/Поглед.инфо/ Силите, прехвърлящи отговорността от западните демокрации на СССР за развързване на ръцете на Хитлер в желанието му да задоволи в световна война експансионизма си, се отчитат на 23 август 1939 г., в деня, когато е сключен съветско-германският договор за ненападение. Видите ли, след заговора на „двамата диктаторски режима” бързо започва движение към световна война.

Фактите обаче сочат различна отправна точка на световната война. Това е Мюнхенското споразумение от 30 септември 1938 г., което означава отказът на Лондон и Париж да се противопоставят на движението на Хитлер на изток. И въпросът е не само в това, че западните демокрации по този начин засилват все по-арогантния агресор - те рязко отслабват позициите си.

Това се отнася особено за Франция. В телеграма от 12 октомври 1938 г. съветският пълномощен представител в Париж Й. Суриц съобщава на Народния комисариат по външните работи: „Франция преживя своя втори Седан, претърпявайки ужасно поражение в Мюнхен, сега всеки французин е наясно с това”. По-конкретно, това се изразява по следния начин::

„1) Германия, с помощта на Франция, без един изстрел, увеличава населението си чрез поглъщане на Чехословакия с повече от 3 милиона души и сега го довежда до размери два пъти повече от населението на Франция;

2) Германия увеличава територията си с повече от 27 хиляди квадратни километра;

3) получава като подарък редица високо оборудвани фабрики и заводи и най-важните клонове на минералното богатство;

4) завзема линията от укрепления, която винаги се е счита за най-сериозната бариера срещу германската агресия в Централна Европа”.

В същото време Франция:

„А) губи най-верния си съюзник в Централна Европа,

б) губи армията, която във военно време може да бъде приведена до размер 1 милион - 1,5 милиона души ...

в) Франция сега губи всички свои съюзници, прекъсва връзката си със СССР и значително, дори в очите на Англия, обезценява специфичната си гравитация и ролята си на съюзник.

Обстоятелствата на постигнатото в Мюнхен за броени дни наистина стават очевидни „за всеки французин“, но се оказват неразбираеми за опитната западна дипломация (британският премиер Н. Чембърлейн дори задминава френските си колеги: връщайки се от Мюнхен в родината си, той категорично казва, че „е донесъл мир за нашето поколение”).

Ефектът от "розовите очила" е просто обяснен с антисъветството на управляващите кръгове на Великобритания и Франция, желанието им да насочат експанзията на Хитлер на изток, към границите на СССР, чрез поредица от дипломатически действия (включително Мюнхен). С един изстрел Западът се стреми да нахвърли Германия и Съветския съюз едни срещу други, да ги обвърже с война и да отслаби и двете до безопасно за себе си състояние.

На тази цел са подчинени отстъпките, направени на Хитлер. Последователно осъществените от режима на Хитлер с допускане от западните демокрации, ремилитаризация на Рейнската област, Аншлус на Австрия, анексирането на територията на Мемел, както и прилагането на Мюнхенското споразумение унищожават Версайската система и напълно развързва ръцете на нацисткия режим.

Как Съветският съюз трябва да реагира на всичко това? В крайна сметка сега той дори не може да разчита на онези страни, с които има споразумения. И така, през 1934 г. между СССР и Франция е подписано споразумение за взаимопомощ в случай на агресия на трета страна; Чехословакия веднага се присъединява към този договор. Последната обаче, с участието на същата Франция, лесно се предаде на Хитлер. Москва не може да изключи ситуация, в която към нея се отнасят по абсолютно същия начин. Нещо повече, преговорите през пролетта на 1939 г. с Великобритания и Франция не обещават никакви реални резултати.

Страховете от външнополитическа изолация в СССР се превръщат в основен мотив за промяна на външната политика през пролетта и лятото на 1939 г. В доклад до Централния комитет на ВКП (б) на 18-ия конгрес на партията на 10 март И. Сталин формулира този курс по следния начин: „1. Да продължи да се води политика на мир и укрепване на деловите връзки с всички страни по света (включително с Германия); 2. Да се внимава и да не се позволяват на тези, които са свикнали да гребат жаравата с чужди ръце, да въвлекат страната ни в конфликти”.

Съветското ръководство не прекъсва преговорите със западните демокрации, но в същото време прества да игнорира дипломатическите сигнали, идващи от Берлин. Подчертаваме още веднъж: Сталин не е първият, който осъществява контакти с Берлин - този сценарий, допълнен от споразумението от Мюнхен с режима на Хитлер, е първо изпитан от западните демокрации.

Като сигнал за засилване на съветско-германските отношения в Берлин е прието отстраняването през май 1939 г. на М. Литвинов от поста народен комисар по външните работи и назначаването на В. Молотов.

Германският посланик Ф. фон Шуленбург на среща с В. Молотов на 20 май опипва почвата, като започна реч по търговско споразумение. Разбира се, той беше доволен от отговора на комисаря на съветския народ, който отбеляза, че „трябва да се създаде подходяща политическа основа за успеха на икономическите преговори“. Доволен е, защото Берлин придава първостепенно значение на изясняването на общата политическа позиция на СССР (особено в светлината на плана за операция „Вайс” относно „решението на полския въпрос“, одобрен по това време), а думите на Молотов отвяват възможността за това. На среща с германския посланик на 28 юни В. Молотов  се изказа в смисъл, че нормализирането на отношенията между двете страни е желано и възможно нещо.

През втората половина на юли Берлин засилва политическите контакти с Москва, предвид съветско-британско-френските преговори, които се провеждаха в тогавашната съветска столица. Германците се стремяха да предотвратят възможните негативни последици от тези преговори за себе си. Съветското ръководство е в състояние да избира между две възможни коалиции. То също взема предвид задкулисните маневри на британската дипломация. И така, на 8 юни британският премиер Невил Чембърлейн, разговаряйки със сътрудника на германското МВнР Трот фон Солц, казва, че „от деня, когато е дошъл на власт, той е защитавал идеята, че европейските проблеми могат да бъдат решени единствено чрез линията Берлин – Лондон”.

Тези дипломатически комбинации не са пазени в тайна от Москва, която с основание се страхува от нова конспирация на западните демокрации с Хитлер, подобна на Мюнхен, но за сметка на СССР.

В същото време, Хитлер вече се е решил на война срещу Полша и е готов на много отстъпки, само за да предотврати създаването на единен фронт срещу него с участието на Червената армия. За да направи това, той трябва на всяка цена да наруши московските преговори и да неутрализира СССР. Трудно е да не се съгласим с мнението на историка И. Челишев: „И двете страни тайно една от друга преговаряха с Германия, играха на две маси наведнъж. Можем да кажем, че третата страна, Германия, присъстваше невидимо на преговорите в Москва. Хитлер също играе играта си”.

На 3 август е направено официално изявление на министъра на външните работи Йоаким фон Рибентроп за готовността на Германия да постигне споразумение със Съветския съюз „по всички въпроси, свързани с територията от Черно до Балтийско море“. Предложението е изкушаващо по свой начин, защото Москва е поканена да определи зоните на влияние и интереси, като осигури западните си граници. Решението на Политбюро на Централния комитет на ВКП(б) да започне официални контакти с Берлин обаче се случва едва на 11 август.

Берлин бърза много по-силно от Москва. Когато на 19 август е подписано споразумение за търговски кредит, се предполага, че подписването на споразумение за ненападение ще последва на 26 или 27 август.

Проблемът е решен буквално в рамките на дни, а след това и на часове. Предвид, че западните демокрации на преговорите в Москва се проточват, Сталин продължава да се стреми на всяка цена да изскочи от възможния капан, който би възникнал в случай, ако Лондон успее да се договори с Хитлер зад гърба на Москва. Той дава съгласие Рибентроп да пристигне в Москва. Изборът е направен в полза на договореността с Германия.

Превод: В.Сергеев