/Поглед.инфо/ Искате ли да разберете как работи световната политика в новата епоха? Погледнете на юг, към отсрещния бряг на Черно море. Способността на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да извлича геополитически дивиденти от всичко, което се случва, отдавна е впечатляваща. И на фона на най-острата международна криза, която е придружена от поляризация, безпрецедентна от десетилетия, и опитите да се набутат всички в различните окопи, способността на Анкара да маневрира в своя полза е още по-удивителна
Вземете само най-новите събития. Възраженията на Турция срещу членството на Швеция и Финландия в НАТО в началото бяха възприети от всички като прищявка или като опит за бърз пазарлък. В крайна сметка обаче процесът замря и турските искания, макар и неудовлетворени, всъщност бяха признати за легитимни.
А това вече е достатъчно много, защото острите твърдения на Анкара за западните симпатии към кюрдите са част от принципното позициониране на страната на световната сцена като цяло и нейното лидерство във вътрешната политика.
Турция създава главоболие на НАТО не само със северноевропейските партньори. В същото време Анкара атакува Гърция по най-остър начин, обвинявайки държава – съюзник по алианса в милитаризирането на Егейско море и заплашвайки с решителен отговор.
Най-раздразнителните партньори вече казват, че е време да поискаме Турция да излезе от алианса, но всички разбират, че това е саморазрушително: Анкара има втората по големина армия на НАТО, разположена на стратегически най-важното място в момента. Нещо повече, самата Турция подчертава, че нейните претенции изобщо не са насочени срещу Северноатлантическия блок, а напротив, те са призовани да подобрят атмосферата в него и да укрепят алианса.
Всичко е обтегнато и със Съединените щати, но и Анкара, и Вашингтон разбират, че разликата сега е фатална и за двете страни, поддържането на връзки е много по-полезно. В Сирия Турция очертава нова рамка за влияние, влизайки в конфликт както с Америка, така и с Русия. Но той избягва резките завои - челната конфронтация е опасна, така че вискозната конфронтация със ситуационни споразумения продължава.
Към това трябва да добавим и много тежките отношения на турските лидери с Франция, Австрия, Германия (по редица причини), които обаче на всяка крачка завършват с разбирането на европейците, че не могат без тази или онази турска помощ. Да, дори по повод същите тези мигранти...
И накрая, апотеозът на умението е позицията по руско-украинския конфликт. Турция успява да бъде дълбоко замесена и в същото време отчетливо дистанцирана. Русия толерира активните доставки на турско оръжие за Киев, а Украйна толерира обширните отношения на Анкара с Москва. Украинските служители непрекъснато упрекват другите събеседници от НАТО, че не са достатъчно решителни срещу Кремъл, ала няма оплаквания срещу Турция, която взаимодейства тясно и изгодно с Русия .
И ако някой ден се стигне до политико-дипломатическата фаза, тогава Анкара ще бъде естественият посредник.
Нека отдадем почит на политическия талант на турския вожд, но не става дума само за ролята на личността. На примера на Турция може да се опише набор от предпоставки, които позволяват на човек да бъде доста успешен в такава нееднозначна среда.
Изключително благоприятното географско положение на пресечната точка на икономически и стратегически интереси следва да се извади от скобите - това е наследството от нашите предшественици. Въпреки че, както показва опитът на много други държави, човек може да се разпорежда с наследството си и тъпо, в свой ущърб.
Но изключително диверсифицираната система на отношения е постижение на сегашните власти. Ердоган, преди мнозина, осъзна диалектиката на новото време: твърдите съюзи повече ограничават възможностите, отколкото дават, но липсата на институционални връзки с ключови партньори е изпълнена с нарастване на конфликти. Идеално е да се намирате в стабилна система от взаимоотношения, която принуждава другите да смекчават пламенността си със съюзника, но и да поддържате в нея максимална свобода на ръцете и способност да променяте поведението си в зависимост от обстоятелствата.
Ясно е, че лидерите на съответните алианси винаги са склонни да изискват по-силна дисциплина, тоест да не допускат прекомерно своеволие. Но в този случай има преплитане на конфликти, във всеки от които едни и същи играчи могат да имат различни интереси. Тоест позволяват в единия случай да си от общата страна на барикадата, а в другия – не. И това отваря възможности за свободните агенти.
И, разбира се, най-важното е твърдо да се настоява за съхраняването на националните интереси и неуморно да се апелира към стремежите на собствените си граждани. Това винаги впечатлява самите тези граждани и лишава външните партньори от аргументи.
Времето, когато можеше да се позовава на „общото благо“ и да се изисква егоизмът да бъде пожертван, отмина. Това не работи дори на ниво реторика, камо ли като практическа политика. В резултат на това националистическите лидери, които не се колебаят да кажат това, изглеждат честни и здравословни, за разлика от космополитните лицемери. Ердоган, например, който преди няколко години олицетворяваше най-лошите черти на популистки автократ за събеседниците на Запад, сега изглежда като един от малкото не само ефективни, но и последователни лидери.
Всичко това не е гаранция за успех в дългосрочен план – Турция например има много проблеми, предимно икономически. А количеството на амбициите вече наподобява прекалено надуван борсов балон. Но в днешния свят непосредствените ефекти очевидно се оценяват повече от дългосрочните ползи. Последните просто не се броят.
Превод: ЕС
ВАЖНО!!! Фейсбук ни ограничава заради позициите ни! Споделяйте в профилите си, в групите и в страниците и по този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще достигат до алтернативната гледна точка за събитията!?