/Поглед.инфо/ В навечерието на речта на Владимир Путин в Министерството на външните работи, в която президентът говори за многополюсния свят като нещо естествено и че е много важно ценностите и идеалите, залегнали в нашата Конституция, не просто „определят вектора на развитие на суверенна, независима, миролюбива руска държава, активен член на световната общност", но също така имат проекция върху нашата външна политика - Джо Байдън също говори за връзката между вътрешната и външната политика на САЩ.

И той също направи това по време на реч по изцяло вътрешнополитическо събитие – представяйки програмата си за развитие на инфраструктурата на САЩ. Американският президент искаше да подчертае важността на момента, историческото му значение за съдбата не само на неговата страна, но и на целия свят:

Наистина вярвам, че след 50 години историците ще изучават този момент, последните две години и следващите четири до пет години ще решат дали Америка ще спечели или ще загуби конкуренцията в 21-ви век. Точно в този момент, именно тук се намираме сега....

Кой друг, ако не Съединените щати, ще се справи с проблемите, пред които е изправена международната общност? Не е нужно да вредим на други страни, трябва да се върнем в играта. Защото, между другото, ако не се върнем към играта, ако не успеем да направим това, кой друг ще реши кризата в Близкия изток, кой друг ще се занимава с израелско-палестинския въпрос? Кой ще реши всички тези въпроси?"

Идеята не е нова, но е напълно различна от Да направим Америка отново велика“ на Тръмп. Защото, за разлика от Тръмп, Байдън иска да възстанови вътрешната американска мощ не за да върне самочувствието на страната и хората, а за да може след това да окаже решаващо влияние върху световните дела.

Говорейки за конкуренцията през 21-ви век, той има предвид точно това: да се върне, да запази, да удържи ситуацията, в която Америка определя глобалните правила на играта. Байдън не говори за американска хегемония, но всички разбират, че става дума за нея.

Щатите не се нуждаят от многополюсен свят, те искат да оставят всичко такова, каквото е (по-точно, както беше в много кратък исторически период). Това е абсолютно невъзможно - но глобалистически настроената част от американския елит е престанала да усеща духа на времето, не е в състояние да се откаже от идеята за собственото си превъзходство и правото да управлява света. Оттук и убеждението, че само Съединените щати са способни да решат световните проблеми, и опит да се убедят всички останали в това.

Ако не ние, тогава кой? Примерът с Близкия изток, който Байдън цитира, е илюстративен, без да си дава сметка, че демонстрира точно обратното. След разпадането на СССР американците направиха нещо в този регион, което засенчи всички локални конфликти от ерата на Студената война. Нашествията в Ирак и Афганистан имаха опустошителни последици за голяма част от региона. Например войната в Сирия нямаше да бъде толкова мащабна и кървава без появата на ИДИЛ - но тя се формира именно в резултат на разсипването на Ирак от американците. Отделно имаше и игри в "арабската пролет" и инвазията в Либия.

Тоест американците са забъркали толкова големи каши в Големия Близък изток, че само сляп човек може да не вижда, че Съединените щати не са решението на проблем, а част от него – и доста често неговата причина.

Също толкова смешен е и примерът на Байдън с израелско-палестинския въпрос – светът се занимава с него на практика през целия живот на американския президент (а той самият – през целия си политически живот). Съединените щати със своята открито произраелска позиция, дадоха огромен принос за нерешаването на проблема.

А отношението на самите араби (и мюсюлманите като цяло) към американските „процедури за уреждане“ се характеризира ясно като се започне от убийството на кандидат-президента Робърт Кенеди през 1968 г. (въпреки че има силни подозрения, че палестинецът Сирхан Сирхан е просто използван в борбата за власт в Съединените щати), и се стигне до терористичните атаки от 11 септември 2001 г.

Но въпросът дори не е в терористичните атаки - омразата към Съединените щати в ислямския свят достига колосални размери и абсолютното мнозинство от мюсюлманите са убедени, че именно Съединените щати са основното препятствие за уреждането на палестинския въпрос.

Така че има много прост отговор на въпроса на Байдън за това кой, ако не Америка, ще се справи със световните кризи. Който и да е, само не Америка, защото много често тъкмо тя ги създава.

Корейският ядрен проблем? И дали Пхенян придоби ядрено оръжие – след разпадането на СССР – не за да гарантира суверенитета на страната си, близо до чиито граници се намират американски бази? Иранска ядрена програма? И кой оказва натиск върху Иран със санкции и разработва планове за нахлуване в тази страна? И това са само няколко примера - а има десетки и стотици.

Тоест светът с радост ще се отърве от американската „помощ“ при решаването на проблеми – не всички от тях могат да бъдат решени, но много от тях ще станат по-малко опасни, а някои ще изчезнат напълно.

Байдън е прав за едно нещо – когато казва, че това са решаващите години. Той обаче ги измества малко, като подчертава, че именно през 2020-2026 г. се решава дали Америка ще се върне в играта, за да спечели надпреварата за 21-ви век. Сега не е началото на този решаващ момент, а неговото завършване. Той започна преди повече от десет години, когато Байдън беше вицепрезидент, и завърши с избирането му за президент. Всичко вече се случи: Америка загуби играта.

Но не заради Тръмп, който искаше не да я оттегли от световната арена, а да се откаже от ролята на инструмент на глобалисткия елит и да се съсредоточи върху решаването на вътрешни проблеми, а именно заради частта от американския елит, към която принадлежи Байдън .

Именно тя пропусна момента, когато щатите се пренапрегнаха и англосаксонската глобализация се провали. Звънецът удари през 2008 г. и след това беше необходимо спешно да промени американската стратегия, така че тя сама да ръководи прехода към многополюсен свят.

Това обаче би могло да стане само ако той се ръководеше от националните интереси. А „вашингтонското блато“ не искаше (или вече не можеше) да раздели глобалистките интереси от държавните. Тогава Съединените щати загубиха битката за 21-ви век, ако имаме предвид запазването на американската хегемония. Но те имаха шанс да се включат в друга игра, да седнат на масата с другите нейни участници и в крайна сметка да оцелеят като един от центровете на сила през този век.

Вместо това те започнаха да повишават залозите в вече загубената игра, продължавайки да изграждат стратегия за глобално господство, и влязоха в открита конфронтация първо с Русия, а след това и с Китай. И тогава те също отстраниха Тръмп, който се опитваше да върне за Щатите външна политика, основана на национални интереси.

Така че играта за хегемония вече е загубена - сега е възможно да се претендира само за мястото на един от основните играчи в бъдещия формиращ се световен ред. Но Вашингтон все още не бърза да участва в общата игра, настоявайки всеки да се върне на американската маса, в американското казино, където да се спазват неговите правила.

Упорствайки в това и в същото време неспособни да разрешат вътрешните проблеми, американските елити поставят под въпрос не само мястото на щатите в 21-ви век, но и бъдещето на собствената си държава като такава. И след 50 години историците ще се тревожат точно от този въпрос: как в преследване на изгубено глобално господство „вашингтонското блато“ успя да проспи краха на своята страна?

Ако обаче „колективният Байдън“ остане на власт през всичките двадесетте години на 21 век, този въпрос може да бъде зададен много по-рано, отколкото след половин век.

Превод: ЕС

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели