/Поглед.инфо/ В свят на политическо словоблудство, Брюксел бърза да дамгосва всеки неудобен с нови и нови прякори – от „путинисти“ до „тръмписти“. Докато европейските лидери се замерват с етикети и чертаят нови разделителни линии, реалността ги подминава. От Индия до Абу Даби решенията се вземат без тях, а Урсула фон дер Лайен трупа негативи, които ще плащаме всички ние. Ще се събудим ли като „българисти“, или ще останем затворени зад нова стена, хранени само със сладки приказки за светлото бъдеще? Прочетете един анализ за езика на омразата, изгубените поуки от историята и момента, в който тракторите ще се окажат единственият останал аргумент.
Досега беше лесно. От зората на демокрацията взехме навика, разделени да се кръщаваме със какви ли не термини, да не кажа, прякори. Помните началото - „кой не скача, е червен“. От скоро, вече в по други времена пак се активизирахме в този вид словесно творчество. Например, който не е „желаещ“, на момента го дамгосваме като путинист. Политическата ситуация обаче не дава мира на брюкселските езиковеди и им предостави още по-широки възможности за развитие на словесно богатство. Защото, както е посочено в измисления от тях самите закон, който не мисли и не говори както трябва, подлежи на санкции. Ето че вече имаме всички основания да добавим към политическата лексика още един термин по същия начин сложен на определеното му от брюкселските даскали местенце. Сега, който не е съгласен с тях и не е путинист, то тогава няма как да не е тръмпист. Да не говорим, че в списъците им бяха подредени хора, които според висшата оценка заслужават да им се пришият на ревера не една, не и жълти както някога, а цели две звезди в руски и американски разцветки. За да се отличават отдалече от верноподаните евроатлантици и да се знае, че те са едновременно и путинисти и тръмписти.
Интересното е, че този нов вид словооплюване е приоритет като че ли само на брюкселската камарила и на нейните верни съподвижници у нас. В ответния лагер цари почти пълно мълчание. Няма и симптом за подобни езикови наченки. Ако вървим по логиката на актуалния обмен на политическа риторика, би трябвало да е справедливо и във всички случаи заслужено особено при сегашните противостояния да бъдат отличими със съответните яркозвучащи названия представителите на желаещите, че и на техните номенклатурни чиновници в Брюксел. Така например, сред тях, ако вървим по словесните правила, трябва да има „лайнисти“, или „калисти“, или „рютисти“ и всякакъв друг подивял евродивеч, който шари напред назад и си търси белята да бъде отстрелян.
До Китай все още не са стигнали творците на новата терминология в политическия език. Въздържат се – това не ти е Тръмп да овикваш - още да нарекат определени хора сизипинисти. Наскоро Канада, щом видя, какво й готви Тръмп, без да се мае, отвори вратите за Китай. Който пък по своя навик пъргаво почва да се настанява там, изпреварвайки специалните части на САЩ. И какво тогава, да наречем министър председателя на Канада сизипинист ли? Въпреки, че му прилича, ако слуша човек приказките му в Давос, които без съмнение си бяха чиста проба изплезване срещу логореята на Тръмп. Сега пък верният на Тръмп финландец се е запътил към Китай, уж да сключва търговски споразумения, а може би да изпълни пътем и други поръки. Него съвсем няма как да наречем сизипинист.
Трябва все пак да си признаем, че и да се правим на каквито и да сме, и да не сме, последно време всичките в Европа ни закичиха с термина зеленист. Мърморим и мрънкаме уж че виждаме, какво става в Украйна, къде отиват парите ни, що за зрънце е Зеленски, обаче си налягаме парцалите строени под брюкселските знамена и станали до последния европеец, както каза Урсула, зеленисти. Някак си вече не е лицеприятно, някой да рече случайно, че е антизеленист. Това се приема като лошо тон, да не кажа, като обида на националното ни достойнство, колкото и да е останало от него. Как така ние ще забравим за Украйна и ще си мислим само за нас като, да речем, българисти. Ако тук там е останал все още някой българист, той подлежи на съответните санкции като обществено неориентиран индивид. Скоро на наша територия към известните бойковисти и пеевисти, ще се прибавят и радевистите. И ние за пореден път, забравяйки, че не сме българисти, а нормални българи, ще продължим да си кюскаме главите за удоволствие на нашия политически елит.
Всичките споделени мисли са, разбира се, със статут на наивистични, по-скоро пейзажни разсъждения или просто приказки, за да се каже нещо любознателно по въпроса. Прави впечатление обаче, че все по-масово, както се казваше някога, се насаждат термините, които очертават разлома, който настъпва в отношенията между Европейския съюз и САЩ. Из медиите, по официални и неофициални срещи се говори от европейски политици и коментатори срещу президента на САЩ по такъв начин, че от време на време може да се обърка човек, дали става въпрос за него или за Путин. Какъв вой се изви из пространството след като Тръмп създаде своя „борд“. Юруш, всички срещу Тръмп. Май защото за пореден път той показа, че не му се работи заедно с брюкселските фантазьори, че не му се чака да се надоуми ООН и пожела да се заеме сам с проблема, за който години наред никой не си мръдна пръста в Европа, пък и в „онези“ САЩ от преди. Заболя ги желаещите, че за пореден път ги подминаха като участници в решаване на глобален въпрос. Тук се закрещяха, а че в Абу Даби пак без тях вървят преговорите, си мълчат. Защото Зеленски си скъса ризата и им каза какво мисли за тях.
Ами Урсула наша, като не успя да се изяви като главнокомандващ силите на ЕС, реши да удари по САЩ по най-чувствителния за американците начин. Тръгна из света набързо на ръка да подписва търговски споразумения, обикаля като „миндовата кучка“ канена и неканена и всеки подписан документ обявява за победа над монопола на великите сили, тоест на САЩ и Китай най-вече. Гледат я съответните първи лица на отделните държава и й се радват като на селския луд. В Индия Моди за неин хатър подписа търговско споразумение, чакайки тя да се сети сама, че това е само хартия, която няма никаква стойност след решенията на БРИКС от януарската сесия. Единственият резултат от нейния поход е, че набира допълнително отрицателни точки в отношението на Тръмп към нея. Което тя си мисли, че е в нейна полза.
Нещата започват да замирисват лошо. Да се опълчиш срещу човека, който щем не щем е президент на велика сила и то на тази, която е направила необхватното, за да може Европа да стъпи на краката си след опустошителна война, да устои на студената война и да заживее защитена толкова години доскоро безметежен и щастлив живот, то, ако нямаш капка благодарност, поне трябва да имаш свян, да не кажа, срам. Защото президенти си отиват, но страната остава. И тук бедата е, че когато успееш до такава степен да настроиш хората в тази страна срещу себе си, то и следващият по ред президент няма да оправи нещата. И най-вече последиците за този, който плюе срещу вятъра. Така както се случи при руснаците и украинците, братя от една майка родени. Омразата е болест, която трудно, да не кажа, въобще не може да се излекува. Во веки веков. Ние го видяхме през последните десетилетия на взаимно мразене.
Какво ни остава? Да не си губим, вероятно, времето и да почваме да изграждаме другата желязна завеса, тази разделяща Европа от САЩ, след като явно ще продължи тази безумна конфронтация от страна на европейските управници. А може да доживеем до нещо още по-неприятно, да се наложи да изграждаме две стени едновременно, за да се защитим от великите сили, с които сме тръгнали да воюваме. Дали обаче те няма да ни хванат в своя капан в стил „мейд ин Аляска“. Вместо стени от тук и там, да се договорят и изградят една също толкова висока и яка ограда около нас, да ни оставят както някога зад берлинската стена и да ни се радват отдалече и отвисоко, как ще се оправяме без газ, без петрол, без оръжие, само със сладко брюкселско кафе и хубави приказки за светлото бъдеще.
Явно няма да им дойде ума на евролидерите и отново ще трябва да тръгнат тракторите, а след тях и другите превозни средства. Ще ги последват и хората пеша и няма да може никой да ги спре. Защото и тези, които ще бъдат изпратени да ги спрат, също искат като тях просто едно единствено нещо, да бъдат оставени европейците да живеят нормално и да се чувстват част от планетата, а не от лагери и съюзи. Защото слънцето е осигурило място за всекиго.
Наскоро чух от нашия класик и световен българин, академик Георги Марков да казва в едно интервю, че златото на историята са поуките. Явно Брюксел си мисли за златото в друга форма. Няма кой да се сети, че може да натрупа злато, ако бръкне в историята, а там е бездънно богатство от злато. Стига да знаеш как да го вземеш в ръце и как да го използваш.