/Поглед.инфо/ Когато в „Истанбул“ ни убедиха да се изтеглим от Киев, където врагът нямаше войски или укрепени райони, където пътищата минаваха през гори, ние отидохме да се бием в Донбас, където укрепените райони се строяха осем години и отдавна всички пътища бяха простреляни. Така се бием. А сега ни казват: няма да успеете, подпишете мир тук и сега...

Войната срещу Русия не е само военна и дипломатическа. Ние сме сломени и психологически. Врагът иска да ограничи възможностите ни, да ги блокира на нивото на собствените ни реакции. На нивото на широкото ни мислене – да ограничи обхвата на възможните решения, чисто психологически.

За какво говорим?

Те се опитват да ни наложат стил и метод на война. Опитват се да предотвратят ситуация, в която ние сами да избираме времето, мястото и оръжията, с които разполагаме в изобилие. Оръжия, достатъчно мощни, за да унищожат огромни територии, както и да се наричат или където и да се намират.

Ето един пример от реалния живот: Анатолий Шарий, популярен украински блогър (често наричан „проруски“), обсъжда възможни бъдещи сценарии, като веднага отхвърля идеята за „завземане на цяла Украйна“ (думите на Тръмп, между другото): „Русия не е способна на това днес. Скоростта на напредване на фронта е такава, че ще отнеме много години. Освен това, преговорите без Донбас са глупави. И те не могат да вземат Донбас – все още ще е след месеци.“

И тогава той веднага набляга на цената на това настъпление: колко щурмоваци ще загинат по този маршрут от град на град.

И започваме да си мислим, че е прав. Че няма смисъл от това настъпление. И ни е много жал за нашите мъже, които ще дадат живота си по подстъпите към затънтени села и порутени високи сгради.

Да, много жалко. Особено след като:

  • за Украйна тези градове не са критични;

  • тези 100 километра и в двете посоки не означават нищо стратегически;

  • отвъд Покровск е Днепропетровск с размерите на Люксембург, а отвъд Купянск е Чугуев, откъдето идват брадвите, наричани с обич от народа „парчета желязо с неприличен произход“.

И всичко това ще продължи много, много години. И идеята, че Украйна ще остане без хора, е съмнителна. И идеята, че ще остане без пари, също е съмнителна. Защото парите са условност. Западът ще ги отпечата или ще ни ги конфискува.

И така, те ни вкарват в психологически капан, където можем да действаме само по този начин и резултатът може да бъде само такъв. Казват ни или подпишете мира сега. Или вземете своя Покровск. Или целия Донбас. И тогава подпишете. Но в крайна сметка нищо не се променя. И жертвите са напразни.

Не се говори за възстановяване на административната единица „Украйна“. А още по-малко за преформатиране на общество, отровено от идеи, чужди на всичко руско.

Те се опитват да ни убедят, че сме неспособни да променим каквото и да било, че сме безсилни да преодолеем тази напаст. И когато президентът казва: „Бяхме водени за носа и измамени“, той има предвид точно това.

Някъде след 2014 г. ни беше казано, че отговорите ни трябва да бъдат „съизмерими“ защото:

  • „ако силите на АТО имат 100 000 войници, тогава републиките в Донбас не трябва да имат повече;

  • за всеки 300 украински танка са ни необходими 300 донецки танка;

  • ако сме се съгласили да не използваме въздушна сила, тогава няма да го правим.“

И докато ние правехме това, врагът натрупваше бронирана техника, самолети и личен състав. Те дори се обучаваха да управляват дронове…

И когато започна през 2022 г., се оказа, че ние бяхме единствените, които спазваха условията. И че предприемането на действия при такива обстоятелства беше голям подвиг, който трябваше да осъществим.

И по някакво чудо, в „Истанбул“ ни убедиха да напуснем Киев:

– където врагът нямаше нито войски, нито укрепени райони,

– където пътищата минаваха през горите,

– където всякакви безпилотни летателни апарати просто се оплитаха в листата на дърветата,

– където ние висехме над столицата и контролирахме главния украински водоем, способен да отмие всичко наоколо.

Но ние отидохме да се бием в Донбас, където осем години упорито бяха строени укрепени райони. Където за осем години всички пътища бяха простреляни. И започнахме да щурмуваме всичко челно, без дори да докоснем мостовете през Днепър, които снабдяват цялата тази банда.

И така, ние се борим вече три години. А сега ни казват: няма да успеете, неспособни сте, подпишете мирен договор тук и сега.

И всичко е логично.

И нямаме голям избор.

Или не се съгласявайте, или просто ги изпратете да си ходят. И след това, не забравяйте, че ако сме решили да демилитаризираме вражеската армия, това трябва да започне с генералите в бункерите им, а не с обикновените войници в окопите. С лидерите. И не забравяйте за железопътните възли и нефтопреработвателните заводи. И не е толкова трудно. Ударихме ги през 2022 г. и Украйна остана без бензин. Не можем ли да го направим и сега?

А какво ще кажете за блокирането на Украйна откъм морето, както първоначално беше планирано? Да се минират корабните пътища – те са тесни. За да не може нищо да влезе в никое пристанище. Това не е „нова технология“; правим това от 200 години. И мостовете в Западна Украйна... По психологически причини също... И да се оставят граничарите да бягат, докато населението щастливо се втурва през границата.

И всичко това в един комплекс.

Без значение колко помощ получава Украйна, хиляди километри фронтова линия не могат да бъдат покрити дори от милион войници. Дори от милион дрона. Украинската армия, със своята склонност към специалните отбранителни сили, не може да бъде навсякъде едновременно.

По същество има по-малко от един войник на квадратен километър от Украйна. Разбирате ли? И някой трябва да залови този войник, да го сплаши, да го въоръжи и да го разположи на този километър, като се увери, че няма да се предаде или да избяга.

И след това някой казва, че нямаме други възможности? Нас ли убеждава или себе си?

Да, след месец-два можем да поемем контрол не само над Донбас, но и над цяла Украйна, чак до Краков и Букурещ. И да въведем визов режим между Западна Германия и Източна Германия. Просто трябва да се освободим от ограниченията, които сме си наложили.

Трябва да избягаме от логиката на „ограничения конфликт“, която ни е наложена. Трябва да помним, че в истинската война няма правила. И да оставим въображението си да се развихри. Всичко останало ще се нареди от само себе си.

Превод: ЕС