/Поглед.инфо/ Основните играчи. САЩ.

Как стана така, че оставайки единствената свръхдържава, Америка успя да удържи скиптъра на световния хегемон едва 15 години преди да започне той да пада от ръцете й?

След победата в Студената война, Съединените щати имаха историческия шанс да се превърнат в истински световен лидер не само във военната и икономическата сфера, но и в установяването на справедлив световен ред, където биха се взели предвид интересите на всички нации. С разпадането на СССР, Вашингтон имаше уникалната възможност да създаде „справедлива“ империя под свой патронаж, където той ще играе ролята на уважаван и почитан от всичкия добър крал от наивните средновековни приказки. Ако останалите държави в тази империя биха получили ролята на васали, замаскирана от формални признаци на уважение и независимост при избора на дребните неща, много държави, включително Русия на Елцин, бяха готови да се съгласят с такова подчинено положение, за да се залепят за лоното на „демокрацията“ и да се потопят в прелестите на свободния пазар.

В началото на 90-те години вековната мечта на Запада за унищожаване на Русия и превземането на нейната територия беше както никога близка. Той трябваше само да бъде търпелив, да покаже малко сдържаност и елементарно уважение, за да може онези, в чиято кръв историята е заложила кода на победителя, спокойно да отидат в миналото, а на сникерси-макдоналдси-айфони да израстне новото поколение, единственият критерий за успех на който са парите и лайковете в социалните мрежи.

Поражението на СССР беше толкова очевидно, че, виждайки как някога опасния и силен враг, без да се смущава, моли за унизителни подаръци под формата на финансови заеми за закупуване на зърно, пилешки бутчета и цигари, Вашингтон счете своята победа за пълна и окончателна. САЩ бързо усвоиха новия статут на единствена свръхдържава в света, но съвсем не в ролята на мил и мъдър приказен крал. Окончателно повярвали в своята изключителност и непобедимост, осъзнавайки собствената си неуязвимост, Америка започна да следва твърда линия за насърчаване на своите (чети - изискващи експанзия американски глобални корпорации) интереси.

Такава политика повлече след себе си някои напълно конкретни промени в отношението на САЩ към външния свят.

1. Американската либерално-демократична система, основана на свободния пазар, беше обявена за единствения исторически верен, съвършен по своето устройство пример, към който трябва да се стремят всички останали държави. Още тогава във Вашингтон, към момента с тих глас, започнаха да говорят за изключителността и висшето предназначение на Америка.

2. Щом като американците са изключителна нация, тогава доброволното поемане на отговорност за създаването на нов световен ред със столица Вашингтон и налагането на своята либерално-демократична система в глобален мащаб е съвсем естествено. Онези, които приемаха американските „ценности”, станаха съюзници, онези, които не приемаха - врагове. Според новата външнополитическа доктрина, заплаха за интересите на Америка представляваха всички държави, които не споделят стремежа й към абсолютна хегемония.

3. В рамките на тази концепция за зона на жизнените интереси и неограниченото имперско влияние беше обявен целият свят.

4. Провъзгласено е предимството на американската вътрешнодържавна юрисдикция над международното право, сега САЩ се считат за обвързани с международни юридически задължения и общоприети практики, ако те противоречат на техните интереси.

5. В качеството си на център на новия световен ред Вашингтон обяви готовността си да използва военна сила навсякъде по света без санкцията на Съвета за сигурност на ООН и без оглед на международното право.

6. Националните интереси на САЩ се обявяват за най-висок приоритет. През 2001 г., под грохота на рушащите се от атаката на терористите кули-близнаци на Световния търговски център, в името на националните интереси, без никакво съмнение и без да се има предвид волята на гражданите, бяха пожертвани основните демократични права на свобода, с които преди десет години така се кичеше Америка.

В резултат на тези действия на Вашингтон беше разрушен формиралия се след Втората световна война и закрепен с десетки международни договори и споразумения световен ред, основан на баланса на силите и признаването на множествеността на глобалните интереси. Демонтирането му при наличието на една доминираща сила беше естествено и неизбежно. Очевидно е, че ако в Студената война беше победил СССР, той също би тръгнал по посока на едноличната хегемония. Но има големи съмнения, че поради дълбоко вкоренения наивен постулат за всеобщо равенство и справедливост, за прокарване на своите интереси Съветският съюз би използвал гангстерските методи и средства, използвани от Вашингтон през последния четвърт век.

Но стана каквото стана.

С правото на победител САЩ започнаха да властват над света, да съдят, да наказват и да помилват. За известно време, при липсата на значителна международна опозиция, това им се получаваше с различна степен на успех. Такава безнаказаност, подкрепена от синдрома на победителя в Студената война, много бързо възпита във вашингтонския елит чувството за всепозволеност. Той повярва, че това е краят на историята и от този момент създаваната от САЩ империя е обречена на вечно съществуване, в основата на което ще бъде изграденото от американските корпорации пост-индустриално общество, които ще поддържа процъфтяването на елита.

Тук вашингтонските политици допуснаха две фатални грешки.

След победата в Студената война САЩ неочаквано за самите себе си се оказаха единствената свръхдържава на планетата. Ако пренебрегнем идеологията, трябва да признаем, че в началото на 90-те години повечето държави в света възприемаха Америка като сила на доброто и свободата, която унищожи тоталитарната тирания. Дори в постсъветска Русия, която пое върху себе си горчивата тежест на наследник на СССР, виждаха в Щатите ако не приятел, то поне като минимум по-възрастен, по-успешен партньор, от който може да научи много.

Трябва да признаем, че по това време Москва гледаше към Запада, към Америка и всъщност към бъдещето с неприкрита надежда за справедливост и уважение. Създаде се уникална ситуация, в която светът доброволно, без войни и кръв, беше готов да признае в една държава безспорния лидер и да тръгне под звездно-раираното му знаме към по-светло бъдеще. На този етап от историята Съединените щати биха могли да позадържат своите преливащи амбиции, да се преструват, че са първи сред равните, и да играят ролята на вече известния справедлив крал от приказното средновековие, при който и народа е сит и васалите са доволни.

Да. Ролята на моралния лидер в твърдия конкурентен свят на пост-индустриалния капитализъм е трудна и изисква търпение. Но затова пък получените от нея при минимални разходи, изгоди под формата на икономия на ресурси и време за силова експанзия и поддържане на собствената си хегемония, покриват неудобството от всекидневното навличане на овча кожа на гърба си. Вашингтонските политици от новата вълна трябваше просто да имат търпение и да слушат старите майстори като Рейгън и Кисинджър, които разпаднаха Съветския съюз, които препоръчват използването на мека сила, ванилова дипломация, подкуп и практически неограничените възможности за културна и идеологическа интервенция, отворила се с разпространението на интернет. Ако това се беше случило, светът още през второто десетилетие на нашия век окончателно щеше да падне в краката на Америка и като покорно кученце щеше да гледа към стопанина с предани очи, докато чака да му дадат да яде. Но през залеза на двадесети век на 20-ти век, подтикваният към подвизи от военно-промишления комплекс млад американски президент не искаше да чака и САЩ, уверени в своята неуязвимост, отхвърлиха мантията на моралното лидерство и надянаха качулката на световен палач.

Това беше първата сериозна грешка. Но дори и извършвайки я, Америка все още имаше шанса да запази статута на глобален хегемон.

Второто дори не е грешка, а фактор, който подкопава лидерството на САЩ, беше суетното високомерие, характерно за англосаксонците.

Увличайки се от историята на собствената си изключителност, потвърдена от почти пълната липса на опозиция на световната арена през 90-те - началото на 2000-та, Вашингтон загуби фокуса.

Уверени в своята непобедимост политиците от бреговете на Потомак, изгубиха от поглед няколко правила, които са жизненоважни за всяка стабилна империя: не допускай на границите ти да се появят силни противници, успешно развивай собствената си икономика, така че населението да е заето и да е доволно, не влизай в дългосрочни скъпи конфликти. За нещастие за Америка, поколението на изтънчените напреднали политици към този момент вече се е оттеглило. На тяхно място дойдоха креатурите на успешно проведената от корпорациите кампания по дебилизация на политическия елит. Интелектът и дългосрочното планиране бяха чужди за тях. Затова стана точно обратното.

Затънали в безсмислена война в Ирак и Афганистан, заслепени от собственото си високомерие и невежество, САЩ изтърваха най-важното - политическата ситуация в Русия. Те просто не са имали достатъчно мозък, за да чуят през 2007 г. в мюнхенската реч на руския президент ясните сигнали за това, че изгражданият от Америка световен ред е неприемлив за Москва. След като напълно бяха отписали руската отбранителна индустрия, те не можеха да повярват, че руснаците ще намерят достоен отговор на оттеглянето на САЩ от договора за ПРО и затова пропуснаха качествения технологичен скок на руския военно-промишлен комплекс (ВПК). И най-главното, политиците от Вашингтон не възприеха явния сигнал, че Русия е готова да използва сила за защита на своите интереси. Дори руските танкове, които спряха на четиридесет километра от Тбилиси през 2008 г., изглеждаха като слаб аргумент за тях. Когато руските въздушно-космически сили започнаха да нанасят удари в Сирия, а силите за специални операции осигуриха референдума за обединението на Крим с Русия, във Вашингтон осъзнаха каква фатална грешка са направили.

През 90-те години, докато Америка имаше такава възможност, Русия трябваше или да стане пълноценен партньор, или окончателно да бъде доунищожена като напълно се вземе под контрол и външно управление икономиката й, политическата й система и окончателно да деградира въоръжените сили. Но такъв уникален шанс беше пропуснат. После последваха поредица от грешки и необмислени прибързани решения, базирани на умствената ограниченост (терминът не е мой, първоначално е използван от Хенри Кисинджър по отношение на администрацията на Буш), суетата и колониалното високомерие на вашингтонския политическия елит.

През 2014 г., след Крим, вместо да свърже Москва с проточен, многогодишен блокиращ диалог, който можеше да доведе прозападния кандидат към 2024 г. до върха на популярността сред руския избирател, САЩ започнаха информационна и икономическа война срещу Русия. В резултат от тази грешка Америка изгуби остатъците от своето влияние върху политическите процеси в Русия и предизвика вълна от патриотизъм в страната, напълно измивайки вече укрепналите кълнове на либерално-демократичното движение, които Държавният департамент и ЦРУ толкова усърдно отглеждаха през последните 20 години. Оттогава политиката на Вашингтон все повече получава реактивен характер, позволявайки на руския лидер умело да маневрира и да владее инициативата.

Тази тъжна за САЩ ситуация, когато там са проспали възстановяването на военно-промишления потенциал на Русия, също е наложена върху естественото износване на собствените им оръжия и остаряването на основните бойни системи. Победителят в Студената война свято вярваше в своята неуязвимост и не си направи труда да инвестира в развитието на следващото поколение оръжия. Защо да измисляме ново, ако старото работи страхотно. Американските самолетоносачи успешно бомбардират полугладните селяни, въоръжени само с обикновено стрелково оръжие. Томахавките разбиват от въздуха беззащитните градове нямащи съвременни системи за противовъздушна отбрана. Добре организирани и добре координирани команди от смели морски пехотинци, оборудването и поддръжката на всеки от които струват на бюджета почти половин милион долара годишно, демонстрирайки преобладаваща огнева сила, периодично прочистват мирните селца в пустинните райони на Афганистан и Ирак. Разбира се, с подкрепата на артилерия или авиация. Всичко работи. Защо да променяме нещо.

Въпреки колосалния военен бюджет, който не е падал под 600 милиарда долара годишно през последните 10 години, през последните две десетилетия САЩ не са приели на въоръжение нито един значим перспективен комплекс от въоръжения. (Ако не се смята Замволт, есминецът с управляемо ракетно оръжие от ново поколение, тъжната история на който заслужава отделна песен.)

По време на застоя на американската отбранителна промишленост беше открит и друг проблем - изключително високата цена на оръжията, техниката и оборудването, което, заедно с позорно ниската ефективност на изразходване на военния бюджет, намалява конкурентоспособността на американския военно-промишлен комплекс (ВПК). Въпреки че няма нищо изненадващо, защото бюджетът не се изготвя заради отбраната на страната, а в името на осигуряването на поръчки за корпорациите, и е направен без оглед на реалните потребности на военните или възможността за водене на мащабни военни действия с равен по сила противник.

След като участваха в началото на века в различни военни конфликти, САЩ не постигнаха успех в нито един от тях. По-голямата част от Афганистан все още се контролира от талибаните. Разореният и разрушен Ирак падна под враждебния към Америка шиитски Иран. Победата над ИДИЛ (Ислямска държава. Забранена в Руската федерация) в Сирия бе спечелена от Русия. Подобна ситуация може да се наблюдава навсякъде, където стъпва чепика на американския войник или ляга сянката на дрона му. А от последния доклад на Пентагона се вижда, че американските военни понастоящем по един или друг начин участват в 24 военни операции с различна интензивност (бях изненадан, че са толкова много).

Към този момент е очевидно, че Америка, пропускайки модернизацията на въоръжените сили на Русия, както и имайки грешна представа за решимостта на Кремъл да ги използва, се оказа в ситуация, в която не може да постигне военно превъзходство, което да гарантира победа в пълномащабен конфликт. Предвид това обстоятелство, САЩ, въпреки агресивните нападки и реторика, по всякакъв начин ще избягват пряката конфронтация с Русия и ще действат косвено чрез васалите си. Освен ако, разбира се, в главите на американския псевдолиберален елит не е назрял план за започване на човешката история от нулата, унищожавайки по-голямата част от света в ядрен огън.

Във Вашингтон, поради собственото си високомерие, проспаха възстановяването на военната мощ и външнополитическите амбиции на Русия.

Но с това нещата не свършиха.

* Подкрепете Поглед.инфо и ПогледТВ, за да ги има по-дълго време и да запазим тяхната независимост. /Прочетете долу/

Превод: М.Желязкова