/Поглед.инфо/ През дългия уикенд за Деня на паметта на Съединените американски щати всеки, който четеше вестниците или гледаше телевизия, не можеше да пропусне или да остане безразличен от видяното: Разказ след разказ за падналите, за онези, които са дали „последната пълна мяра на преданост“ на своята страна.

Разбиващи сърцата е подходящото описание на тези истории; и изгарящи са видеоклиповете на тези, които са оцелели и са се върнали у дома без ръце или крака.

Но историите нямаше как да не повдигнат у мен някои въпроси.

Докато военната служба и саможертвата винаги са били почетни и често героични неща, които никога няма да се забравят, дали войните, в които тези войници са били изпратени да се бият и да умрат, са били разумни? Бяха ли тези войни необходими необходими?

Какво стана с причините, заради които тези американци бяха изпратени да се бият през новия век, като хиляди умряха, а десетки хиляди се прибраха вкъщи с трайни рани?

И какво стана с причините, заради които бяха изпратени да се бият?

Най-дългата война на този нов век, най-дългата в нашата история, определящата „безкрайна война“ или „война завинаги“ беше Афганистан.

През 2001 г. изпратихме армии по целия свят с конкретна цел за възмездие срещу Ал Кайда за 11 септември, атака, която се конкурира с Пърл Харбър по броя на мъртвите и ранените американци.

Тъй като Ал-Кайда и Осама бин Ладен получиха убежище от талибаните в Кабул, които отказаха да се откажат от тях, ние нахлухме, свалихме този ислямистки режим и прочистихме Тора Бора от терористичната групировка.

Мисията изпълнена. Но след това мисията се промени.

Контролирайки земя, която успя да изгони британските и съветските империалисти, ние лицемерно се заехме с установяването на демокрация и изпратихме стотици хиляди американци да удържат бунтовническата съпротива в продължение на две десетилетия, докато се занимавахме с изграждането на нацията.

Не успяхме. Всички американски войски трябва да се изтеглят до 20-годишнината от атентата 11 септември. А освен това, свалените от нас талибани никога не са били по-близо до завземането на властта в Кабул.

Днешният проблем: Как да спасим афганистанците, които се съюзиха с нас в тази война, за да не се изправят пред ужасното отмъщение на победоносните талибани.

Втората американска война през този век беше нахлуването и окупацията на Ирак, за да лишим диктатора му Саддам Хюсеин от оръжия за масово унищожение, с които възнамеряваше да атакува уж САЩ.

Започнала през 2003 г., войната продължи 18 години. Никога не бяха открити оръжия за масово унищожение. Повечето американски войници минаха и си отидоха.

И днес режимът в Багдад управлява по силата и волята на шиитските опълчения, които се обръщат към Техеран за насоки и подкрепа.

Афганистан и Ирак ни струваха 7000 мъртви и 40 000 ранени.

Необходими ли бяха тези войни? Бяха ли мъдри? Заслужаваха ли си?

През второто десетилетие на този век ние се намесихме в Сирия, за да подкрепим „добрите бунтовници“, които се стремят да свалят Башар Асад, и станахме незаменим съюзник в убийствената въздушна война на Саудитска Арабия, за да спрем бунтовниците хути от това да консолидират властта си в Йемен.

И в Сирия, и в Йемен стотици хиляди войници и цивилни са ранени, убити, изкоренени или изгонени в изгнание. И двете страни са изброени сред хуманитарните катастрофи на 21 век.

След като помогнахме да се нанесат толкова големи щети на тези държави, успяхме ли в нашите мисии?

Днес, след шест години борба, хутите все още контролират йеменската столица Саана, а Башар Асад току-що спечели четвърти мандат като президент с 95% от гласовете на сирийския народ.

През 2011 г. президентът Барак Обама разпореди въздушните атаки на Съединените щати срещу силите на полковник Моамар Кадафи в Либия, започвайки намеса на НАТО, която доведе до неговото сваляне и линч.

През 2020 г. обаче бъдещето на Либия не се решаваше нито от Европейския съюз, нито от Съединените щати, но за него се воюва чрез прокси сили, подкрепяни и въоръжавани от Турция, Обединените арабски емирства, Египет и Русия.

И Барак Обама призна, че най-лошата грешка на неговото президентство е да не планира последствията от решението си от 2011 г. да свали либийския диктатор.

Отново мъжете и жените, изпратени в Близкия изток да водят тези войни, изпълниха своя дълг и заслужават благодарността на своите сънародници, че получиха този уикенд за Деня на паметта.

Но къде е отчетът от онези, които са ги изпратили да се бият, кървят и умират в тези, както се оказват, невъзможни за победа войни - или поне войни, за които не им е било дадено необходимото оръжие или сили, за да спечелят?

Това, което прави тези въпроси важни, и не само за историците, е, че викът на ястреба може да се чуе отново в страната.

Чуваме призиви да се изправим срещу Иран, преди аятоласите да построят атомна бомба, както и да предизвикаме Путин и да въоръжим Украйна, за да си върне Крим и да изтласка Русия от Донбас.

Чуваме приказки за американския флот, който трябва да оспори претенциите на Пекин в Източното и Южнокитайско море, включително към Тайван.

Историите за Деня на паметта трябва да ни накарат да мислим дълго и упорито, преди да започнем някакви ненужни, неразумни или неспечелими войни.

Превод: СМ