/Поглед.инфо/ Агент с право да убива

Х 007 с двете нули, означаващи право на агента да убие предател, е измислица на неотразимия Ян Флеминг. Няма такъв агент в системата на Ми6. Но в историята на НКВД има. Понякога в интерес на страната е трябвало да бъдат ликвидирани опасни за държавата предатели. Такъв бил Игнаций Райс, живеещ през 1937 г. в Лозана. Афанасиев получава задача да ликвидира предателя. Извършва го заедно с брата на съпругата си Владимир Правдин, монегаск по произход, с истинското име Ролан Аббиа. Монегаски са автохтонни поданици на княжество Монако, малко са на брой; такава е съпругата на Борис Афанасиев, с която се запознава по време на следването си в Сорбоната и която емигрира в СССР.

Някой си Николай Тотков написа в интернет куп глупости за Афанасиев, определяйки го като „главорез на Сталин”; още пак някой си Антон Тодоров също го клевети. Но премълчават, че съветските тайни служби използват разправата с предатели десетократно по-малко отколкото е било обичайната практика на английските и американските шпионски организации.

Любопитно е, че 15 години преди Ян Флеминг да въведе в литературата термина „агент с право да убива”, пръв това прави Димитър Димов в разказа си „Шпионката”. За отбелязване е, че разказът е първото изобщо произведение на писателя, писано преди „Поручик Бенц”(1937); отпечатан е през 1940 г. в „Литературен глас” и в „Мир” през 1942 г.

Дар от Бога

Една тайна на Борис Афанасиев: „Имах странно лице. Много ми е помагало в моя странен занаят. Никога не съм приличал на руснак. За германците винаги съм изглеждал немец. Затова и безпрепятствено се добрах до канцеларията на фюрера, чрез Мартин Борман, разбира се. Но странно за мен бе, че и за французите минавах за чист потомък на галите…”

Влакът на смъртта (истинската история, залегнала в епизода „Насрещни влакове“ от сериала „На всеки километър“). 20 юни 1941 г. Афанасиев има задачата да се свърже с познатия си от Виена Мартин Борман. Извънредни обстоятелства го карат да се срещне с военния аташе в Берлин Деканозов. Казва му: „Хитлер готви нападение”. Оня отвръща: „Ти си луд! Хитлер просто иска да си играе с нервите на Сталин…”

На 22 юни Афанасиев се свързва с първия секретар на посолството Валентин Бережков, след като узнава, че за 120 души от посолството ще бъде осигурена влакова композиция, която ще потегли, когато от Москва за Берлин ще тръгне влак със 120 германски дипломати. Това щяло да стане на 2 юли. За дипломатите са осигурени двуместни купета със спални вагони. Маршрутът минава през Прага, Виена, Белград, София. Размяна ще се извърши на турска територия. Наблюдатели-посредници – шведи и българи.

Афанасиев намира веднага Първан Драганов, негов съгражданин, по това време пълномощен министър на България в Германия. И до ден днешен не е известно, че това е един ненадминат професионален разузнавач, изградил в престоя си още от Виена (1936-1938) и след 1938 г. в Берлин разузнавателна мрежа на Българското военно разузнаване, чрез която в Двореца и София не е имало тайни свързани с Райха. Като го вижда Драганов, който много добре знае за кого работи Афанасиев, възкликва: „Господ те праща”. И му разказва, че от връзките си с Гестапо разбрал, че се готви голяма провокация срещу България. Щяло да бъде повторение, но много по-изпипано и вече без грешка на провокацията през март 1941 г., когато Гестапо подхвърля два куфара с адски машини в багажа на английски дипломати, напускащи страната и взривили се в „Перла палас” Истанбул, като целта  била да се злепостави България. На което тогава никой не повярвал…

Борис Афанасиев: „Гестапо целеше да хвърли този път добре изпипано обвинение, че българската полиция е поставила взривни устройства във влака със съветските дипломати и след неговия взрив, страната да бъде въвлечена във война със СССР. Адската машина трябвало да избухне някъде след Свиленград. Казах на Драганов:„разузнаването знае, дипломатите също, че пред Хитлер никога не е стояла задача да включи България във война срещу СССР”. Драганов отвърна: „Хитлер не иска България да воюва със Съветския съюз. Но хора около Гьоринг искат да ни вкарат в конфликта. И имат поддръжници в София… Тая провокация трябва да бъде осуетена – ти ще намериш как. Разбрахме той да се обади на брат си Стоил Драганов, висш служител в Дирекцията на полицията, който да изпрати ученикът си Никола Гешев (с когото вече се познавах от една друга история), когато влакът с дипломатите, в който щях да бъда и аз, пристигне в София. Срещата трябваше да стане на гарата, като ме потърси в багажния вагон на композицията, там щях да се настаня с помощта на наши разузнавачи в Берлин. Комендант на композицията щеше да бъде възрастен бивш дипломат, офицер от кайзерова Германия барон фон Ботман. Един от най-консервативните германски военни, за който заветът на Фридрих Велики да не се воюва на два фронта, беше закон. При него щях да се явя като германски офицер от организация на негови съмишленици и да му искам съдействие за пътуване в багажното, като негово доверено лице с оглед да не допускам нежелани намесвания на фанатизирани есесовци, които той, както знаехме ненавиждаше“.

Валентин Бережков: „Едва бяхме преминали Югославия и на българска територия комендантът на влака и представител на Външното министерство на Райха поискаха да ме видят. Бяхме вече на гара Подуене. Съобщиха ми, че има промяна. От Берлин дошло нареждане размяната да стане не на турско-българската граница, а на българо-югославската. Трябвало нашия влак да се върне в Ниш. Там да чакаме указания”.

Борис Афанасиев: „Никола Гешев изникна пред мен като изневиделица. Стиснахме си ръцете като стари познати. На гарата есесовците бяха излезли и застанали с автомати в ръце, разкрачени с лица към композицията. Не се разрешаване никакво слизане. Разказах му ситуацията. Той се съгласи, че всичко е обмислено от РСХА (Главно управление на сигурността), трябваше да се създаде впечатление, че нещо е станало на българска територия – София, Подуене, Свиленград. Попита ме колко са куфарите на дипломатите. Отговорих 427. Гешев каза, че връщането в Ниш е само маневра, композицията ще бъде отново в София след два, три дни и тогава пак ще се срещнем…“

Валентин Бережков: „В Ниш влакът беше оставен в една груха линия. Не ни разрешаваха да напускаме вагоните. Нямахме връзка с Москва. Нямаше ги и шведските наблюдатели. Тогава се срещнах с барон фон Ботман по мое настояване. Много любезен, висок, стар, сух с монокъл на дясното око. Ботман изрази искрено безпокойство…След два дни се оказа, че в Берлин са се върнали на стария вариант и влакът отново потегли за София…“

Борис Афанасиев: „Отново стояхме на Подуене. Гешев пак изникна като изпод земята. Водеше висок, строен, елегантен мъж с много остър жив поглед. „Димитър Ленков – представи ми го Гешев, повече известен като Пантуди… Тебе колко тайни служби са те гонили?“ „Ами много – отвърнах – френска, швейцарска, румънска, японска…“ „ Хаха – много – разсмя се от сърце Гешев, а него – посочи Пантуди, са го гонили най-добрите детективи на България, Австрия, Германия, Чехословакия, Унгария, Полша, Югославия, Румъния, Гърция, Турция, Франция, Италия, Испания, Мароко, Алжир, Тунис… Знае шест езика, с поглед отваря банкови каси…“ „А, стига теории, бачо Кольо – потупа го по рамото Пантуди – хайде малко практика…“ И ми подаде портмонето ми, което и до ден днешен не зная как бе измъкнал от джоба ми. Влакът потегли, ние останахме скрити в багажното. Пантуди поиска да огледа куфарите на дипломатите. Как и какво ще прави каза си, бе негова работа. Ние с Гешев отидохме в служебното купе на багажното. Два часа по-късно Пантуди се появи: „Открих ги“ – каза. Отидохме в багажното. Бе оставил настрани два куфара: „чужди тела” - каза. Подхвърлени са от Гестапо. По нищо не се различаваха от другите. С молив и ножче след две, три минути работа над ключалките Пантуди отвори куфарите. Между ризи, във всеки от тях беше поставено взривно устройство. Беше мой ред  (този епизод от живота на Борис Афанасиев ще бъде използван от писателя Николай Томан в романа му „По следите на Призрака”) - имах известен опит в обезвреждането на мини. Предложих на Гешев и Пантуди за всеки случай да напуснат, дори да използват намаляване скоростта на влака и да скочат, но те отказаха и останаха. В крайна сметка обезвредих адските машини. Изхвърлихме ги през прозореца… В Свиленград си стиснахме ръцете и се разделихме…“

***

Тази история е залегнала като основа на сюжета в епизода „Насрещни влакове” от сериала„На всеки километър”. Разбира се в онова време не можеше да се разкаже правдата по тоя начин. Затова тя се разтваряше в художествената измислица – хем е вярно, хем – не съвсем.

Сталин: Не убивайте Хитлер!

Ето едно свидетелство на един от най-осведомените хора в Русия, стигнал до пост министър на вътрешните работи. На пресконференция през 1999 г. в клуба на военачалниците, пред РИА НОВОСТИ генерал Анатолий Куликов каза: „Съветският съюз минимум два пъти имаше възможност физически да отстрани Адолф Хитлер, но Сталин не позволи; опасяваше се, че новите ръководите на Райха ще сключат сепаративен мир със съюзниците... Иначе, още през 1941 г. в Съветския съюз е взето решение за ликвидиране на Хитлер. Първоначално това се е смятало да стане в Русия, в Москва в случай, че столицата е превзета от германските власти. По-късно, през 1943 г. е разработен план (идеята е на Борис Афанасиев – бел.моя Б.Ц.) това да стане в Главната квартира, но неочаквано Сталин взе решение това да не става, опасявайки се, че след ликвидирането на Хитлер неговото обкръжение ще поиска сепаративен мир с Англия и САЩ без СССР – имаше вече факти за такива преговори…”

Алексей Казаков: „Без координация между Борис Афанасиев и него, задача да ликвидира фюрера получил и представилия се за предател, боксьор и разузнавач – чекистът Игор Миклашевски, любимец на Хитлер. И на него му е наредено да бие „отбой”...“

Това, което още не може да бъде разказано

Алексей Казаков, „Шпионаж и писатели”, с. 87-88: „Колкото и странно да звучи, но така твърди българския литератор Борис Цветанов: през 1944 г., по искане лично на Сталин, Борис Афанасиев предупреждава Хитлер за готвеното срещу него покушение от полковник Щауфенберг.“

Борис Цветанов: „Това обяснява всички странности, които съпътстват този атентат, бързите разкрития на заговорниците, чистката…“

Алексей Казаков: „Във Вълчето леговище е бил не Хитлер, а негов двойник… Той се появява там благодарение на Борис Афанасиев, след като лично предупреждава фюрера за готвеното срещу него покушение. Борис Цветанов смята, че по такъв начин Афанасиев е изпълнил волята на Сталин, който се е опасявал, че глобалната политическа обстановка след убийството на Хитлер ще стане неблагоприятна за СССР...“

Щирлиц и последното оръжие на Хитлер

Внимателен анализ на политическото завещание на Адолф Хитлер показва неочаквано българска връзка в съдбата на Райха. Фюрерът пише: „Ако не беше идиотската авантюра на Дучето в Гърция, аз щях да нападна Русия два месеца по-рано...“ Победата му би била, не само според него, несъмнена. Онова, за което малко се говори обаче, е в запазената документация за разговорите на цар Борис III с Хитлер. В един от тях монархът внимателно предупреждава фюрера за опасностите, които чакат Вермахта с влошаване на времето. Той му казва изрично: „В Балканската война не ни спряха турските войски и германската техника или специалисти при Чаталджа, а калта на Чаталджа...“.

Историята се повтаря с Вермахта при подстъпите на Москва. През март 1945 г., вероятно припомняйки си съвета на цар Борис III, Хитлер проявява неочакван интерес към Междусъюзническата война. Чрез личния си пилот - полковник Бауер, той иска неговата съпруга, която е българка, да му изготви кратко резюме на войната и буквално го разучава като буквар. В историята на Междусъюзническата война съзира възможността да види Сталин в трагичната роля на Фердинанд – „Сам срещу всички“, а Червената армия – в един руски вариант на българската войска през 1913 г. И така „Съюзници – разбойници“ да не е само българска участ. Но и самото провидение сякаш кара фюрера да повярва в идеята си за нова, този път, Световна междусъюзническа война.

На помощ идва и гръцката митология. Така, около 26 април 1945 г. в главата на Хитлер окончателно съзрява планът за сблъсък със съюзниците. Какво ти самоубийство? Дори под обстрела на Червената армия в Берлин, фюрерът се е надявал на възможността да обърне хода на войната. В имперската канцелария са извикани Гьобелс, Борман, генерал Кребс, най-довереният телохранител на фюрера - майор Зайдлиц и Ева Браун. Хитлер обяснява, че окончателен знак получил от провидението с неочакваната смърт на Рузвелт.

Друг знак била бомбардировката на Дрезден, извършена предишния ден, при която загиват цивилни лица, чиито брой, както се оказва по-късно, надхвърля дори жертвите в Хирошима! Според  фюрера, това било решителният знак, с който Труман предупреждава Сталин: „Аз не съм Рузвелт. Аз ще опустоша Дрезден, но няма да ти го дам!“.

Бомбардировката на открития град Дрезден, прочут със своята хубост, е израз на необикновена жестокост. Според мнозина – напълно безсмислена, но, според фюрера, не чак дотам – Червената армия била само на километри от града...

Особено важен знак на провидението била и заловената от германски разузнавачи свръхсекретна директива на Чърчил до генерал Монтгомъри: „Събирайте германското оръжие и военнопленници и запазвайте всичко така, че да бъде раздадено утре на германските войници, с които ще започнем битка рамо до рамо“.

Това било началото на края, който щял да настъпи при Берлин, когато съюзниците се хванат гуша за гуша за  наследството на Райха. 

Калидонският лов

Според гръцката митология, богинята на лова Артемида, се била разгневила на царя на Калидония (Южна Етолия) и поради това изпратила в земите му огромен глиган, който помитал всичко пред себе си. Според Хитлер, Артемида олицетворявала Райха, а  глиганът – Вермахта и частите на СС.

Героят Мелеандър, син на царя на Калидония, според представата на Хитлер, бил самият Сталин, който събрал героите на древна Гърция, за да убият чудовището. Според него Тезей, Полидевк, Акней от Аркадия, символизирали Британската империя, а бързоногата  Аталанта била съвременният образ на САЩ. След продължителен лов, чудовището било ранено от секирата на Акней, който пък изобразявал Вторият фронт, и е убито от копията на Мелеандър и Аталанта – Сталин и Труман. Тогава Артемида (духът на Третия Райх) разпалва спор за трофея, кожата на митичния глиган. И започва взаимно избиване – небивала дотогава война...

Битката за наследството на Райха трябвало да започне, според Хитлер, още преди глиганът да бъде смъртоносно ранен. Добро предзнаменование било и това, че Гьоринг и Химлер изменили на Хитлер. По радиото те официално са заклеймени като изменници. Планът бил, в същото време американците да получат възможност чрез своите разузнавачи уверението, че имперската канцелария води тайни преговори с руснаците. За целта верният генерал Кребс, който е бил години военно аташе в Москва и изтънко познавал народо-психологията на руснаците, трябвало да  се появи при тях с бял флаг носейки личното завещание на фюрера, взето от все още неизстиналият му труп.

В същото време трябвало да започне паралелна игра на разузнаванията, в която руснаците ще заловят специалния пратеник на „мъртвия“ вече Хитлер до адмирал Дьониц в Макдебург със завещанието, в което го обявява за свой наследник. Съветските разузнавачи ще получат възможност да заловят специален пратеник на имперската канцелария с документи, подготвени уж за вече започналите тайни преговори между Райха и  англо-американците.

Генерал Кребс ще иска примирие, докато пристигне адмирал Дьониц, за да започнат същинските преговори с него. За да се приеме за достоверна смъртта на Хитлер, Кребс носил и фотокопие от нотариално завереното сключване на брак между фюрера и дългогодишната му спътница в живота Ева Браун, подписано от Николас фон Билоу и други свидетели - депутати.

Фюрерът смятал, че докато трае мисията на генерал Кребс, Вернер фон Браун и немските учени щели да бъдат готови с атомното оръжие, известно в популярната литература като чудото „Фау З“. Завещанията, макар изготвени веднага, носили дата 29 април, когато Кребс и Зайдлиц напуснали имперската канцелария.

Оттук нататък се случило всичко, както го предвиждал Хитлер.
Последвали разговорите на генерал Кребс и командира на полка на позиция 153 – имперската канцелария, с полковник Максим Корюков, които отдавна  са общодостъпни в пълния им стенографиран запис. В достоверността на вестите, които Крепс е донесъл, никой не се усъмнил. Нито пък в заловените документи на майор Зайдлиц. Уведомен е и Жуков за вече водените тайни разговори с англо-американците.

При наличието на всички тези факти била повече от очевидна вероятността съюзниците да ударят в гръб Червената армия. В щаба на Жуков се чули мнения за временно прекратяване на огъня. За създадената обстановка е бил уведомен Сталин, за който се знае, че  искал да остане докрай верен на решението от Техеран – безусловна капитулация от Германия. Какви са били терзанията му в този момент, никой не би могъл да каже. Близко до ума е, че е бил разкъсван от съмнения за лоялността на партньорите и за вероломството, което им е присъщо.

По всички тези въпроси има достъпна огромна информация и в нея е закодирана ролята на съветския разузнавач Борис Афанасиев, българинът Борис Манолов Атанасов, за който е днешният ни разказ. По това време той е офицер за специални поръчения в имперската канцелария, бил е в самата светая светих на окултната цитадела на Хитлер Ананербе.

Когато Афанасиев научава, че при Хитлер е имало съвещание и се е говорело за гръцки герои и митичен лов, неговата начетеност и интелигентност веднага са му подсказали замисъла за подготвения раздор и сеч между съюзниците. Той е знаел за интереса на Хитлер към Междусъюзническата война... И в този момент решава да напусне имперската канцелария.

По улиците на Берлин, престарал се червеноармеец го ранява тежко, но не фатално. Добира се, чрез различни уговорки, лично до Корюков. Осъществена е моментална връзка с Центъра, където Афанасиев обяснява ситуацията. В резултат, на генерал Кребс, е отказана всякаква възможност да се осъществи желаното примирие до идването на адмирал Дьониц, назначеният от Хитлер за негов наследник. Осъзнал провала си, връщайки се в имперската канцелария, Кребс се самоубива при завръщането в имперската канцелария.

В същото време Чърчил упорито подготвя обрат на войната. Без да знае за голямата игра, на която е заложил Хитлер, той подготвя обръщането на английското оръжие срещу Червената армия, в съюз с американци и германци. Третата световна война по замисъла му, кодиран като свръхсекретната акция „Немислимото“, трябвало да започне до 17 юли 1945 г.

Уведомен за подготвения план Сталин, започва предислокация на Червената армия около стратегическите обекти, от които е трябвало да започне новата война. Това бил многозначителният знак, който той изпратил до Чърчил, за да разбере, че планът му е разкрит. Неуморимият Уинстън мълчаливо преглъща провала си и започва да крои нови планове за унищожение на СССР.

Недописан послеслов: В голяма степен продължение на войната на Германия срещу СССР, вече съвместно с Англия и САЩ, е предотвратена от Борис Афанасиев. След войната, според информация изнесена в руските сайтове, Афанасиев заминава за Аржентина по следите на Борман. Попаднал на него, той иска разрешение от Центъра за неговото отвличане. Вместо това получава нареждане да се върне незабавно в СССР. Дисциплиниран войник, той се връща. Арестуван е на пристанището в Одеса и е затворен на „Любянка”. Съумява обаче да съобщи на Сталин за себе си… Освободен е и е назначен в изданията„Новое время” и „Военная мисъл”. След смъртта на Сталин временно е възстановен в КГБ. Получава чин полковник, по-късно вече е заместник главен редактор на „Советская литература” на чужди езици. Заслужил деятел на културата на РСФСР.

Алексей Казаков: „Лично моя е хипотезата, че легендарния „Вертер” е бил именно Борис Афанасиев. Работил е с Борман! Не с Хитлер и Мюлер, както е при Юлиан Семьонов. Да работи с Борман е било твърде голяма лъжица за Юлиан Семьонов… И все пак и в романа, и във филма, Щирлиц има среща с Борман – как е било възможно Семьонов да е бил осведомен за такива детайли…? Любопитно е, че Борис Цветанов твърди че Афанасиев е бил в Аржентина по следите на Борман, за да се продължи полезно за съветското разузнаване познанство…“

Истината… ще продължи да шества като красива легенда. Истината за Щирлиц ще узнаят може би само нашите потомци… И все пак, има една следа, която трябва да ни говори много: и Юлиан Семьонов, и Вячеслав Тихонов много силно са обичали България и българите. Борис Афанасиев - също!...

Свързан текст с: https://pogled.info/svetoven/sedemnadeset-miga-ot-zhivota-na-istinskiya-shtirlits.107148