/Поглед.инфо/ На граничен пункт Шерхан Бандар брадат талибанин в очила, в сандали на бос крак (американската карабина М-16 стои в ъгъла) върти в ръцете си паспорта ми. “Нямаш виза за Афганистан”. “Ама ето я!”, “Какво, наистина ли? Извинявай, не умея да чета добре”. “Господи, как работиш на този пост?”, мислено се чудя аз. Бойците искат да си отворя куфара и с детско любопитство ми ровят в нещата. Поразява ги книгата на Марк Твен “Един Янки в двора на крал Артур”. “За какво е”. “Просто хумор, как човек се оказва в друго време”. “Има ли нещо там против исляма?”. “Не, бъдете сигурни”.
Никакъв ПиСиАр-тест или сертификат не ми е нужен при влизане - в Афганистан по принцип не знаят що е това. Командирът на контролно-пропускателния пункт звъни в града и ми дават съпровод до Кундуз - от прес-отдела на движението на талибаните. Караме по шосето край изоставени военни бази. “Там имаше войници, който последваха американците”, казва талибанът. “От тази избягаха, тази я подпалихме, а тук се съпротивляваха”, допълни той. “Какво направихте с тях?”. Талибанът ми показва с усмивка: свива юмрук и прокарва под него другата ръка - прерязване на гърло. След това вече не ми се иска да питам.
За влизане не се изисква PCR тест или сертификат за ваксинация - в Афганистан по принцип не знаят какво е. Командирът на контролно-пропускателния пункт се обажда в града и те ми дават ескорт до Кундуз - следваме до отдела за пресата на движението на талибаните ( организацията е забранена в Руската федерация ). Караме по магистралата покрай изоставени военни бази. „Там имаше войници, които бяха за американците“, казаха талибаните. „От този избягахме, онзи изгорихме и тук се съпротивихме. — И какво направи с тях? Талибът се показва с усмивка: той стиска юмрук и държи другата си ръка под него - ами, тоест прерязаха му гърлото. не искам да питам повече.
В Кундуз навсякъде се разминават джипове с картечници под белите знамена на талибаните. Мен ме среща говорещ на английски млад талибанин Абдула и ме вози на обяд в чай-хана. Цялото заведение не свежда очи от чужденеца, все едно са докарали слон от цирка. Някои хора искат разрешение да се снимат с мен. Не ми дават да си платя.
“Ти си ни гост”, възразява талибанът. “Баща ми воюва с руснаците, беше ранен”. Той ми говореше, че са храбри войници, а не като американските кучета. Уважавам руснаците, и ние не сме завоеватели, а народна армия. Питай хората, дали им харесва властта на талибаните”. В присъствието на талибана всички в хор ме уверяват, че талибаните им харесват наистина много.
Отправяме се към автогарата на Кундуз и там ми намират кола до Кабул. Мястото до шофьора струва 1500 афгани (1160 рубли - 28 лева), с мен ще пътуват още трима. Лицето ми е оцветено от афганистанския прах, влизам в обществената тоалетна да се измия. На входа стоят старци, продават тоалетна хартия по 1 афгани парчето. Шофьорът влиза да вземе вода. Изведнъж край мен шумно пада камък. С удивление се обръщам и виждам как талибаните обграждат пътя на една жена в синя параджа: в ръцете им има още един камък, тя шумно и дрезгаво крещи нещо към мен. Бойците я изтласкват към магазина. “Прости ни, тя е ненормална”, обяснява Абдула. “Американците застреляха и двамата ѝ млади сина= маршрутката им караше твърде бързо, откриха огън по нея и избиха всички. Просто приличаш на американец”. “Но аз не съм от САЩ”. “Сега ѝ е все едно”. Жената седи в прахта и вие.
Питам: може ли да се купи афганистанска сим-карта към телефона. Откарват ме в офис, карта за 20 гигабайта струва 1100 афгани - 850 рубли. Връзката е под средната, но е търпима - това е Афганистан. Талибанът Абдула преписва номера на колата, набира в картата на телефона, снима автомобила. Съобщава ми: “Нощем се старай да не се отдалечаваш от колата, веднага ще те заколят - тук в планините все още шарят бандити, сражаващи се срещу законната власт”. Абдула дълбокомислено мълчи, че тази законна власт преди два месеца и половина самата беше смятана за спуснали се от планините бандити.
Шофьорът Мохамед се тресе, намиращият се до него знаещ английски афганистанец ми превежда: “Ако с вас се случи нещо, с цялото ми семейство ще има проблеми. Бъдете внимателни, пощадете ме”. Движим се в края на издълбания път под шумна музика с грохот и резки завои. “Харесва ли ви”, интересува се Мохамед. “Изобщо - фантастика”, отговарям аз, мъчително страдайки, че не съм си взел слушалките от багажа. Заобикаляме дупки от бомби и снаряди - през август тук се водят боеве. Спътниците ми (единият знае малко английски, вторият арабски, а третият руски ) обсъждат политиката. Те казват, че бившият президент Ашраф Гани е “американско псе”, Хамид Карзай “прозападен боклук”, а иначе браво на просъветския президент Наджибула, а руските войници са били отлични.
Преминаваме тунела през планината Саланг, спътниците махат с ръце: “Виж, колко е красиво! Руснаците го направиха! А какво построи Америка? Само гробове!”. Прахта стои във въздуха като стълб, не се виждат фарове и един път едва не се врязваме в камион. По пътя до Кабул най-опасни не са въстаниците или враждуващите с талибаните терористи от “Ислямска държава”, а дивият начин на каране на афганистанците. Не напразно няма нито един светофар в градовете.
От Кундуз до Кабул има само 335 километра, но се влачим осем и половина часа. Задръстванията са диви, колите не вървят, а пълзят, на места с не повече от 10 километра в час. По покрайнините се трупа изгорялата техника на правителствените войски. Бързината се снижава и от контролните пунктове на талибаните по целия път. Някъде лениво казват “Ассалам Алейкум” и веднага пускат, а другаде спират колата, обискират багажа и пътниците. Към мен се насочват на практика постоянно. Маса талибани от планинските села не могат да четат и пишат - държат паспорта ми наопаки, като не могат да прочетат английския надпис. “От Иран ли си?”. “От Русия”. “Тук пише - Иран”. “Мамка му, това е виза за Иран! Паспортът е руски!” Един талибанин настоява, че багажът ми трябва да се обискира. Пътниците ме защитават: “Това е гост! Афганистанец ли си, или какво?” Началникът на пропускателния пункт се извинява: “Млад е, а чичо му умира по време на джихада с руснаците”. Боецът замръзва: “Не съм искал да обидя. Ние се отнасяме добре към Русия”. Запътваме се към колата, а талибанът ме догонва. “Може ли да се снимаме?”. “Давай”. Впрочем, всички бойци си имат смартфони, много активно използват програмата “Уотсъп”. На самия вход на Кабул ме задържат. Талибаните дълго ми разглеждат паспорта, прес-картата и ми се налага да звъня в Кундуз на Абдула. Той “разплита” ситуацията. Талибаните идват с ръка на сърцето: “Съжаляваме господине”. Един от тях ми казва “Ако има е проблем с хотела, ви каня да нощувате в дома ми”. “Не, благодаря”.
Спираме се за късна вечеря. Не ми се яде (уморен съм до смърт), но спътниците настойчиво ме канят на масата. В полуразпадналото се кафене подават кебап от агнешки черен дроб и речна риба. Цените са смешни: порция кебап с юфка, плодове в чиния и чайник зелен чай струват 140 рубли (3,50 лева), но за афганистанците е скъпо - средната заплата в малките градове е 4500 афгани (3500 рубли - 85 лева) Затова те ядат старателно, събирайки всичките трохи хляб. Талибанът Абдула от Кундуз постоянно звъни на шофьора, следи движението ми. “Брат, не се вълнувай, ти ще си доядеш в безопасност. Разкажи на руснака, че наистина искаме войната в Афганистан да приключи”. Шофьорът се кланя на Аллах, че ме е докарал жив и здрав.
Влизаме в Кабул през нощта. На последния контролен пункт талибанът иска да погледне снимките на телефона ми. “На”. “О, красиви снимки. Хареса ли ви нашия ислямски емират Афганистан”. “Да, направо се влюбих”. “Щастлив път, русино”. Влизам в хотелската стая и заспивам, без да се съблека. Сутринта излизам на улицата, нужна е местна валута. Вчера курсът е бил 90 афгани за долар, а днес 93, с обмен се занимават уличните дилъри. Сарафинът започва да ми говори по руски. “Обичаме руснаците, липсват ни. Америка е лошо!”. Дори и при талибаните няма промяна в Кабул.
Превод: В. Сергеев