Парламентарните избори в Армения трябваше да дадат отговор на един сравнително прост въпрос – дали Никол Пашинян запазва обществената подкрепа след шест години на вътрешнополитически сътресения, поражението във войната за Нагорни Карабах, последвалото изселване на арменското население от региона и постепенното охлаждане на отношенията с Русия. Вместо това изборите отвориха нов спор – не само за резултатите, а за самата легитимност на политическата система.
Официалните данни дават възможност на партията „Граждански договор“ да остане водещата политическа сила в страната и да участва решаващо във формирането на следващото правителство. Самият Пашинян побърза да обяви победа още преди окончателното приключване на преброяването. Именно този момент се превърна в един от основните аргументи на неговите противници, които твърдят, че властта е демонстрирала увереност, която трудно може да бъде обяснена само с междинни резултати.
Тук трябва да се направи едно важно уточнение. Голяма част от обвиненията за мащабни фалшификации произлизат от медии и политически среди, които са открито враждебни към сегашното управление на Армения. Част от тях представят случилото се като предварително подготвена операция за задържане на властта независимо от реалния вот. Други наблюдатели обаче посочват, че въпреки наличието на нарушения, подобни обвинения все още не са подкрепени с достатъчно официални доказателства, които да доведат до анулиране на изборните резултати.
Това не означава, че въпросите са малко. Напротив. Те са много и засягат далеч повече от чисто аритметичния резултат.
Първият въпрос е свързан със самия мащаб на подкрепата за Пашинян. Дори официалните резултати показват общество, което остава дълбоко разделено. Арменският премиер успя да спечели достатъчно гласове, за да запази властта, но не успя да възстанови политическото единство, което имаше след събитията от 2018 година. Тогава той се появи като символ на промяната и борбата срещу стария политически елит. Днес голяма част от избирателите го възприемат като част от новата властова система, която използва същите инструменти, срещу които някога се бореше.
Вторият въпрос засяга състоянието на самата опозиция. Макар че събра значителен електорален ресурс, тя продължава да страда от хроничен проблем – липсата на единен център. Арменската опозиция остава сбор от различни политически групи, бизнес кръгове, бивши управляващи и обществени движения, които са обединени основно от противопоставянето си на Пашинян. Това е достатъчно за протест, но не винаги е достатъчно за алтернативно управление.
Поради тази причина следизборната ситуация може да се окаже много по-сложна от класическата схема „власт срещу опозиция“. Дори ако недоволството се пренесе по улиците, остава открит въпросът кой би могъл да капитализира подобен натиск и да предложи работещ политически проект.
Третият въпрос е геополитическият курс на страната. Именно тук залогът е най-голям.
От години Армения се опитва да балансира между икономическата си зависимост от Евразийския икономически съюз и желанието на част от политическия елит да задълбочи отношенията с Европейския съюз. След войната в Карабах този баланс започна да се разрушава. В Ереван се засили усещането, че традиционният модел на сигурност, основан върху сътрудничеството с Москва и ОДКС, не е изпълнил очакванията на арменското общество.
От руска гледна точка подобна оценка е несправедлива и игнорира редица обективни фактори. От арменска гледна точка обаче политиката често се определя не от геополитическите аргументи, а от обществените емоции след национална травма.
Така постепенно се оформи нова политическа линия, която предполага по-тясно сътрудничество с Брюксел и Вашингтон. Засега тя има повече символичен, отколкото практически характер. Европейският съюз няма готовност да предложи на Армения икономическия мащаб на отношенията, които страната има в рамките на ЕАИС. Нито пък може да замени Русия като основен пазар за голяма част от арменския износ.
Тук се появява едно противоречие, което все по-често се обсъжда в експертните среди. Армения се стреми към политическо сближаване със Запада, докато икономическата ѝ система продължава да функционира в голяма степен чрез връзките с Русия. Само паричните преводи, търговските потоци и трудовата миграция между двете държави формират инфраструктура, която не може да бъде заменена за няколко години.
Затова разговорът за европейска интеграция често се сблъсква с много по-прозаични въпроси – транспортни коридори, енергийни доставки, митнически режими, банкови разплащания и пазари за продукция. Именно там политическите декларации започват да се срещат с реалността.
Четвъртият въпрос е свързан с реакцията на Русия.
Москва се оказва в деликатна позиция. От една страна, Кремъл няма интерес от нова политическа криза в Южен Кавказ. Регионът вече е натоварен с достатъчно рискове – отношенията между Армения и Азербайджан остават крехки, Турция разширява влиянието си, а Западът увеличава дипломатическото присъствие. От друга страна, руското ръководство трудно може да игнорира процесите, които постепенно намаляват руското влияние в Армения.
Проблемът за Москва е, че инструментите за въздействие стават все по-ограничени. През последните години Русия многократно демонстрира нежелание да влиза в открит конфликт с правителства, които провеждат политика на дистанциране. Подобен подход се наблюдаваше в различна степен и в отношенията с Молдова, и с Грузия, и с редица други постсъветски държави.
Това създава впечатление за стратегическа сдържаност, но едновременно поражда критики сред онези политически среди, които очакват по-твърда реакция срещу прозападните правителства в близката периферия на Русия.
Именно затова арменските избори се разглеждат от много наблюдатели като тест не само за Пашинян, но и за руската политика в целия постсъветски регион.
Дори ако протестите не придобият масов характер, дори ако резултатите останат непроменени и новото правителство бъде сформирано без сериозни препятствия, въпросите няма да изчезнат. Армения навлиза в период, в който политическата стабилност ще зависи не толкова от изборната победа на една партия, колкото от способността на държавата да управлява натрупаните противоречия.
Засега изглежда, че Пашинян е спечелил още един мандат. Дали е спечелил и политическото доверие, необходимо за следващия етап от развитието на страната, е значително по-труден въпрос. Още по-труден е другият – дали геополитическият завой, който се очертава през последните години, може да бъде реализиран без тежки икономически и вътрешнополитически последици. Именно около този въпрос вероятно ще се върти арменската политика през следващите години.
