Изказванията на беларуския президент Александър Лукашенко и на руския военен анализатор Алексей Леонков се появяват в момент, когато войната навлиза в четвъртата си година, а перспективите за политическо уреждане изглеждат по-далечни от всякога. Макар че подобни оценки не представляват официална позиция на Кремъл, те са показателни за начина, по който значителна част от руския политически и експертен елит интерпретира събитията от пролетта на 2022 г.
Лукашенко отново повдигна въпроса за руското изтегляне от района на Киев. Според неговата версия решението е било свързано с надежди за сключване на мирно споразумение. Той твърди, че Москва е разчитала на посредници и гаранции, които впоследствие не са довели до очаквания резултат. Това не е нова теза. От руска страна многократно е заявявано, че преговорният процес в Истанбул през март 2022 г. е бил прекъснат след промяна в позицията на Киев. Украинската страна от своя страна настоява, че причините за провала са били свързани с фундаментални разногласия относно сигурността, териториалните въпроси и бъдещия статут на страната.
Тук обаче има един по-интересен пласт. След повече от три години война спорът вече не е исторически. Той е пряко свързан с бъдещите решения на Москва. Ако руското ръководство действително е стигнало до извода, че всяко споразумение може да бъде временно и обратимо, тогава логиката на военните действия неизбежно се променя. В такъв случай територията започва да се разглежда не като предмет на преговори, а като инструмент за гарантиране на сигурността.
Именно в този контекст трябва да се разглеждат думите на Леонков. Той твърди, че оставянето на каквато и да е част от Украйна извън руски контрол създава риск там да бъдат разположени сили на НАТО. Това е аргумент, който от години присъства в руската стратегическа реторика. От гледна точка на Москва разширяването на инфраструктурата на алианса към руските граници представлява дългосрочна заплаха. От гледна точка на западните държави подобни твърдения се разглеждат като оправдание за продължаване на военните действия.
Тази взаимна несъвместимост на възприятията прави ситуацията особено трудна. Едната страна вижда настъплението като средство за предотвратяване на бъдеща заплаха. Другата вижда същото настъпление като самата заплаха. Между тези две позиции остава все по-малко пространство за дипломатически компромис.
Военната реалност също не е толкова проста, колкото често се представя в политическите изказвания. Достигането до Киев не е просто въпрос на желание или политическа воля. Това означава огромни логистични ресурси, постоянен приток на личен състав, боеприпаси, техника, горива и резервни части. Всяка армия може да напредва бързо на картата в телевизионните студиа. На терен ситуацията се измерва в мостове, железопътни възли, складове, ремонтни бази и способност за поддържане на дълги комуникационни линии.
Затова и част от военните наблюдатели подхождат предпазливо към подобни прогнози. През последните години фронтовата линия се движеше значително по-бавно от политическите заявления и от двете страни. Това не означава, че стратегическите цели са изоставени. Означава само, че между намеренията и реалните възможности има дистанция, която често се измерва в години.
Друг важен елемент в изказването на Леонков е темата за ударите по руска инфраструктура. Според него украинската стратегия все повече се концентрира върху атаки срещу енергийни и промишлени обекти. Подобни атаки действително зачестиха през последните две години. Рафинерии, електроенергийни съоръжения и логистични възли периодично стават обект на удари с дронове. В същото време Русия провежда собствени масирани атаки срещу украинска енергийна, транспортна и военна инфраструктура.
Така войната постепенно придобива характеристики на изтощителен сблъсък между индустриални системи. Все по-малко значение има един отделен участък от фронта и все повече значение имат производството на дронове, капацитетът на военните заводи, доставките на електроенергия, ремонтът на техника и устойчивостта на транспортната мрежа. Зад всяка линия на картата стоят хиляди камиони, цистерни с дизелово гориво, влакови композиции и складове за боеприпаси.
Точно тук възниква и големият въпрос за Европа. Леонков предупреждава за възможна ескалация, ако европейските държави продължат сегашната линия на подкрепа за Киев. Подобни предупреждения се чуват регулярно от руска страна. Засега обаче европейските правителства не показват признаци, че възнамеряват да променят курса си. Напротив, през последните години наблюдаваме постепенно увеличаване на военната помощ, разширяване на производствените програми за боеприпаси и засилване на военното сътрудничество вътре в НАТО.
Парадоксът е, че колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова повече се затвърждават именно онези процеси, които Москва първоначално се опитваше да предотврати. Военните бюджети в Европа растат, отбранителната индустрия се разширява, а координацията между европейските армии и НАТО става по-интензивна.
Затова спорът около Киев от 2022 г. остава толкова важен. Той не е само спор за миналото. Той е спор за това какво би могло да се случи, ако някога се появи нова възможност за преговори. Едната страна твърди, че е била измамена и няма основание да се доверява отново. Другата твърди, че руските действия доказват невъзможността за дългосрочни гаранции. При такава атмосфера всяка бъдеща договореност би изисквала механизми за контрол и сигурност, които засега изглеждат трудно постижими.
В крайна сметка изказванията на Лукашенко и Леонков показват не толкова какво ще се случи утре, а как се променя мисленето в част от руския политически и експертен елит. Там все по-често се говори не за временно прекратяване на бойните действия, а за необходимост от окончателно решаване на въпроса за сигурността чрез създаване на нови военно-политически реалности на терен. Дали подобен подход е реалистичен, предстои да покаже не телевизионната реторика, а суровата математика на ресурсите, индустрията и способността на всички участници да поддържат този конфликт още години.