/Поглед.инфо/ По анализ на проф. Андрей Фурсов: капитализмът се къса по шевовете между индустриалния и финансовия капитал, а краят на „еднополюсния свят“ още не е настъпил — той просто е отслабнал. Между „традиционен глобализъм“ и „ултраглобализъм“ се решава съдбата на американската хегемония и цената, която ще платят обществата.

Хегемонията не е вечна, но винаги има носител

Историята на капиталистическата система, твърди Андрей Фурсов, е непрекъсната война между два лагера: индустриалния капитал, който се нуждае от фабрики, държава, дисциплина и големи производства, и финансовия капитал, който предпочита движение на пари, монопол върху правилата и наднационални механизми. В XIX век финансистите често диктуват тона. В XX век обаче картината се обръща — не защото „моралът надделява“, а защото войните и съперничеството налагат индустриална мобилизация.

Двете световни войни засилват държавно-монополистичния капитал: война без индустрия няма, а индустрия без държава трудно се подчинява. Паралелно с това СССР, поне до средата на 50-те и смъртта на Сталин, играе специфична роля: подкрепя на Запад сили, които по един или друг начин изразяват интересите на индустриалния капитал. От тази гледна точка „геополитиката“ не е само карти и армии — тя е вътрешносистемна борба за това кой модел на капитализма ще задава темпа.

В края на 60-те индустриалният капитал прави опит за тактически алианс със СССР чрез Клубът на Рим — опит да се търси общ фронт срещу финансовите противници вътре в системата. Но към средата на 70-те идва поражение: финансистите и „корпоратокрацията“ вземат връх. А с тях идва и нова логика: държавата вече не е „главният агент“ на световната система, а пречка. И СССР вече не е нужен като тактически съюзник.

Тук се появява ключът: глобализацията като проект в пълния ѝ размах е невъзможна при съществуването на СССР. Затова периодът между 1989 и 1991 г. (де факто и де юре край на СССР) не е просто „политическа промяна“, а системен завой: отваря се писта за нов тип хегемония.

Фурсов предлага провокативна метафора: американската хегемония е „двугърба“. Първият ѝ връх е след 1945 г. до 1973–1975 г. — това е хегемония на държавата САЩ в рамките на капиталистическата система. Вторият връх от 90-те насетне вече е хегемония на „клъстер“ от транснационални корпорации. И точно тук идва голямата новина: и този втори връх отива към залез, защото в залез влиза самата капиталистическа система. Хегемония може да има само в световна система, която е доминираща и универсална. Ако системата се рони — рони се и хегемонията.

Традиционен глобализъм срещу ултраглобализъм: кой ще командва руините

Фурсов вижда сблъсък на два проекта за бъдещето. Той ги нарича „традиционен глобализъм“ и „ултраглобализъм“. Разликата не е в лозунгите, а в архитектурата на властта.

Ултраглобализмът — асоцииран от него с фигури като Барак Обама и Хилари Клинтън — си представя глобалния свят като съюз на наднационални елити. Там хегемония в класически смисъл не е нужна: не ти трябва „имперски център“, ако имаш единна наддържавна върхушка, която управлява правилата, финансовите канали, технологичните платформи и поведението на масите. Капитализмът приключва — и заедно с него приключва нуждата от „национален хегемон“.

Срещу това Фурсов поставя „традиционния глобализъм“, с който свързва Доналд Тръмп. Но тук идва важната уловка: „традиционен“ не значи „антиглобалист“. В тази схема Тръмп просто връща старата републиканска интуиция: светът е йерархия, почти феодална — „искаш да си васал на Америка, плащай“. Не универсални ценности, не абстрактни права, а сметки. И ако Китай и Индия засега не се поддават лесно, Европа — твърди Фурсов — вече е притисната да плаща, пряко или косвено, чрез енергийни, индустриални и регулаторни компромиси.

Тук се появява понятието „технат“ *— наднационален комплекс, условно „Северна Америка“, който доминира над останалите. Фурсов прави паралел, който ще раздразни мнозина: тази идея напомня за корпоративната държава на Бенито Мусолини, но в нова епоха, с нови инструменти и нова идеология. Не маршируващи отряди, а платформи, рейтинги, стандарти, контрол върху „достъп“ и „изключване“.

В тази перспектива си струва — казва той — да се гледа към американския мислител Майкъл Линд (в текста представен като фигура, влияла идейно на части от американския военен и стратегически свят). Разказът е умишлено колоритен: интерес към италианския фашизъм, журналистика, нестандартни позиции (включително идеи за подкрепа на Иран), интелектуално любопитство към Станислав Лем и „Сума технология“, дори страст към бридж. Посланието не е биографично, а функционално: идеите, които изглеждат „маргинални“, често стават боеприпас в битката за бъдещето.

И тук Андрей Фурсов вкарва най-неудобната си теза: „дълбоката власт“ — онова, което хората наричат „дълбока държава“ — също е разцепена. Едната част клони към ултраглобалисткия модел на наднационално управление. Другата — към запазване на американската хегемония, но вече не като класическа държава и не като класически корпоративен блок, а като специфично технат-устройство.

Затова и приказките „еднополюсният свят свърши, вече сме многополюсни“ за Фурсов са опасно самоуспокоение. Да, еднополюсният свят е отслабнал. Да, САЩ често не могат да изпълнят функцията си на хегемон дори там, където още претендират за това. Но „полуразглобен“ не значи „несъществуващ“. Анализаторите на Поглед.инфо биха казали: в такива моменти пропагандата изпреварва реалността, а цената после я плащат държавите, които са повярвали на удобната приказка.

„Глобалният Юг“ като мит и новата бедност като оръжие

Следва удар по друга модна теза: че има единен „глобален Юг“, който едва ли не колективно се надига срещу САЩ. Фурсов припомня: това, което днес наричаме „Юг“, по-рано беше „Трети свят“. А Третият свят можеше да съществува само при наличието на Първи (капиталистически) и Втори (социалистически) свят. Тогава „неприсъединяването“ беше стратегия — игра на противоречията, източване на ресурси от двата лагера, маневра между центровете.

След рухването на Втория свят тази геометрия се разпада. Северът — ядро на системата — остава относително единен, дори когато вътре има напрежения и когато американският натиск върху Европа и Япония е очевиден. А „Югът“ не е единен: дори БРИКС не е монолитен заради противоречията между Китай и Индия. Най-развитите страни от „Юга“ често се стремят да се залепят до Севера и сами се превръщат в експлоататори на по-бедните. Това е мрачна диагноза: вместо класова солидарност — война на бедните срещу още по-бедните.

Фурсов добавя чувствителен детайл: в Африка Китай често се възприема като експлоататор, не по-различен по усещане от западните центрове. Да, Пекин играе на противоречията, но това не го прави автоматично лидер на „Юга“. За лидерство трябват и ресурси, и военна сила, и признание — а не само претенции.

Оттук идва и препоръката му, която звучи като студена геополитическа рецепта: да не се бърза да се „погребва“ американската хегемония. Тя трябва да се отслабва, но така, че от това да не спечелят други играчи — в текста се подчертава, че не бива да се играе в полза на британските интереси. И тук Фурсов посочва като пример „хитрата игра“ на Сталин от края на 20-те и началото на 30-те — т.е. маневриране между лагери, изчакване, удари по точните места, без да се подарява победа на трети.

Посткапитализмът като „млад людоед“: защо бъдещето може да е по-жестоко

След геополитиката Фурсов прави рязък завой към социалната антропология на бъдещето. Всяка нова система, казва той, идва в непрегледно лице. И използва образи като чудовищата на Йеронимус Бош: не като минало, а като предчувствие за това, което „излиза“ от бъдещето.

Посткапиталистическият строй, който се надига, според него няма да е „по Маркс“, а може да бъде откровено людоедски. И тук има важна логика: колкото повече съпротива — индивидуална и колективна — толкова повече „зъби“ ще бъдат изтръгнати на този млад хищник, толкова по-мек може да стане. Това е жестока, но трезва метафора: не очаквай милост от система, която още не е стабилизирала правилата си.

За да обясни деградацията „отдолу“, Фурсов въвежда социолога Едуард Бенфийлд и понятието „аморален фамилизъм“: стратегия за максимизиране на краткосрочната изгода на семейството при презумпция, че всички правят същото — разпад на общностната моралност, война на всеки срещу всеки. Това, казва той, е симптом на „новия долен слой“ — хора, които губят социалната тъкан, превръщат се в атоми, живеят на ръба на оцеляването.

После идва темата за социалното време: бедните „извън времето“, работникът „във времето“, средната класа мисли за образование, елитът — за поколения. И ако този „нов долен слой“ бъде изключен от социалното време, той престава да съществува като граждански субект — става материал за управление. Тук Фурсов говори и за прекариата: хора без постоянна работа, наети на часове, без стабилни права и гаранции; живи, но „неприсъстващи“ като бъдеще.

В материал за Поглед.инфо подобна линия би изглеждала така: технологичната модерност не освобождава автоматично човека; тя може да го направи временен, заменим, невидим. И ако той е невидим — няма и право да настоява.

От индустриална експонента към „асимптота“: защо прогресът се превръща в регрес

Най-дългият пласт в изложението на Фурсов е икономико-историческият. Той припомня, че в продължение на близо 10 хиляди години земеделските общества живеят при ниски темпове на растеж — 0,2–0,4% — „асимптота“, където почти нищо не се променя. Ограничител са ресурсите. Когато населението надхвърли капацитета на природните производителни сили, идват механизми на криза: колонизация, жестоки ограничения, бунтове, нашествия. Системата се саморегулира — често чрез насилие.

След това идва капитализмът и индустриалният скок. От края на XVIII век западната икономика минава от асимптота към експонента. Но тази експонента — според Фурсов — вече затихва и се влачи по инерция. И най-важното: не е само „технологията“. Има и тъмна страна: репресии, сурови наказателни режими, социално смачкване, колониална експанзия, износ на конфликти. Вътрешният мир в ядрото често е купен с външно насилие.

Той минава през трите индустриални революции и прави провокация: третата (компютър, интернет, мобилен телефон, роботи) е бледа спрямо първите две, а елитите съзнателно насочват технологичния прогрес към един сектор — информационно-комуникационния — защото там е контролът върху съзнанието. Производството остава на втори план. Развлеченията изместват реалната продуктивност. И това напомня финалните векове на Рим — изобилие на зрелища, недостиг на бъдеще.

Изводът му е парадоксален и неприятен: от 60-те насетне индустриално-техническата фаза се превръща в „стълба нагоре, която води надолу“. Не прогрес, а регрес. Западът се връща към ниските темпове — към асимптота. И когато икономиката се връща към асимптота, политиката се връща към репресивни форми. Това е страшната причинно-следствена връзка, която Фурсов настоява да видим.

Демографският натиск и цивилизацията на „избраковката“**

Накрая Фурсов преминава към най-циничната част от картината: какво правят върховете, когато растежът спре, а обществата стават „излишни“. Той цитира линии от глобалистки доклади и фигури като Гро Харлем Брундтланд (включително идеята за наднационални механизми извън държавите), а после стига до тезата за населението като „проблем“.

Тук се появява Джейн Гудол и споменатата от него цел — връщане към население като в XV–XVI век: около 500 милиона. И се прави паралел с Georgia Guidestones. Линията е ясна: числата се смъкват. Ако по-рано се говори за милиарди, после за два, после за един — сега се появява половин милиард. Средствата са класически: война, глад, наркотици, алкохол, социално разрушение. Фурсов го нарича „цивилизация на смъртта“.

Следва още по-конкретен пример: дебатите в Япония за евтаназията като „решение“ на демографски и бюджетни проблеми. Споменат е Yale University като институционален маркер в биографията на един от коментираните автори, The New York Times като медийна референция, и дори историческият обичай убасуте — изнасяне на немощни възрастни в планината. Тук Фурсов включва и препратка към филма Легенда за Нараяма на Шохей Имамура като културен образ на тази жестокост.

Но най-важното не е Япония. Най-важното е принципът: когато върховете решат, че масите са „излишни“, започва биологизиране на социалното неравенство — „избраковка“, законодателно и морално оправдана. Това не е просто бедност; това е проект за нова йерархия, в която човекът се превръща в ресурс, а ресурсът — в човешко месо.

И тук Фурсов прави преход към логиката на контролираното поведение: ако решаващите фактори на производството стават нематериални — поведение, потребности, социални мрежи, духовни и културни механизми — тогава „отнемането“ трябва да бъде отнемане на човека като цялост. Той споменава Шошана Зубоф и „надзорния капитализъм“, но настоява: това вече е нещо по-радикално от капитализъм — отчуждаване не на вещите, а на човешкото същество като социално-духовен субект.

Поглед.инфо отбелязва, че именно тук геополитиката се затваря в кръг: борбата за хегемония, „технатът“, ултраглобалистките механизми и разпадът на социалното време са части от една и съща картина — подготовка на свят, в който контролът е по-важен от растежа, а управляемостта — по-важна от човешкото достойнство.

Финал

Най-опасната грешка днес е да се успокояваме с лозунги: че „многополюсният свят вече е тук“, че „Югът е единен“, че „технологиите ще решат всичко“. По Фурсов битката тепърва се решава — не само кой ще наследи американската хегемония, а какъв ще бъде новият ред: дали наднационален съюз на елити без хегемония, или йерархичен технат, който събира данък „васалитет“. И в двата случая рискът е един: обществата да бъдат превърнати в материал — без време, без права, без бъдеще.

Кажете в коментар: според вас кой проект надделява днес — и защо — и споделете текста, ако искате повече хора да видят тази логика навреме.

* Технат е властта на алгоритмите и елитите над държавите.
**Избраковка е съдбата на хората, които тази власт смята за ненужни.