено искат да продължи войната, не са „уморени“ от нея, а си седят удобно в еврокреслата. Едва ли от Путин, колкото и да се твърди на Запад, че е непредсказуем в решенията си, би могло да се очаква нещо такова. Разбира се, редно е човек да си плюе в пазвата за всеки случай. Но е потвърдено от приближените му, че на няколко пъти е избягвал изкушението да разпореди атака срещу президентските покои в Киев.
Понеже обичам да използвам исторически препратки и аналогии, се сетих за подобна ситуация по време на Втората световна война. Още след първия опит да бъде ликвидиран Сталин от немски диверсанти с прословутите ръчни ракетни установки, Берия веднага предлага да се проведе обратна операция по унищожаването на Хитлер. Сталин на момента отказва. На няколко пъти по-късно през годините на войната, цитирано от свидетели, са му предлагали да се оправят с Хитлер. Сталин категорично е забранявал дори да се мисли по този въпрос. Вече съвсем в края на берлинската битка за пореден път се мъчат да убедят Сталин да се приключва по-бързо с бункера. Чак тогава той им обяснява в неговия стил достатъчно внятно, защо винаги е отказвал, а именно, че не желае да го убива, защото иска да го победи. Може би и за Путин такова решение по отношение на Зеленски едва ли е най-изгодното. По-скоро той също в своя си стил ще изчака да види последиците като международен отзвук от това, което Тръмп си позволи да направи във Венецуела. А много ще зависи и това, как тепърва ще се развиват техните отношения в такива нововъзникнали условия.
Ако се върнем към случилото във Венецуела, по всяка вероятност това там засега е само картинка, която са решили да ни покажат. Какво обаче стои зад нея, ще трябва още време и още по- надълбоко бръкване в станалото, до и след всичкото, за да разберем освен търговските, какви са и другите цели, които си е поставила американската страна. Въпреки че много неща вече прозират от пръв поглед дори. Излязоха какви ли не версии за това, че, например, още в Аляска е договорено всичко това, че по този начин е спазарено решението на украинския конфликт, че има еврейско лоби, който е повлияло на решението на Тръмп и какво ли не. Кое от това е вярно и доколко е имало значение при вземането на решението, е още рано да се узнае, защото операцията де факто още не е приключила. Въпросът в момента е, как ще се отрази това на отношенията на САЩ с Китай, с Русия и с другите страни около тях. Да не говорим за страните от Латинска Америка, които не за пръв път изпитват на гърба си „прогресивното“ влияние от страна на САЩ. Вече почна брожението сред тях, а до какво ще доведе то, като знаем как ври кръвта им при всеки опит за отнемане дори на част от свободата им, ще се види скоро.
Интересна беше размяната на послания между външните министри на САЩ и Русия. Още в първите часове Сергей Лавров побърза да заяви като неприемливи действията на САЩ, сякаш за да не се усъмни някой, че може да има някаква предварителна уговорка между двете страни. Отговорът на Рубио е знаменателен и като словесен израз, и като полускрит смисъл: „Сергей, желая весело Рождество!“ Ако някой рече да търси под бика оная му работа, би могло да преведе думите на Рубио като „Разбрах реакцията ви, всичко ще е наред“. Дори и да сме роднини с баба Ванга, нека все пак да не преминаваме чертата на дипломатическата деликатност, въпреки че прекалено много заприличаха неща на някакъв подготвен за света спектакъл. Като се почне от разговора в онази нощ на нападение срещу резиденцията на Путин, след което последва реакцията на Тръмп по същото време, когато вече са тръгвали спецчастите към столицата на Венецуела. Едва ли е съвсем недопустимо да се предположи, че Тръмп би могъл да е споделил плановете си с Путин. Още повече, че той не е крил намеренията си и открито ги е съобщавал на медиите доста преди това. Нека все пак да определим това твърдение за сега като чиста фантазия. Но пък в наше време дори най- фантастичните прогнози понякога се сбъдват.
За нас, европейците, от особен интерес, разбира се, е реакцията на нашите евролидери. Вече втори ден е глухо в медийното пространство, или, ако трябва да сме по-точни, тук там по нещо се подхвърля, но като цяло се създава впечатлението, че нашите съвсем са втасали и като омаяни мухи се носят из медийното пространство без да знаят какво да кажат. Или да изтърсят някоя глупост като Мерц, например. При него това вече се превърна в навик. Скудоумната наша Кая Калас, без много да мисли, също се изтърва, че „Модуро не е съвсем легитимен президент“. Даже не се усети, каква непремерена нелепост е изрекла. Защото срещу нейните думи веднага изригна из сайтовете логичния въпрос – „А Зеленски? Той нали също не е съвсем легитимен? Тогава?“ Почва обаче както обикновено преориентацията, хем да не се направи някоя грешка, хем да не се ядоса „чичо Дончо“, хем и нас да не ни стигне беда. Ние, отличниците в ЕС, и тук се изявихме. Слушах супер компетентния както винаги коментар на Поптодорова и не повярвах на ушите си. От краен критик на Тръмп в качеството си на заклет евроатлантик, сега другарката Поптодорова хвана темата откъм удобната й страна. На дълго и на широко заразказва за лошия президент Модуро, който съсипал страната си, оставил да гладуват хората, на които „вместо пасти“ им предлагал наркотици. Ерго, крайно време е било този лош човек да се махне от там. Интересно ще е, как би прокоментирала Елена наша ситуацията, ако утре Гренландия се окаже „освободена“ от спецчастите на САЩ? Тогава какво, ще почне да ни убеждава какви наркопласьори са кралското семейство на Дания ли? Българска работа, нали!
Като стана реч за Гренландия, ако и това се случи, тя да стане нещо като северно Косово, ако след нея я последва Тайван, който „с радост“ ще се присъедини към Китай, което означава, че и руските провинции в Украйна ще получат официален статут, с това ще се потвърди окончателно новото статукво. Или казано на академичен език, новият прочит на международното право. За какво ще служи то нататък, ще е ясно на всички. А какво ще остане от ООН, освен огромен за поддържане апарат от чиновници и безсмислено харчене на нашите пари, ще е пълна гатанка.
Продължението на спектакъла тепърва предстои. Все още не е ясно кой за напред ще поеме в него главната роля. Рано е разбира се да се правят глобални изводи от това, което ни се предлага като „оригинална“, но исторически известна политическа практика. За нас, лековерните европейци, все още вярващи в демокрацията като вид управление на цивилизацията, скоро ще настъпят дни на душевни сътресения, които ще засегнат най-вече евролидери ни. Отново и с пълна сила ще изникне въпросът за оцеляването на Европа, защото опасността да се сложи на масата пак салфетката е на лице. Стига да се разберат великите. Ами ако стане обратното – вече се забелязва в отношенията им нарастваща нервозност. Тогава – от лошо, по-лошо. При положение, че няма и на какво да се надяваме при сегашното европейско ръководство, които ще се свият в миша дупка при създалата се ситуация, ще трябва европейските народи да вземат нещата в свои ръце. Като първо всеки оправи своя двор. После, щем не щем, ще се наложи да потърсим начин и подход за отстояване на нашите интереси в общуването с въпросните велики сили. Със сигурност от сега си личи, че това няма да е най-приятното ни преживяване оттук нататък.
