/Поглед.инфо/ Струва ми се, драги мои, че историята е една безкрайно уморена дама, която обича да повтаря едни и същи стари вицове, на които никой вече не се смее, но всички слушаме с притаен дъх.

Спомням си как веднъж един италианец — Джовани Ариги — се опита да ни обясни, че светът не е нищо повече от една голяма къща, в която наемателите се сменят, но хазяинът — Капиталът — си остава същият.

Днес, когато гледаме към Америка, ние виждаме стария стопанин на квартала. Онзи, който някога строеше най-здравите пътища и най-високите мостове. Но днес стопанинът е остарял. Той вече не произвежда нищо друго, освен обещания и заплахи. Неговите хамбари са празни, но за сметка на това портата му се пази от най-скъпата гвардия, която светът е виждал.

Това е трагедията на всеки голям господар — моментът, в който спираш да създаваш и започваш само да броиш лихвите. Ариги го наричаше „есента“ на цикъла. Красиво име за нещо толкова горчиво. Когато банките станат по-важни от заводите, когато парите започнат да раждат пари „от въздуха“, без да се изцапат с машинно масло — тогава знайте, че краят е близо.

И докато старият стопанин продава семейното сребро, за да плаща на пазачите си, в малката работилница в дъното на улицата един нов съсед тихичко кове бъдещето. Китай. Той не крещи, той не държи речи за свобода, докато зарежда пушката си. Той просто работи. Той е в своето „лято“. Той трупа стоки, докато другият трупа дългове.

Всички големи империи на капитала преди това — и генуезците, и нидерландците, и британците — са свършвали по един и същ начин. С един последен, отчаян опит да запазят величието си чрез оръжие, докато кесията им е пробита. Ариги ни предупреди, че този преход винаги е придружен от „системен хаос“. И ако днес усещате, че светът се тресе, че въздухът е натежал от мирис на барут и несигурност, то не е защото хората са станали по-лоши. Просто сезонът се сменя.
Тъжно е, нали? Да знаеш, че сме обикновени статисти в един огромен театър на капитала, където декорите се подменят на всеки стотина години. Но може би в това има и някаква утеха. Защото след всяка „терминална криза“, след всеки хаос, животът винаги намира начин да измисли нов ред.

Въпросът е само колко кръв ще ни струва този път входният билет за следващото представление.