Текущата криза се породи от трагедия. Това, което започна като мирни протести по иранските улици в края на декември, се превърна в кръвопролитие, което шокира международната общност. Цифрите са ужасяващи, организациите за човешки права говорят за 6 000 до може би 30 000 мъртви, макар че в текущото медийно затъмнение, е невъзможно да се проверят тези данни. Европейският съюз предприе безпрецедентната стъпка да обяви Революционната гвардия — гръбнакът на иранския военен апарат — за терористична организация. „Всеки режим, който убива хиляди от собствените си граждани, работи за собствения си крах", заяви главният представител на ЕС по външната политика Кая Калас, чиито думи улавят моралната яснота, която мнозина изпитват спрямо репресиите.
Президентът Доналд Тръмп междувременно разположи това, което нарича „армада" в Залива, центрирана около самолетоносача USS Abraham Lincoln и придружаващите го разрушители, въоръжени с ракети Tomahawk. Той говори за операция Midnight Hammer, която уж е „унищожила" ядрения потенциал на Иран миналия юни, и предупреждава, че времето за дипломатическо решение е на изчерпване. Втори американски флот е вече е на път към бреговете на Иран. Отговорът не закъсня. „Имаме пръст на спусъка", предупреди външният министър Абас Арагчи. Военните командири обещават „разгромителен отговор" на всяка атака и заплашват да затворят пролива Ормуз — жизненоважния проход, през който ежедневно преминава една пета от световния петрол.
За региона последствията биха се разпространили навън като ударни вълни. Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и други държави от Залива са ясно заявили своята опозиция срещу военната интервенция, разбирайки, че регионалната стабилност — вече крехка — може напълно да се разпадне. Цените на петрола вече скочиха до най-високите си нива от август; реален конфликт би ги изстрелял още нагоре, нанасяйки щети на европейците. От своя страна САЩ подценява Иран. Иран не е хартиен тигър. Той е прекарал десетилетия в подготовка за асиметрична война, изграждайки кибер способности, системи за електронна война и мрежа от регионални съюзници. Американските бази в целия Близък изток биха станали цели. Това, което започва като „ограничен удар", може бързо да прерасне в нещо много по-мащабно и продължително.
И все пак, може би най-трагично, военните действия всъщност могат да укрепят именно режима, който целят да отслабят. Редица специалисти по Близкия изток предупреждават, че външната атака може да пробуди иранския национализъм и патриотично чувство, обединявайки хората около правителство, на което иначе биха се противопоставили. Най-голямата уязвимост на режима — неговата дълбока нелегитимност в очите на собствения му народ — може да се превърне в неговото спасение.
„Огънят не трябва да се бори с огън", гласи една стара персийска поговорка. Днес тази мъдрост е по-актуална от всякога. Дипломатическият път напред не е нито лесен, нито очевиден. Доверието между Вашингтон и Техеран се е разрушило през десетилетията враждебност. Иранското ръководство говори за „тотална война", докато американските служители на Пентагона планират вече своите удари. Революционната гвардия контролира огромни части от иранската икономика — някои оценки предполагат 60% — давайки им мощни стимули да поддържат статуквото, дори докато тяхната страна кърви. И все пак алтернативите на преговорите са толкова мрачни, че и двете страни трябва да намерят смелостта да опитат.
Турция е предложила да посредничи, позиционирайки се като мост между противници. Русия е призовала към сдържаност и отбеляза, че „потенциалът за преговори е далеч от изчерпан". Дори Китай, икономическата спасителна линия на Иран, има причина да предпочита стабилността пред хаоса. Контурите на сделката остават неясни, но началната точка трябва да бъде взаимното признаване на реалността. Иранският режим е икономически задушен, социално крехък, стратегически ограничен. Той не може да оцелее безкрайно в сегашната си форма. Съединените щати, от своя страна, трябва да признаят, че военните удари, колкото и удовлетворяващи да са в краткосрочен план, не могат да решат иранския проблем и може би ще го влошат.
Във Вашингтон е редно да се досетят, че военната мощ не е мъдрост. Силата на Америка е неоспорима, но силата без благоразумие е разрушение без цел. Всяко действие, което твърди, че подкрепя иранската свобода, докато излива ракети върху ирански градове, е гротескно противоречие.
Регионалните сили също е редно да изиграят своята роля. Саудитска Арабия, ОАЕ, Оман, Катар разбират по-добре от евроатлантиците какво би означавала регионалната война. Редно е те да използват своето влияние, икономическо и политическо, за да предотвратят конфликт между Иран и САЩ.
Докато самолетоносачът Abraham Lincoln и неговият ескорт приближават водите на Иран, докато иранските командири позиционират своите сили и проверяват своите системи, докато дипломатите работят по телефони и тайни канали, една истина стои над всички останали: каквито и обиди да разделят тези нации, каквито и исторически оплаквания да подхранват огъня, нищо не оправдава реките от кръв, които войната би отприщила.
И двете страни трябва да направят всичко възможно, за да избегнат кръвопролитието. Не защото е лесно. Не защото доверието изобилства. Не защото пътят напред е ясен. А защото в крайна сметка всички ние сме отговорни пред нещо по-голямо от националния интерес или оцеляването на режима. Ние сме отговорни пред простия, свещен принцип, че човешкият живот има значение — независимо дали се живее в Техеран или Тексас, Исфахан или Айова.
Светът е видял достатъчно близкоизточни войни. Не му трябва още една. Това, от което се нуждае — от което младите хора на Иран отчаяно се нуждаят, което регионалната стабилност изисква, което основната човешка порядъчност налага — е лидерите от всички страни да намерят смелостта да се отдръпнат от бездната.
