/Поглед.инфо/ Спомням си много добре 1991 г. и колко ми беше неуютно тогава в компанията на приятели. Бяхме приятели на семейства, живеехме в една и съща „офицерска“ къща, съпругите отглеждаха децата заедно. И разбира се всички се опознаха, започнаха да говорят. Тези разговори в кухнята от 89–93 буквално ме притесниха. Тогава, в края на 80-те години, аз бях критик на Горбачов, обвинявайки го в разпадането на страната и категорично не приех „демократите“ . И почти в хор ми припяваха, че „СССР трябва да бъде унищожен“ и „комунистите в ГУЛАГ“, че Русия „трябва да свали тежестта от тези паразити: прибалтийските държави, Централна Азия и Кавказ и тогава ще оздравее“, че Елцин е надежда за Русия и че този, който отива срещу него, е глупак и не разбира нищо.

Спомням си една прекрасна дама от Киев, която веднага след августовската революция от 1991 г. злорадо ми доказа, че сега, без Русия, която изсмуква всички сокове от родната ѝ Украйна, точно тази Украйна, със своята индустрия и красиви земи, ще се превърне в най-проспериращата държава в Европа.

След това в продължение на няколко години всички тихо си възвърнаха зрението.

От петимата военнослужещи в армията всички до един подадоха оставка предсрочно.

Никой освен мен не остана в професията.

Някой се преквалифицира да поправя компютри, някой става счетоводител, някой пропи и умря. Еден от цялата компания се превърна в успешен търговец.

При Гайдар разговорите за всеобщия просперитет отшумяха, след 1993 г. разговорите за Елцин като „надежда на Русия“ стихнаха, а след 1998 г. изведнъж всички станаха патриоти и привърженици на силната държава.

Оттогава изтече много вода.

И сега изпитвам странно дежа вю. По дяволите, имам усещане, че се връщам през 1991 година. Светлините от Гражданската война отново блеснаха ясно във въздуха и ново поколение революционери, всички под едни и същи либерални знамена, поискаха да унищожат самата „зла империя“ на земята в името на голямото светло бъдеще.

И знаете ли какво искам да кажа по този въпрос?

От тридесет години научих от собствения си опит и от опита на много други народи, че по време на всякакви граждански вълнения първата жертва е жизненият стандарт на обикновените хора и моралът на обществото. Стандартът на живот катастрофално се срива, а моралът отстъпва място на примитивната бруталност, престъпност и деградация, първите жертви на които са слабите - възрастни хора, деца, хора с увреждания. Всички, които живяхме през 90-те години, преживяхме това от собствен опит. Украйна преминава през този сценарий за втори път от тридесет години. И няма нито една причина, нито най-малкият шанс да се надяваме, че ако в Русия се случат нови вълнения, всичко ще бъде различно. Именно така ще стане А първата жертва ще бъдат най-обикновените хора, които днес изобщо не ядат. А в епохата на смут - разрушаването на икономическите връзки, финансовата криза, галопиращата инфлация - неизменните „конници“ на всякакъв политически апокалипсис - това са обикновени хора - работниците, селяни, пенсионери, учители, лекари, които са първите, които преминават през котлона на смутното време. Винаги е било и винаги ще бъде! И през 1598 година, през 1917-та, през 1991-та!

Всяка революция е на първо място демонтаж и почистване на силовата вертикала. Поне до губернаторското ниво. Дори ако приемем, че опозицията е скрита и чака в тайното убежище за няколко хиляди добри мениджъри, ще отнеме поне една година, за да ги подредим и да тръгнем на път. А това означава предстоящо разпадане на хаоса и анархията. Дори една година хаос е твърде висока цена за Русия днес! Но факт е, че тези мениджъри не съществуват в природата. В най-добрия случай либералната опозиция ще може да изстърже няколкостотин кандидати, освен това в по-голямата си част или пенсионирани, или глобени чиновници, или „стратези в кабинета“ като Гайдар, които никога не контролират нищо и експериментират с милиони хора като с лабораторни плъхове. Там няма лидери, които биха могли да поемат отговорност за страна с 11 часови пояса и 10 000 ядрени заряди ...

Вярно е, че има още една група „мениджъри“ - това са многобройните крадци, избягали от Русия през годините, олигарси, милионери, банкери и техните слуги. Те, да, знаят как да управляват! Но само в един ужасен кошмар може Ходорковски, Навални, Смоленски или Гусински да се върнат към управляващия елит на Русия. Вампири, които ограбиха страната до последно, ходейки по трупове, сякаш по път - те ще разчитат на всичко в Русия!

Считам, че днес, при цялото оправдано недоволство от правителството, неговата инертност, корупция, кланово разделение и огромна социална стратификация на обществото, няма реални причини за „включването“ на силов сценарий за свалянето на режима. Да, икономиката е в застой, но не се срива в пропастта. Тя, по-скоро, със скоростта на охлюв, но пълзи по права линия. Да, днес е трудно за всички, заплатите не растат и в абсолютно изражение дори паднаха, но днес няма глад, както през 90-те. Пенсионерите не умират в студените си апартаменти. Училищата и детските градини не замръзват. Да, властта е покварена, корумпирана, глупава, но тя поддържа задоволителен жизнен стандарт. Според индекса на човешкото развитие сме на 49-о място от 189 държави, като се покачваме от 65-то място за десет години.

И точно това отличава ситуацията през 2019 г. от ситуацията през 1917г. Тогава страната е затънала в кървава, безсмислена световна война, хората гладуват, социалната инфраструктура се срива и няма изход от тази безизходица! Временното правителство - самите „върхове“, които организираха февруарския „Майдан“ (преврат), отхвърли автокрацията, но не успя да се справи с тази криза и само я изостри. И това взриви страната със социалистическа революция.

Имаме още едно тъжно преживяване. Революцията (или реставрацията - който вярва) от 1991г. Когато при пълното отсъствие на реални икономически и политически предпоставки за революция, с помощта на набор от политически технологии, включващи обучени агенти и прихваната от държавата пропагандна машина („Трагедията на централизма“), СССР беше унищожен с пълното безразличие на хората, подлъгани от обещанията за просперитет в „Русия на свободния пазар“. Тази революция се превърна в истинска национална катастрофа, която все още не е преодоляна. Само за пет години страната се измъкна от 26-то място по качество на живота до 98-то.

Интересно е, че междувременно в Китай се лансира същия сценарий - привличане на американски агенти в политическото ръководство и залагане на „улична революция“. Но в ККП се оказаха хора с различно психологическо закаляване и агентите бяха изолирани, а след това неутрализирани, а самият протест беше брутално потушен. Символът на тези събития беше сблъсъкът на площад „Тянанмън“.

Кой път е бил правилен, историята днес показва доста ясно. Китай е световен лидер, а Русия е дълбоко в списъка на средните.

Затова, връщайки се към събитията на „Сахаров“ и говорейки за предстоящите митинги, искам да обобщя казаното и да изразя своята позиция. Днес аз съм напълно несъгласен с правителството на Медведев, което за всички години на своето съществуване считам за посредствено и нещастно. Силно съм разочарован от новото президентство на Путин и вярвам, че неговият хипертрофиран инстинкт на властта все повече го превръща в хитър и коварен владетел. Ако беше слязъл от власт преди година, щеше да остане вторият Петър Велики или Сталин, а сега просто изгаря ресурса си, губейки своята енергия, мобилност и става все повече заложник на своя екип. Но основното е, че Русия все повече потъва в ера на нова стагнация.

В същото време виждам по същия начин, че въпреки всички претенции за власт, страната няма причина да се потопи в друг социален експеримент над страната, в поредния смут. И при тези условия еволюционният път на развитие - ерозирането на скалата на силата до състоянието на стена, зад която можете да се скриете от външни бури, е моят път. Само защото има време и хляб за това.

Не виждам нито една предпоставка за свалянето на режима със сила. А това означава, че това е необходимо на ОПРЕДЕЛЕНИ сили в личната им борба за власт. Но не и на мен! Не на страната! Затова ще дам своята сила, енергия за борбата срещу тези политически авантюристи.

През последните тридесет години съм преминал през образцова школа на ненавист. Нещастията и болките на моята страна, трагедиите на моите приятели и хората около мен предизвикаха у мен такава ярост и отхвърляне на Властта, отговорна за беззаконието, в което се впусна Русия, че отлично разбирам „болшевиките“ или френските якобинци, които не изпитваха ни най-малкото съжаление към тези, когито смятаха за свои врагове. В моите дълбини живее същински якобинец. Говоря прямо и честно. В същото време, за разлика от повечето интернет „хамстери“, които не са виждали човешка кръв, различна от тази на превръзката на гаджетата си, аз не изпитвам никакво преклонение към човешкия живот.

Но веднъж, преди няколко години, разбрах, че е невъзможно да се изгради нещо върху омраза. И обществото, което живее само от омраза, като основно чувство, е мъртво. И че аз самият съм в капан. Пълното отхвърляне на Властта налага да се идентифицира с нея цялата съществуваща действителност като нейна производна.

Но все още я има огромната страна, която живее свой собствен живот и смъртоносното излъчване отгоре, страната се развива, живее и дори се движи напред. Отричането на съществуването ѝ е социално самоубийство.

Тоталното отрицание е животът в катакомбите, животът на японски войник в джунглата тридесет години след края на войната. И нищо няма да устрои Властта толкова много, колкото самоизключването на човек от активния живот, неговото преминаване под земята.

С изненада установих, че хората, които имат точно обратното на моите убеждения, могат да бъдат честни и достойни хора и искрено обичат страната си.

Изненадах се, че всъщност, макар и не много забележимо, в Русия се случват много положителни неща. И творческият вектор, макар и не толкова мощен, колкото бих искал, е истински.

И всъщност днес ние не сме разделени на червено-бели, не на либерали и консерватори, а на достойни хора и хора, които смятат това чувство за глупав рудимент. Вярвам, че митингите и демонстрациите са легитимен и законен начин да се борите за вашите права. Това е нормално! И именно масовите акции в защита на Голунов принудиха властите да стегнат редиците на МВР. И само политическата пасивност на хората позволява на правителството да прокарва по-канибалски закони, като например пенсионната реформа...

Но ако организаторите на тези митинги преминат към сценария на Майдана, ако поведат измамената московска младеж да щурмуват града, тогава нека не се оплакват от бруталността на потушаването на протеста. И не само от ръцете на ОМОН и „Росгвардия“. Втори път аз лично не смятам пасивно да наблюдавам разпадането на моята страна.

И когато свърши, ще бъде възможно да си припомним и за хуманността към тези, които са били измамени.

Да живее „Тянанмън“!

Превод: В.Сергеев