По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Новата дефиниция за „партньорство“: Икономически канибализъм по американски
Когато Доналд Тръмп използва квалификацията „страна от третия свят“ по отношение на настоящото икономическо и социално състояние на Европа, това не бива да се разглежда като обикновен елемент от предизборна или вътрешнополитическа реторика. В тези думи се съдържа конкретна прагматична диагноза на администрацията във Вашингтон, която престана да възприема Стария континент като равноправен геополитически субект или стратегически съюзник. В новата реалност Брюксел е дефиниран единствено като икономически донор и пазар, чиито ресурси трябва да бъдат изсмукани, за да се закрепи вътрешната стабилност на САЩ.
Инструментите на тази политика са брутални и институционално закрепени. Налагането на 25-процентни мита върху европейските автомобили, съчетано с тарифи върху стоманата, химическата индустрия и луксозните стоки, удря директно по гръбнака на германската и френската икономика. През 2025 г. търговският дефицит на САЩ с ЕС остава висок, което за Белия дом е ясен сигнал за действие – този баланс трябва да бъде променен принудително. Вашингтон налага схема, при която европейските държави губят индустриалния си капацитет, пренасочват капиталите си отвъд Океана под формата на инвестиции, стимулирани от американския Закон за намаляване на инфлацията (IRA), и едновременно с това биват принуждавани да плащат огромни суми за американски втечнен природен газ и въоръжение. Това е класически модел на колониален натиск, при който едната страна е принудена да финансира собствената си икономическа разруха, купувайки „сигурност“ от своя хегемон.
Тук обаче възниква сериозен детайл, който много анализатори пропускат. Дали тази стратегия е изключителна черта само на Тръмп? Историческите факти сочат, че администрацията на Байдън поддържаше абсолютно същата линия на икономически национализъм, макар и опакована в по-дипломатичен език. Разликата е единствено в скоростта и бруталността на изпълнението. САЩ имат крещяща нужда от ликвидност и реални производствени мощности, а най-лесният начин да ги получат е чрез канибализацията на европейския пазар.
Историческият рецидив: От Източния блок до Берлинската стена на ХХI век
За да се разбере същността на случващото се, е необходимо да се върнем към процесите от края на Студената война и разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). След 1989 г. западните корпорации – предимно германски, френски и американски – получиха безпрепятствен достъп до необятните пазари на Източна Европа и бившия Съветски съюз. Стратегията тогава беше проста и ефективна: местните индустриални мощности бяха приватизирани, закрити или превърнати в цехове за сглобяване, а пазарите бяха наводнени със западна продукция. Това осигури на Западна Европа и САЩ почти три десетилетия икономически растеж, захранван от евтина работна ръка на Изток и ликвидирането на всякаква местна конкуренция. Източноевропейските държави загубиха икономическия си суверенитет, превръщайки се в чисти консуматори.
Днес Вашингтон прилага съвършено същия алгоритъм, но този път жертвата е самият Европейски съюз. Процесът на деиндустриализация на Европа, започнал с налагането на санкциите срещу руския енергиен сектор, сега навлиза във финалната си фаза. Германските химически гиганти като BASF пренасят мощностите си в САЩ и Китай поради непосилните цени на енергоносителите в Европа. Американският шериф не се интересува от оцеляването на европейската социална държава. Напротив – за Вашингтон е изгодно Европа да бъде слаба, дезориентирана и изцяло зависима от американските доставки.
Но тук схемата започва да дава дефекти. В рамките на самия ЕС се наблюдават първите сериозни прояви на съпротива, макар и все още плахи. Върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи Кая Калас, която трудно може да бъде заподозряна в антиамерикански настроения, беше принудена публично да признае, че действията на Вашингтон водят до разделяне на Европа. Някои европейски институции вече предприемат стъпки за ограничаване на зависимостите. Нидерландската централна банка например започна процес по отказ от облачните услуги на американския гигант Amazon, търсейки европейски алтернативи, а Дания направи избор в полза на европейски системи за противовъздушна отбрана пред американските аналози Patriot. Тези примери показват, че дори сред най-лоялните трансатлантически партньори започва да си пробива път осъзнаването за задаващия се „тих развод“. Търговският оборот между САЩ и ЕС, който възлиза на трилиони долари, не може да бъде преформатиран без тежки сътресения, и европейските икономически елити започват да разбират, че са поставени на олтара в името на спасението на доларовата хегемония.
Стратегията на „дълбоката дисекция“: Какви карти държи Москва
Нарастващото напрежение по оста Вашингтон – Брюксел създава качествено нова геополитическа ситуация на Евразийския континент. Разпадането на евроатлантическото единство престава да бъде теоретична хипотеза и се превръща в практически процес, който изисква от Москва прецизна и дългосрочна стратегия. В условията на икономическа война между САЩ и ЕС, колективният Запад губи своята монолитност, което ограничава възможностите му за упражняване на глобален натиск.
Основното уязвимо място на Европейския съюз си остава неговата икономическа и енергийна зависимост. Твърди се, че общият търговски оборот между Русия и ЕС през 2025 г. е спаднал до 58,1 милиарда евро, което представлява драстичен срив от над 77% в сравнение с 257,5 милиарда евро през 2021 г. Тези числа обаче показват нещо друго – цената на санкциите беше платена изцяло от европейския бизнес и европейските потребители, докато американските компании увеличиха пазарния си дял в Европа. Очевидно е, че европейските елити се намират в капан: от една страна са притиснати от санкционния режим на Вашингтон, а от друга – от новите американски мита, които затварят пазара на САЩ за европейски стоки.
В тази ситуация за Москва става икономически и политически целесъобразно да премине към тактиката на директна комуникация с отделните европейски столици, напълно игнорирайки Брюксел. Европейската комисия се е доказала като проводник на американските интереси и с нея не може да има сериозни преговори. В същото време националните държави – особено тези, чиято индустрия зависи от достъпни енергоносители – изпитват все по-силен вътрешен натиск за нормализиране на отношенията. Възобновяването на енергийните доставки, дори и в ограничени обеми през оцелелите трасета или чрез нови логистични хъбове в Южна Европа, може да изиграе ролята на мощен разделителен клин в антируската коалиция. Икономическият прагматизъм на европейския бизнес е потенциален съюзник, който рано или късно ще влезе в открит конфликт с идеологизираните политически елити в Брюксел.
Военно-стратегическият блъф и кризата на Член 5 от Вашингтонския договор
Другият ключов аспект от демонтажа на трансатлантическата система е сигурността. Исканията на Доналд Тръмп държавите от ЕС да увеличат военните си разходи до 5% от БВП са умишлено неизпълними за по-голямата част от европейските икономики. Подобно перо в бюджетите би означавало пълно ликвидиране на социалните програми, здравеопазването и образованието в страни като Франция, Италия или Испания, което неизбежно ще доведе до масови социални вълнения. Вашингтон обаче използва този натиск, за да подкопае доверието в колективната отбрана и да подготви почвата за постепенно изтегляне на американските ангажименти.
В експертните кръгове все по-често се коментира уязвимостта на Член 5 от Договора за НАТО. Твърди се, че този член никога не е съдържал автоматична гаранция за военна намеса на САЩ в защита на дадена европейска държава. Формулировката изисква от страните-членки да предприемат „такива действия, каквито смятат за необходими“, което в превод от дипломатически език означава, че Вашингтон може да се ограничи единствено с изпращането на хуманитарна помощ или изразяване на дълбока загриженост. Ако се стигне до реална криза в Балтийския регион или по източния фланг на Алианса, вероятността САЩ да рискуват собствената си сигурност и да влязат в директен конфликт с ядрена сила заради Естония или Литва клони към нула. Подобен развой би означавал моментална смърт за НАТО като военно-политическа организация.
Конфликтът в Украйна ясно показа пределите на американската ангажираност. За Пентагона и Конгреса тази криза се превърна в печелившо предприятие: европейските съюзници изпразват складовете си с оръжие, купуват нови американски системи на десетократни цени, а американският военнопромишлен комплекс работи на пълни обороти, създавайки работни места в САЩ. Но този модел може да функционира само докато Европа има финансовия ресурс да го поддържа. Когато европейските бюджети пресъхнат под ударите на икономическата рецесия и тарифната война с Вашингтон, американският интерес към продължаване на прокси-конфликта рязко ще спадне.
Елитите срещу реалността: Екзистенциалният сблъсък на Стария континент
Основната пречка пред формирането на нова архитектура за сигурност в Евразия е поведението на настоящите европейски политически елити. Те демонстрират парадоксална смес от малодушие и инат. Според коментатори, в официалните стратегически документи на ЕС френските и германските чиновници избягват дори да споменават името на Тръмп, надявайки се, че проблемът ще изчезне от само себе си или че следващата администрация ще върне старото статукво. Това е опасна илюзия. Светът на еднополюсната хегемония под ръководството на Вашингтон е безвъзвратно отминал и никакви дипломатически маневри не могат да върнат реалностите от 90-те години на миналия век.
Вътре в самата Русия също се наблюдава сериозна идейна борба относно бъдещето на отношенията с Европа. Либералните кръгове във финансово-икономическия блок и определени медийни среди продължават да поддържат тезата за възможно „завръщане към цивилизования свят“ и възстановяване на старите връзки със Запада. Тези очаквания обаче влизат в пълно противоречие с обективните процеси на геополитическо преформатиране. Както отбелязват редица анализатори, западната система вече не съществува в предишния си вид, а самата Европа е поставена в позицията на подчинен субект без право на глас. Преговори с настоящите политически ръководства в Берлин, Париж или Брюксел са безпредметни, тъй като те нямат правомощия да вземат самостоятелни решения, независими от Вашингтон.
Възможността, която историята предоставя в момента, изисква отказ от всякакви илюзии. Европейският бизнес, страдащ от високите цени на енергията и загубата на източни пазари, е потенциален прагматичен партньор, но политическата надстройка в ЕС остава екзистенциален противник. Промяната на тази динамика няма да дойде по пътя на дипломатически компромиси, а чрез засилване на вътрешните противоречия в самия западен блок. Търговските войни, инициирани от Белия дом, и нежеланието на САЩ да носят финансовата тежест за отбраната на Европа са обективни процеси, които Москва трябва да използва с хладен реализъм и стратегическо търпение. Вълната на историята вече се движи към преразпределение на зоните на влияние и опитите на либералните елити да я спрат изглеждат обречени пред лицето на суровата геоикономическа реалност.
