/Поглед.инфо/ Заплахите на Доналд Тръмп за Гренландия разкриват не просто агресивна външна политика, а модел на поведение, при който силата замества правото, а президентската воля се поставя над международните норми, Конституцията и дори над съюзническите отношения в НАТО. Статията анализира дали става дума за тактика на сплашване или за реална готовност за силови действия – и какви рискове това носи за САЩ, Европа и глобалния баланс.

Поглед.инфо винаги е разглеждал подобни геополитически кризи като симптом на по-дълбока трансформация на световния ред, в който хегемонията все по-често се налага чрез заплаха, а не чрез право.

Според медийни съобщения президентът Доналд Тръмп е заявил, че Гренландия е жизненоважна за националната сигурност на Съединените щати и е разпоредил на американските военни да се подготвят за евентуална инвазия.

Няма представен нито един официален документ по националната сигурност, който да подкрепя твърдението, че Гренландия представлява ключов елемент от сигурността на САЩ. Подобно нахлуване би представлявало акт на война и, съгласно Конституцията на САЩ, би изисквало изрично обявяване на война от Конгреса.

През XXI век американски президенти все по-често обявяват цели държави за „заплаха“, без да обясняват причините. През 2015 г. например президентът Барак Обама обяви Венецуела за „необичайна и изключителна заплаха за националната сигурност на САЩ“, без да представи аргументи или доказателства.

Някои анализатори в Русия, които все още се надяват на мирно споразумение между Вашингтон и Москва, тълкуват заплахите на Тръмп към Гренландия като опит за разклащане или дори разрушаване на НАТО, което в перспектива би могло да улесни постигането на договореност с Русия.

Междувременно европейски държави – членки на НАТО – обсъждат възможността за изпращане на военни контингенти за защита на Гренландия, което допълнително изостря напрежението в Алианса.

Най-вероятно става дума за класическа тактика на натиск – заплаха, която да бъде оттеглена срещу политически или стратегически отстъпки. Самият Тръмп обаче заяви, че „не се нуждае“ от международното право и че е обвързан единствено от „собствения си морал“. „Собственият ми ум е единственото нещо, което може да ме спре“, каза той. С други думи – Тръмп се поставя над закона.

Подобен подход се наблюдава и в отношенията с Куба, на която Тръмп отправи ултиматум да „сключи сделка, преди да е станало твърде късно“. Милитаристичната реторика е налице, но остава неясно дали става дума за реална подготовка за силови действия или за стратегия на сплашване.

Съобщенията от Венецуела са противоречиви по въпроса дали този натиск дава резултат. Ясно е обаче, че подходът на Тръмп не е дипломатически и демонстрира дълбока вяра в американската хегемония.

Ще бъдат ли тези сигнали отчетени от Китай и Иран, или големите сили предпочитат да игнорират заплахите? Може ли един президент да налага волята си едновременно в Латинска Америка, в държава – членка на НАТО, и в Близкия изток? И ако не – няма ли САЩ да се окажат все по-изолирани?

Последното оправдание на Тръмп за евентуално завземане на Гренландия е, че така щял да попречи на Русия и Китай да го направят. Ръководителят на парламентарната комисия по отбрана на Дания обаче заяви, че подобни твърдения са заблуда: нито Русия, нито Китай имат военно присъствие в Гренландия, нито пък намерения да завземат датската територия.