/Поглед.инфо/ Пътуването на Владимир Путин до Бразилия на срещата на БРИКС вече не се възприема като нещо необичайно. Започнаха да свикват с посещенията на руския държавен глава в Латинска Америка. Но до 2004 г. нашите лидери посещаваха единствено една държава в региона - Куба. Сега развиваме отношения с почти всички страни от Южна Америка. И тези отношения са все по-малко зависими от това кой е на власт.

Путин посещава Бразилия за трети път - и това вече е нещо обичайно. Въпреки че преди 15 години посещението му в тази страна беше първото пътуване на руския лидер до Южна Америка в историята.

Южна Америка е най-отдалеченият от Русия географски регион (с изключение на Австралия и Океания, но те не играят значителна роля в световната политика). Въпреки факта, че повечето страни от Латинска Америка имат независима история от близо два века, страната ни не бе открила региона до 60-те години на миналия век, когато бяха установени съюзнически отношения със социалистическа Куба.

Островът стана наш портал към латиноамериканския свят, с който преди това практически нямахме политически връзки. Последва Чили при Алиенде, след падането на когото много от нас започнаха да вярват, че Южна Америка остава „задния двор“ на САЩ.

Това обаче отдавна не е така: през последните десетилетия Латинска Америка значително отслаби зависимостта си от САЩ, включително чрез засилване на връзките си с Китай. Русия също не стои настрана. След появата на БРИКС ние придобихме геополитически партньор в лицето на Бразилия, силни позиции във Венецуела през последните 20 години. Аржентина, Еквадор, Перу и Боливия също проявяват постоянен интерес към Русия.

Падането на режима на Ево Моралес, който наскоро направи визита в Москва, беше посрещнато със злорадство от различните русофоби - ето, Русия отново не заложи на правилния човек. Интересът на латиноамериканците към Русия обаче, е стабилен и като цяло вече не зависи от смяната на режимите (в допълнение, той е напълно цикличен - в Боливия лявата партия замества дясната, а дясната - лявата, така е вече 80 години). И по същия начин интересът на Москва към Латинска Америка е стратегически. Въпреки митовете, Латинска Америка ни е интересна не поради това, че тя е “мекото коремче на Америка”.

Няма да разполагаме ракети в Куба (а това вече не е военна необходимост) и всякакви жестове като изпращане на руските стратегически бомбардировачи във Венецуела, са демонстративни и геополитически. Не ни е интересно да се конкурираме с други за Латинска Америка: икономически китайците ще ги изтласкат оттам, а самите латиноамериканци геополитически искат да се насочат към постигане на по-голяма независимост. Латинска Америка е интересна за Русия по две доста прагматични причини.

Първо, тя е потенциално важен играч на световната сцена, един от бъдещите центрове на сила в новия многополюсен свят, заедно с ЕС, САЩ, Китай, Индия, Югоизточна Азия, Арабския свят и Африканския съюз. Рано или късно икономическата и политическата интеграция на страните на континента ще достигне такова ниво, че Латинска Америка ще има единна позиция и единен глас, включително в бъдещия Съвет за сигурност на ООН, трансформиран въз основа на представителството на големи цивилизационни държави и регионални интеграционни организации. Да, сега 33-те държави от Латинска Америка са все още далеч от нивото на европейска интеграция и по отношение на вътрешната им стабилност има още много какво да се желае. Но геополитическото време се ускорява и до средата на века всичко може да се промени.

Но дори и сега, регионът с 650-милионно население представлява печеливш и важен пазар за Русия. Търговският ни оборот е смешен - 15 милиарда, а значителна част от него е от Бразилия. Самата Русия се нуждае от страните от региона не само заради плодовете, рибата и кафето. Основното е, че в икономически план това е огромен пазар за нашите технологии, при това не само за износа на високотехнологични продукти. Имаме много проекти не само с Бразилия и Венецуела, но и с Аржентина, Мексико, Еквадор, Боливия, Перу.

Те купуват нашите оръжия. Те искат да построим там наши атомни електроцентрали, дават огромно поле за работа за нашите петролни и газови работници. Има работа за „Роскосмос“. Ясно е, че конкуренцията в региона е огромна не само с американците, китайците и европейците, но и с японците, корейците и дори турците. Но нашите позиции са подсилени от желанието на латиноамериканците да разнообразят връзките си (отслабиха зависимостта си от САЩ, като същевременно не изпаднаха в твърде голяма зависимост от Китай) и от тяхното специално отношение към Русия. Специално по цяла редица причини.

За много латиноамерикански левичари Русия все още е страната на Ленин, социализма и антиимпериализъма, т.е. тя олицетворява противопоставянето на янките. Антиимпериалистичният, т.е. антиатлантическият компонент на настоящата политика на Москва се възприема като продължение на съветската линия, което между другото не е толкова далеч от истината. Защото комунистическите лозунги за борбата срещу империализма и неоколониализма (т.е.САЩ) на световната арена до голяма степен се определят не само от идеологическите, но и от геополитическите интереси на СССР-Русия.

Но в съветските години позицията на нашата страна в Латинска Америка беше слаба - въпреки че леви режими периодично идваха на власт в различни страни от региона, не беше възможно да се установят трайни отношения. За това, разбира се, допринесе и противопоставянето на американците. По-специално, те активно използваха фактора „комунистическа заплаха“, за да сплашат олигархичните кланове, армията и десницата като цяло. Видите ли, съветите подкрепят комунистите във вашата страна - те искат да организират революция в страната ви.

В действителност Москва не извършваше никаква специална подривна работа, ограничавайки се до подкрепа на комунистическите партии, а не на бунтовници и партизани. Всички полеви успехи на латиноамериканската левица бяха изцяло тяхна собствена заслуга, т.е. отражение на вътрешните процеси в техните страни. Е, разбира се, Фидел Кастро има безспорен принос, към когото всички леви сили на континента се обърнаха за помощ; самият той не беше против понякога да играе роля във вътрешните противоречия на латиноамериканските страни (но при това, обаче, изобщо не в стила на Че Гевара).

Би било погрешно да виждаме ръката на Москва в онези събития. Кастро смяташе себе си не само за революционер, но и за продължител на делото на Боливар, той възприемаше целия континент като бойно поле с колониалистите, не само срещу испанските, но и срещу американските. Кубинските революционери не се съобразяваха особено с Москва.

Нашият настоящ антиимпериализъм е лишен от социалистическо оцветяване. Той е по-прагматичен, по-малко идеологически. Това е геополитически антиимпериализъм: Русия иска възможно най-бързо да обърне неуспешната глава от световната история, наречена „Пакс американа“. А и Латинска Америка напълно изпита всички „прелести“ на американската политика. Сега и за Латинска Америка, и за Русия не е изгодно продължаването на американската ера и това ни прави обективни съюзници.

Освен това, независимо от това кой е на власт в определена държава, регионът преживява завои както наляво, така и надясно. Да, левият Моралес беше принуден да бяга в Мексико. Но няколко дни преди това, Лула, бившият президент на Бразилия, който отново би бил избран, ако не му беше забранено да участва в изборите и не беше изпратен зад решетките, беше освободен от затвора.

А няколко дни преди това в Аржентина бе избран нов президент. Жаир Болсонару, бразилскияг държавен глава, с цялата си привързаност и любов към САЩ, може да намери общ език с Путин не само по двустранни теми, но и за по-фундаментални въпроси. В крайна сметка и двамата са последователни привърженици на традиционните ценности, т.е. на нормалното семейство и християнска цивилизация.

И дясната, и лявата Латинска Америка се нуждае от далечна, но силна Русия. А тя дойде на този континент със сериозни намерения и за дълго време, дори и да се намира почти в самото начало на това свое пътуване.

Превод: В.Сергеев


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели