/Поглед.инфо/ В Румъния съдят бившето ръководство на страната, което някога организира разстрела на съпрузите Чаушеску. Това може да се приеме за чисто локална история, ако свалянето на румънската комунистическа партия не бе станало първото изпитване на технологията на „цветните революции”, в последствие използвана в Югославия, Грузия и Украйна. Сега тези революции изяждат собствените си деца.
Съдебният процес над бившия президент на Румъния Йон Илиеску и другите високопоставени политици от „революционната епоха” влиза в последния си стадий. Всички те са обвинени в „престъпления срещу човечеството” в периода след 1989 г., а конкретно Илиеску за използване на авторитарни методи на управление в течение на двата му президентски мандата. Но обвинението бързо излезе от тези размити рамки и към него добавиха „дезинформация” и „провокиране на масови безредици”.
Този съд заплашва да стане прецедент и за политици, които нямат никакво отношение към Румъния. Например, за Петро Порошенко и другите майданни лидери на Украйна.
Румъния, разбира се, е специфична страна, но в някои области на обществения живот е напълно новаторска. Наистина , понякога това „новаторство” изглежда така, все едно над румънците водят социални и политически експерименти от съседна Унгария. Тази древна унгарска забава, подобна на тормоза на циганите в края на ХХ в., придобива ярко изразен „майданен” характер. Нека се експериментира над румънците, а след това технологията може да се изнесе и нататък.
Например, румънците единствени от целия бивш Варшавски пакт в края на 80-те години свалят комунистическия строй с използването на открито въоръжено насилие и демонстративно разстрелват дългогодишния държавен глава Николае Чаушеску и неговата съпруга Елена след фарсов „трибунал”. Бързо се изяснява, че „народното въстание” е режисирано от ЦРУ и подготвено в Унгария.
Либералите и до днес плашат със „Съдбата на Чаушеску” неугодните им национални лидери от Лукашенко до Ким Чен-ун. „Румънският метод” не е признат за универсален дори и от авторите му - ненасилствените „цветни революции” получиха широко разпространение. Освен това на румънците изпитаха, изглежда, всичките съответни технологии – от студентските вълнения до манипулацията на съзнанието с помощта на слогани и мемове.
И сега в Румъния (отново за първи път на континента) започва отстъпване назад, въпреки демонстративната привързаност към „западните ценности” и другите форми на демонстрация на покорност към световния ред, наложил се след разпада на СССР.
Когато Майданът бе все още малък…
В делото срещу „бандата на Илиеску” има много чисто конюнктурни обстоятелства. Съдебната разпра се разгръща на фона на проточила се политическа криза. Корупцията като форма на живот в Румъния е неизлечима, но ЕС искрено се опитва да се бори срещу нея с привични методи. По заръка на Брюксел, в страната е създаден т.нар Антикорупционен комитет, фактически независим от националните власти разузнавателен и репресивен орган, който имат собствен щат и пълномощия да извършва арести на чиновници, без да си взаимодейства с МВР и съдилищата.
ЕС създаде аналогични структури в Косово, Грузия и в Украйна. В Киев работата на антикорупционната полиция по замисъл трябваше да представлява алтернатива на МВР и на СБУ, за да се избегне „покровителство” на корупционерите, но не се получи нищо. В Косово е още по-зле – там европейските сътрудници на подобните структури сами станаха корумпирани (на Балканите това е заразно). В Тбилиси дейността на европейските борци срещу корупцията е почти незабележима.
Преследването на „бандата на Илиеску” започна именно след опита за амнистия на няколко чиновници, арестувани и осъдени по искане на Антикорупционния комитет. Протестите против тази амнистия изглеждат като типична „цветна революция” с масови театрални митинги в Букурещ. Не се знае дали Илиеску има роля тук, но през 2015 г. румънските власти се опитаха да закрият разследването тихичко, но Европейският съд по правата на човека убеди Букурещ да продължи започнатото.
Първоначално същността на обвиненията по адрес на Илиеску и неговите съратници се свеждат до събития, наричани от народа „Голаниада” и „Минериада”. Обстоятелствата на самата революция от 1989 г. се проявяват по-късно.
Веднага след разстрела на Чаушеску се появява нуждата от срочно легитимиране на новата „демократична” форма на управление, начело на която застава Фронтът за национално спасение (Илиеску, Мазилу, Милитару и др.). Предизборната кампания от пролетта на 1990 г. бързо се превръща в обичайния румънски хаос, защото радикално настроената част от либералната интелигенция иска лустрация до разстрел на всички бивши членове на комунистическата партия, тоест изключва от политическите процеси и самия Илиеску, бивш високопоставен партиен деец при Чаушеску, както и другите ръководители на ФНС, преди изборите преформатиран в партия. Опозиционерите, сред които преобладават студентите, окупират Университетския площад на Букурещ, на който започва постоянен митинг-Майдан с палатки, гладни стачки и песни, а либералната интелигенция, начело с бъдещия президент и учен-геолог Емил Константинеску, подстрекава младежите от балкона на университета. Това се контролира от Будапеща, макар и не винаги от самите унгарци.
Сега става дума за идеален прототип на манипулационните технологии на „цветните революции”, които тогава само се изпробват на румънците. Подробностите са толкова красноречиви и познати, че не могат да се пропускат. Илиеску невнимателно нарича протестиращите „хулигани” (на румънски език – „Голани”) и кураторите на този Майдан в Унгария бързо преобразуват тази дума в „положителен образ” измисляйки събирателния термин „Голаниада” (при Чаушеску е прието да се гордееш с „античното минало”, като да прибавяш към събирателните термини частицата „-ада” от „Илиада”).
В руския „случай на Болотной”, след като Владимир Путин сравни белите лентички с презервативи, някои говорители на либералната опозиция също се снабдиха с „костюм-презерватив”, но това не сработи.
За румънците бе написана ритмична младежка песен с думите „По-добре хулиган, отколкото активист, по-добре мъртъв, отколкото комунист”, под който може да се танцува, да се усеща душевно единение. Рапът тогава още се заражда в бандитско-негърската среда на Америка и в Европа е на практика неизвестен.
В Киев ролята на ритмична песничка-химн на първия Майдан играе „На нас ни е богато”, последвано от стоплящо-единяващо подскачане.
Един от най-известните съвременни румънци, драматургът Ежен Йонеску, изпраща в Букурещ от Париж публична телеграма с думите: „Аз съм също хулиган”. Сходството между румънския и френските езици не оставя съмнение, че именно този жест на Йонеску през 1990 г. лежи в основата на по-нататъшните пропагандистко-мобилизационни активности с използването на формулировката „аз също съм някой си” (на френски je suis, а на румънски eu sunt).
Всичко това приключва лошо. Илиеску не става първообраз на Янукович, а води в Букурещ на автобуси миньори от провинция Валя Жиулуй (Миньорски пролетарски регион в Карпатите, напомнящ на Донбас), въоръжени с винкели. Студентският Майдан се пръсва бързо („АМАТЕСАДЕЦА”), все едно никога не го е имало. А Илиеску победи на изборите с фантастичните 85% от гласовете. Сега това е първата точка от обвиненията.
След това Илиеску повтаря номера с миньорите два пъти, при това през 1991 г. срещу тогавашния министър-председател Петре Роман. Походите на миньорите към Букурещ (последният е през 1999 г.) получават името „Минериада” от думата „миньор”. В края на краищата лидерът на миньорите Мирон Коама (впрочем, автор на креативния лозунг „Смърт на интелигенцията!”) се обръща, започва да действа срещу Илиеску и да иска невъзможното, заради което получава за двете свои „Минериади” 18 години затвор, но след това е амнистиран с пожизнена забрана да стъпва в Букурещ.
Използването на миньорите за постигането на политически цели и гибелта на няколко души по време на „Минериадите” е втората точка от обвиненията срещу „Бандата на Илиеску”.
Но особен интерес представляват тези точки, които са непосредствено свързани с революцията от 1989 г.
„Което е характерно, заедно със съпругата си”
„Бандата на Илиеску” е обвинявана в „дезинформация”, тоест в разпространяването през декември 1989 г. на лъжливи слухове за гибелта на хиляди хора от ръцете на армията и службите за сигурност „Секуритате”, което провокира нови масови протести, които наистина водят до гибелта на между 800 до 1000 души (според различните изчисления).
С други думи, Илиеску и неговата компания просто провокират уличните сблъсъци, разпространявайки слуховете за „зверствата на режима”.
Помнят се разказите на свидетелите за характера на повредите по високите здания в Букурещ по време на уличните боеве между 22 и 25 декември. Голяма част от следите от куршуми, оставени от характерните „калашници” румънско производство, са намерени на последните етажи. Тоест изплашените войници (обикновено от село) стрелят не по хората, а във въздуха. Но, според либералната версия, въстаналият народ стреля по последните етажи и покриви, защото там се крият така и не заловени „снайперисти на „Секуритате” и някакви „араби”. При това гибелта на гражданските демонстранти не се разследва изобщо. Типична „небесна сотня”, както я познаваме ние от Киев.
Самата революция започна като чисто етнически, някъде дори сепаратистки бунт на унгарското население на Трансилвания, провокиран от ареста на популярния протестантски пастор Ласло Тьокеш, който се застъпва за разширяване на автономията на унгарските региони в Румъния. Бунтовете в Тимишоара (унгарски Темешвар) биха могли да останат местни събития, ако страната не направи бързо (в рамките на няколко дни - и това при липса на социални мрежи) разпространение на слухове за „хиляди убити”, за „арабски наемници на Чаушеску”, за „ескадроните на смъртта на „Секуритате” и укриването на трупове в моргата (Елена Чаушеску наистина дава заповед да се кремират 40 мъртви тела в Тимишоара, но четиредесет, а не няколко хиляди).
Важна роля в това играеха радиостанциите, работещи от Унгария, както и излъчванията по военните честоти след самоубийството на министъра на отбраната Василе Мил. Оглавилият армията генерал-полковник, с говорещото име Николае Милитару, който в последствие бе обвинен в „работа за ГРУ” и за участие в съветското военно разузнаване при организирането на свалянето на Чаушеску, и досега е спорно лице в Румъния.
Милитару, който почина през 1996 г., наистина симпатизира на СССР, въпреки румънския национализъм на Чаушеску, а през 70-те години поне два пъти е подозиран да готви военен преврат. Но преди това влиза в историята като „герой на антикомунистическата революция“.
В същото време, по време на въстанието, Илиеску и бившият дипломат и дисидент Думитру Мазилу съобщават невярна информация за „хиляди убити” и провокират така тълпата (в редиците на въстаналия народ особено много са бедните селяни, тоест тези, които се „раждат благодарение на Чаушеску, с неговите закони за забрана на и масово застрояване на селата с еднотипни домове „за семействата”). Впоследствие Мазилу, за когото французите се застъпват, действа като основен конкурент на Илиеску в борбата за власт, но е обвинен в сътрудничество със „Секуритате”, тъй като преподава в Академията за сигурност. На митингите този човек с изключителен ораторски и популистки талант скандира „Смърт на комунистите!” и призова за масови екзекуции на членове на РКП. През 2013 г. той бе разпитан от сегашния трибунал за събитията от 1989-1990 г., но показанията му не бяха разкрити.
Разбира се, всички тези обстоятелства са много специфични и не могат да бъдат автоматично прехвърляни в трети страни, но е създаден прецедент.
В съвременнат Румъния, въпреки всички икономически успехи, интересът към епохата на Чаушеску е съживен, а според проучванията на общественото мнение той е много популярен дори като политическа фигура - повече от половината румънци са готови да гласуват за него. Но съживяването на симпатиите към „златния век” на Чаушеску (който, разбира се, никак не е златен, просто е симпатичен на някои в сравнение със съвремието) ще бъде оставено на румънците. Ние сме много по-заинтересовани от всички горепосочени паралели със съвремието, при това не само в Украйна. Украинските аналогии са просто най-ярките и незабавно привличащи вниманието.
Превод: В.Сергеев