/Поглед.инфо/ Новите врътки на антикомунистите

Горещ юнски неделен следобед. По един от телевизионните канали се обявява разговор по темата имало ли е фашизъм в България и равнозначни ли са фашизъм и комунизъм, т.е. темата е ярко антикомунистическа. В разговора не достигнаха до „равенството“ между фашизъм и комунизъм. В телевизията, независимо от предварителния анонс, разговор не стана, но това не значи, че не трябва да се бие тревога. В действителност има пропаганден опит да са налага на обществото тази теза за „равенството“. Тя все повече си пробива път сред някои учени и журналисти, сред историци, социолози и политолози. А тази тема не е нова. Тя започва още след Първата световна война. А дали комунизъм и фашизъм са едно и също нещо?

Когато става дума за политически идеологии, движения и власт се сравняват основополагащите им политически идеи, цели и подходите за тяхното реализиране, начинът на властване. В научната литература има безброй определения на фашизъм и социализъм. Много често с политически цели, понякога представяни под маската на т.нар. „нов прочит на историята“ поставят знак на равенство между фашизма и комунизма. А по същество сравняват несравними неща и слагат знак за равенство между тях. В действителност става дума за твърде различни политически идеологии, движения и политически практики.

Предисторията е ясна. В началото на XX век в Европа има две основни политически доктрини. Първата е либерализъм, формиран и развил се през XIX век. Той е наложен в европейските държави под формата на либералната демокрация, в центъра на която са егоистичните интереси и властването на богатите (капитала) под формата на парламентарна изборна демокрация. Главно в политическата система на либерализма са парите, натрупването на богатство и поради това формиране на голямо неравенство. Либерализмът се основава на частната собственост, индивидуализма, личните права и свободи и конкуренцията на пазара.

Втората доктрина е социализъм, развита през втората половина на XIX век. Левите, социалистите и комунистите, защитават работещите хора чрез действия срещу капитала с цел постигане на по-добри условия на живот и равнище на доходите. Това е класова борба. Сред ценностите на социализма са колективизъм, класовата солидарност, справедливост, равенство и т.н.

След Първата световна война, в условията на дълбока криза на либералната демокрация, масова бедност и нищета в множество европейски страни, избухват масови протести, стачки, манифестации, въстания и бунтове (Германия, Унгария, Италия и др.). Извършва се Октомврийската революция в Русия. На власт там идват болшевиките. Политика им е в защита на мира и интересите на наемния труд.

Протестните движения след войната създават несигурност и нестабилност. Срещу това се противопоставят групи на млади боеспособни и опитни в сражения хора („Съюз на бойците“ в Италия 1919, СА в Германия, 1921 г., Съюза на запасните офицери и Съюза на запасните подофицери в България и т.н.). Те се обединяват с част от дребната буржоазия и някои интелигенти в нови политически движения, все още без избистрена идеология, т.е. възниква фашизма. В основата му е стремежът да се съхрани буржоазната власт, да се противодейства на социализма, да се установи ред и стабилност в държавата, интересите на нацията да са над всичко.

Когато в обществото има нестабилност, „когато отсъства съгласието налице е силата“ (Мусолини, 1923 г.). За идеологията на фашизма силата, насилието и терора са един от най-същностните белези. Силата е подплатена от идеите. Главното, на което се базира фашистката идеология и практика е национализма, който пронизва и подчинява абсолютно всичко в държавата. „Нашият мит е нацията, нашият мит е величието на нацията“ (Мусолини,1922 г.). Според фашистите в интерес на нацията е да няма класова борба между капитала и пролетариата. Фашизмът е за контрол върху икономиката, но за пълно съхраняване и запазване на частната собственост върху средствата за производство. Фашизмът е против либералната демокрация, и против социализма. Той възниква и се развива на антикомунистическата основа. Другата същностна черта на фашизма е неговата расово-етническа и политическа неприязън към различните хора – антисемитизъм, преследване на славяни, цигани, масони, южни тиролци, словенци, сърби, социалисти, комунисти и т.н.

Тези три главни политически доктрини са твърде различни, макар, че по отделни неща могат да се открият и някои сходства. Например, частната собственост. Тя е общ признак за либералната демокрация, консерватизма и фашизма. Но за социализма е характерен приоритета на държавната собственост. Друг пример е почти пълната противоположност между основните идейни ценности: национализъм в най-острата му терористична форма при фашистите; интернационализъм при социалистите; глобализъм при неолибералите и национален традиционализъм при консерваторите. Подобна е и ситуацията по отношение на партийността. При либералната демокрация основна ценност е многопартийността, която в най-развитите държави най-често е сведена до две основни политически партии, които се сменят на власт без да променят режима на управление. При фашизма това е еднопартийна или безпартийна политическа система със силна авторитарна, лична власт на фюрер (Германия, Италия), император (Япония), цар (България), военен диктатор (Испания, Унгария) и др. При социализма има еднопартийна държавна власт, осъществявана чрез колективни органи, в отделни случаи с прояви на авторитаризъм.

И за трите политически доктрини са характерни насилнически действия спрямо политическите им противници и дори за потенциално опасните за властта партии, групи и лица, най-вече в кризисни периоди. Такъв е случаят с концентрационните лагери. Те за пръв път са измислени и приложени от британците в ЮАР и „модернизирани“ от нацистите в Германия. Прилагани са и в Съветския съюз от комунистите, както и от фашистите в други страни, включително и в България (Кръсто поле, Гонда вода, Св. Анастасия, Сомовит, Плевен и др.) преди Девети септември и от комунистите след Девети септември. Подобна е картината с масовите преселвания на народности. Сега се поставя акцент предимно върху преселванията в Съветския съюз на помагачите на хитлеристките войски (татари, чеченци и др.) в Средна Азия. Но се мълчи за масовите интернирания на японци от Тихоокеанското крайбрежие на САЩ във вътрешността на страната (над 300 000 души) по време на Втората световна война. Подобни масови преселвания има и в Австралия, Канада и други страни. Особена форма на насилието са паравоенните формирования на фашистите - черноризци, кафяворизци, шпиц-команди, ВМРО-бандити и т.н.

Твърде различна е икономическата система. При либералната демокрация (капитализъм) водещ е пазара и пазарните отношения, които в края на XX и началото на XXI век се трансформираха в глобална икономическа система със свобода на движението на капитали, стоки, услуги, хора и конкуренция преливаща в монополизъм. При фашизма икономическата система е на основата на частната собственост, но при значима намеса на държавата пряко или чрез т.нар. корпоративизъм с цел развитие на производството и елиминиране на класовите противоречия и борби и милитаризиране на икономиката. При социализма икономическата система е основана на приоритет и водещо място на държавната собственост в две разновидности: съветска социалистическа икономическа система с почти изцяло държавна собственост, с планово и административно регулиране на стопанските отношения. Втората разновидност е китайската смесена икономика (НЕП на Ленин, реализиран от Дън Сяо Пин), с приоритет на държавната собственост и държавната икономика в решаващите отрасли на стопанството.

Тези три доктрини са различни и не могат да се приравняват една с друга. При разнотипни неща не може да има сравнение. Съвременните комунистофоби използват тоталитаризма като основен белег за приравняване на фашизма и социализма. Те търсят и „отстояват“ приликата и сходствата на фашизма и комунизма почти единствено чрез тоталитаризма. Такъв е подхода и на „диалектическия материалист“ Ж. Желев. Всички те забравят, че тоталитаризмът е „правно-политическа технология“ (М. Янков, 2019), че той е зависим от социално-икономическата система. Ем. Джентиле (2004 г.) написа, че „Използването на понятието тоталитаризъм в сравнителния анализ на еднопартийните политически системи … не означава автоматически, че тези система са с обща идентичност, подобно на клоните на едно дърво“. Към подобна позиция се придържа и германския изследовател на фашизма Волфганг Виперман (2000). Той поддържа позицията, че комунистическите и фашистките партии са преследвали различни цели и са довели до различни обществени системи. Белезите на сходство в практиката, в технологията на властта са недостатъчни фашизма и комунизма да се отъждествяват. Тоталитаризмът като политическа технология е присъщ за цялата човешка история, дори след изчезването на фашизма и съветския тип социализъм. Според А.А. Галкин (1995) „приравняването на фашизма към тоталитаризма, неговото разтваряне в тоталитаризма“, е все едно да се счита, че фашизмът няма съществени специфични черти, които го отличават от капитализма и социализма.

Тази идеологема за равенството на фашизма и комунизма е най-пълно развита от редица автори в периода на Студената война. Фашизмът следва да се оценява не по отделните му признаци, характерни черти, предимно или изключително само по тоталитаризма, а комплексно, чрез идеологията (свръхнационализъм), целите (да спаси капитализма от социалната революция), които си поставя, както и начина на тяхното постигане (антипарламентаризъм, ликвидиране на политическите партии, насилие, терор, външнополитически реваншизъм и др.).

В заключение следва да припомним позицията на германския изследовател на фашизма Ернст Нолте (Ernst Nolte, 1963): „Ако две явления демонстрират определено сходство, но се явяват продукт на различна ситуация, определят се от различни субстрати и си поставят различни цели, то това сходство, даже ако то е значително, е само формално или е резултат от вземане на една от страните“. В случая би могло да се твърди, че приравняването на фашизма и комунизма е в интерес на третата страна – либерализма и е продукт на действията за омаскаряване на политическите съперници.

За никакво равенство между фашизъм и комунизъм не става дума в марксическите съчинения, в комунистическата историография. За никакво равенство не става дума и в капиталните трудове на фашистките теоретици. В България Ал. Цанков публикува книгата „Трите стопански системи. Капитализъм, комунизъм и национал-социализъм“ (1942), в която има разгледана спецификата и разликата между тези системи и никъде не става дума за равенство между фашизъм и комунизъм. Подобна е позицията на другият фашистки теоретик – проф. Л. Владикин. За Бенито Мусолини не само няма равенство между фашизъм и комунизъм, но и нещо повече: „… всеки човек има позиции за или против, или фашизъм, или антифашизъм. Който не е с нас, е против нас“ (1924 г.). Кратко и ясно. Неясно е само на либералните философи, политолози, социолози и историографи.

Това, което сега се прави е един закъснял комунистофобски атавизъм, диктуван от либералните теоретици и политици и реализиран от българските послушковци – учени и журналисти-комунистофоби.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели