/Поглед.инфо/ Обществознание за гражданите на Нова Русия

Най-общият обзор на Русия като цивилизация, народ и културна идентичност сме представили в книгата „Обществознание за гражданите на Нова Русия“1. Тук ние описахме основните етапи и периоди от руската история, проследихме формирането на нейните политически и социални институции, показахме как се трансформира руската идентичност и свят, нейните предопределящи, в различна последователност сменящи се една друга национални идеологии – от езическа Рус, през приемането на православието, епохата на раздробеността, въздигането на Владимирска Рус, монголските завоевания, създаването на Московското царство и закрепването на идеологията Москва – Трети Рим, Смутното време, трагичните събития от разкола, петровските реформи, консервативното просвещение от XIX век, споровете между славянофилите и западниките, създаването на революционно-демократическото движение, съветският период и до наше време.2 Този общ обзор на основните семантични моменти от руската цивилизация може да служи като основа за нейното изучаване, наред, естествено, с множество други изследвания на разни автори, обръщащи се към същата тема.

Изводът от тази книга е, че Русия през всичките етапи на своя исторически път запазва някакъв набор от постоянни свойства и начала, които позволяват за нея да се говори именно като самобитна цивилизация пред лицето, както на Запада, така и на Изтока. При всички радикални трансформации на етническата картина, социалния ред и интелектуалните парадигми у Русия има неизменно ядро, което може да бъде определено като „руския народ“ (в културно-исторически смисъл) и което е субект на историята, тоест това живо волево и мислещо начало, което лежи в основата на приемствеността на епохите и осигурява непрекъснатостта на цивилизацията по време на разривите и разломите на драматичната руска история.

Социологията на руското общество.

По-подробно структурите на руското общество, този път от социологическа гледна точка са описани в труда „Социологията на руското общество“1, където се въвежда дуалистичната тема: паралелно се разглеждат официално преобладаващите в ту една или друга епоха космологични, естествено-научни, религиозни, философски, социално-политически модели, променящи се в зависимост от епохата и тези неосъзнати архетипи и символи, които се запазват от архаичните епохи и формират допълнителния интерпретационен сред, често въпреки своя неосъзнат характер, оказващ решаващо въздействие на историческото съзнание и самосъзнание на руското общество. 2

Изводът от книгите е, че спецификата на руското обществено съзнание („колективно мислене“ по Дюркем) се състои от суперпозиции между два интерпретационни пласта – външен (променящ се с времето заедно с управляващата идеология) и вътрешен (неизменен и досега запазващ архаични черти). И двата пласта заедно образуват интегралната идентичност на руското общество като целево явление, но едновременно могат да бъдат изучени и разглобят отделно, защото не толкова явните форми на социално съзнание имат ясна структура, но и колективното несъзнато руско общество далеч не е хаотично, а представлява типология, която напълно може да се систематизира и да се опознае с рационални методи.

Археомодерн

Отдалечавайки се от тази дуалистична тематика, по-подробно ние разглеждаме наложените съвременни идеологии, парадигмите на Модерна, заимствана от Европа в края на XVII век, в архаичните пластове на отделната книга „Археомодерн“3, където оказваме резултатите от нехармонизираното, а след това болезнено и патологично съчетание на Модерна и архаизма, към което води западническото влияние, а също така обръщаме внимание на това, че опитът да се освободим от тази патологична псевдоморфоза (терминът е на Оскар Шпенглер) през ХХ век също придобива археомодернистични черти.

Изводът от книгата е такъв: от края на XVII век русото общество влиза във фазата на Археоморедна, където заимстваните от Европа елементи на модернизация не успяват напълно да изкоренят и подчинят архаичните пластове на руското съзнание, а следователно модернизацията и европеизацията на руската култура и руската цивилизация се провеждат само частично, избирателно, пораждайки противоестествен хибрид, а не синтез и не чиста победа на Модерна (както в страните от Западна Европа). Но вместо това и архаичната идентичност на руската цивилизация не успява в такива условия пълноценно и органично да се развива, защото дори фрагментите от заимствания от Европа на Новото време културен комплекс се оказват достатъчни, за да блокират, сковат или безнадеждно извратят руското начало в обществото. Археомодернът остава и досега основна парадигма, в чиито рамки съществува руското общество.

Метафизиката на благата вест

Разглеждането на православната догматика през традиционалистичната криза сме го извършили в труда „Метафизика на благата вест“4, където значително внимание се обръща на това, което е център на богословското внимание в руската история: отношението на Руската православна църква към западните църкви и Гръцката църква, трансформацията на религиозното самосъзнание след падането на Константинопол, догматичните, циклологични, есхатологични и сотериологични проблеми, повдигнати в епохата на разкола, процесите на модернизацията и секуларизацията на Русия.

Извод от книгата е, че след падането на Константинопол религиозното самосъзнание на руското общество под формата на теорията „Москва е Третият Рим“ започва да се строи на основата на убедеността, че мисията на Византия, тоест на православната империя - да възпрепятства идването на света на „сина на гибелта“,на дявола, е напълно принесена на Русия, а руският цар започна да се приема като есхатологичната фигура на „катехона“ , задържащият сега“, което достига своята кулминация в епохата на Иван Грозни. Именно с краха на тази историческо-религиозна идентичност е свързан руският разкол, в чийто резултат православното месианство византийско-московски тип отстъпва място на светския империализъм и национализма на петровската епоха.

Руското

Различните аспекти на националната идея в областта на политиката, обществото, културата, религия, психология и т.н. се разглеждат в нашия двутомник „Руското“5, съставено от отделни етюди, щрихи и публицистични текстове, посветени на различни страни от руската идентичност и стремящи се да опишат емпиричната структура на руския Dasein.

Основният извод от „Руското“ се състои в следното: идентичността на руското общество има редица специфични особености, които придобиват смисъл и значение единствено в общия контекст на руската история и остават напълно непонятни и противоречиви, дори и да се опитваме да ги тълкуваме в контекста на общоевропейската култура и история. Руското време тече в особена посока и е организирано иначе от европейското. Освен това руската антропология рязко се различава от европейската, защото в основата на нормативната представа на човека лежи колективната (съборна) органична общност, а не индивида6.

Етносоциология

В книгата „Етносоциология“7 в особен раздел ние описваме етническата структура на руското общество, баланса на съотношението на славянския и неславянския елементи (тюркски, угрофински, балтийски, нормански и т.н.) а също социологическите роли на тези етнически групи в руската история – в политиката и обществото, а също така в разпределението на стопанските функции. В тази книга се прави класификация на термините „етнос-народ-нация-гражданско общество“ като социологически категории и панорама на етносоциологията на руската история: от източнославянски (и някои угрофински) племена, през проникването на норманската военна аристокрация, създаването на Киевската държавност и повсеместното и поетапно формиране на руския народ като полиетнична и монокултурна историческа общност.

От „Етносоциология“ може да се направи следният извод: руският народ като субект на историята представлява сложно в етнически смисъл образувание, където културно доминира източнославянският елемент (на първо място език) в съчетание с гръцко-византийската религия (православието) и като правило чуждоетническо благородничество (теорията на алогенния елит).

Геополитиката на Русия.

Геополитическият анализ на руската история и нейните основни етапи е даден в книгата „Геополитиката на Русия8“, където се проследява трансформацията на геополитическата идентичност на Русия от източноевропейско княжество, разположено в периферията на византийското пространство, през поглъщането от монголската империя и превръщането ѝ в самостоятелна велика евразийска държава от световен мащаб. Всеки етап е описан от гледна точка на геополитическите предизвикателства и отговори, които довеждат руската държава или отделни управници към успех или към неуспех.

Основният извод, който следва от книгата „Геополитиката на Русия“ е следният: самостоятелна геополитическа сила, въплъщаваща цивилизационната самобитност в силовия стратегически потенциал и играеща активна роля в европейската и азиатската история, Русия започва да става от втората половина на XV, а след това последователно, крача по крачка световна свръхдържава, статута на каквато тя постига през XVIII, а през ХХ век (в лицето на СССР) става една от двете основни планетарни сили. Така цивилизационната идентичност на Русия се подкрепя с мащабите на нейното геополитическо могъщество и постоянно потвърждаваната на различни исторически етапи независимост от европейските съперници.

Основи на евразийството

Особеност на етносоциологическата структура на руския народ и геополитическа стратегия на руската държава в световната история се определя най-пълно от термина „евразийство“, който е най-удачната и пълноценна формула за определяне на особената културна идентичност на руснаците и е най-подходящо определение за името на самобитната и самодостатъчна в своите основи цивилизация. На евразийството са посветени няколко работи: „Основи на евразийството“9, „Проектът „Евразия“10, „Мистериите на Евразия“11, „Евразийският път“12, „Евразийският поглед“13 и т.н., в които ние обобщаваме философските и исторически постижения на руските евразийци от първата вълна (Н. Трубецкой, П. Савицкий, Г. Вернадский, Н. Алексеев, Л. Гумильов и т.н.), продължаваме техния анализ на по-късни епохи и формулираме на тази основа проектираната част на евразийския светоглед в новите исторически условия. Евразийците, продължаващи линията на славянофилите, особено късните – К. Леонтиева и Н. Данилевски – довеждат до логически предел идеята, че Русия представлява самобитна цивилизация и извеждат основното ѝ качество: намира се не само в географския, но и в цивилизационния център между Запада и Изтока, Европа и Азия и че има особена културна идентичност, съчетаваща в себе си както европейски (конкретно византийски черти), така и значително количество евразийски черти, наследени от скито-сарматските номади в дълбоката предистория на източните славяни, а по-късно от народите на Великата степ – тюрки, хуни и монголци. Този синтез между европейското и степното начала и ляга в основата на евразийската цивилизация, въплътена в Русия, което особено ярко се проявява след разпада на Златната орда и приемането от Москва на „наследството на Чингиз хан“14, след което руснаците стават този народ, който обединява Северна Евразия, но този път от Запад на Изток.

Изводът от тези книги, развиващи идеята на евразийството, както историческото, така и съвременното, ориентирано към бъдещето, се състои в следното: Русия като самобитна евразийска цивилизация е пряк наследник на всички предшестващи политико-социални и културни системи на Туран – от скитите и сарматите, през тюрките и хуните чак до монголците. Следователно Русия не е европейска държава и не е част от Европа, а е нещо съвършено самостоятелно, съчетаващо в себе си елементи и културни кодове от различни цивилизации, при това в оригинален и самобитен синтез. Русия като цивилизация не може да бъде дори теоретично разделена на две – европейска и азиатска съставни, защото не представлява механично съчетание на отделни части, а органично единство, което не подлежи на разчленяване. При това азиатските култури на конните народи заема толкова важно място в руската идентичност, колкото и славянската култура на уседналите земеделци. На тази основа може не само коректно да се осмисли миналото и бъдещето, но и да се предвиди бъдещето, да са напипа неговия силови вектор, заключващ се в изпълнението на изначално евразийската мисия15, която е висшата форма на руското месианство. От тук евразийството, осмислено като проект и исторически императив, състоящ се на геополитическо равнище16 в изграждането на Евразийския съюз17.

Към ноологията на руското общество.

Русия представлява самостоятелна евразийска цивилизация, притежаваща особена екзистенциална структура, самобитно руско Начало, αρχή, проявяваща се, на първо мяст на неосъзнато равнище и настройващо дори тези ценности и идеи, които са заимствани от друг цивилизационен контекст. Поради това, че най-важният пласт на руската култура се намира в сферата на неосъзнатото, то всеки пък трябва да се говори за структурата на руската цивилизация чрез преодоляване на фасадната страна на културните дискурси и изясняване на сенчестата семантика. Това създава проблеми при предоставянето на Русия- Евразия на статут на пълноценна цивилизация: ако се съди по повърхностните признаци, то Русия и особено Русия в Новото време може да се отнесе към страните от Източна Европа, следователно да се разглежда като част от общата европейска цивилизация, а не като самостоятелна такава. Именно това е класическата позиция на руските западники и либерали и към това се стреми политическият елит в епохата на Петър до настоящето време. Но трябва само да се отчете втория, руски начално-архаичен пласт на руската идентичност, в историята на изразявана експлицитно в теорията, че „Москва е Третият Рим“, руското месианство и теориите на славянофилите и евразийците, откривани във всички етапи на руската история и става очевидно, че „европеизмът“ не е нищо повече от тънко покривало, съвършено повърхностен феномен, който не променя самобитната и съвършено оригинална природа на руското общество, принудено в периода на активна и агресивна модернизация да пребивава в режим на мълчание. Русия е имплицитна, а не експлицитна цивилизация. Тя е такава в своята същност, докато на външно равнище това не е толкова очевидно. Този момент затруднява процеса на издирване на руския Логос и прави това проблематично. Но веднага щом изградим правилните пропорции по този въпрос и приложим подходящата методология към областта на несъзнаваното и имплицитираното, толкова свободно, колкото и при анализа на формалните рационално конструирани външни дискурси, изследването на руската цивилизация ще стане съвсем осъществимо.

________________

1 Дугин А. Г Социология русского общества. М.: Академический проект, 2011. По-късно излиза под заглавието: «Русский Логос – Русский хаос». М.: Академический проект, 2016.

2 Тези теми са развити в книгата Дугин А. Г. Логос и мифос. Социология глубин. М.: Академический проект; Трикста, 2010.

3 Дугин А. Г. Археомодерн. М.: Евразийское движение, 2010.

4 Дугин А. Г. Метафизика Благой Вести/ Дугин А. Абсолютная Родина. М.: Арктогея-центр, 1998.

5 Дугин А. Г. Русская Вещь. В 2 т. М.: Арктогея-центр, 2001.

6 Тази теза е подробно разглеждана и обоснована в труда «Социология русского общества», където особен раздел се посвещава именно на „руската антропология“. Дугин А. Г. Социология русского общества Указ. соч.

7 Дугин А. Г. Этносоциология. М.: Академический проект, 2011.

8 Дугин А. Г. Геополитика России. М.: Академический проект, 2012.

9 Основы Евразийства. М.: Партия Евразия, 2002 .

10 Дугин А. Г. Проект Евразия М.: Яуза, 2004.

11 Дугин А. Г. Мистерии Евразии / Дугин А. Г. Абсолютная Родина. Указ. соч.

12 Дугин А. Г. Евразийский Путь. М.: Арктогея-центр, 2002.

13 Дугин А. Г. (под ред.) Евразийский Взгляд. М., 2002.

14 Трубецкой Н. С. Наследие Чингисхана. М.: Аграф, 1999.

15 Дугин А. Г. Евразийская миссия. М.: Международное «Евразийское Движение», 2005.

16 Евразийската геополитика и нейните принципи детайлно са описани в книгите на Дугин А. Г. Основы геополитики. М.: Арктогея-центр, 2000 и Дугин А. Г. Геополитика. М.: Академический проект, 2011.

17 Дугин А. Евразийская миссия Нурсултана Назарбаева. М.: Арктогея центр, 2004.