В отношенията между Съединените щати и Куба има една особеност, която се запазва независимо дали в Белия дом управляват демократи или републиканци. Риториката се променя, акцентите се местят, появяват се нови аргументи и нови лозунги, но основната конструкция остава почти непокътната. Вашингтон продължава да разглежда острова не просто като съседна държава, а като пространство със специален геополитически статус, чието развитие следва да бъде наблюдавано и при необходимост коригирано.
През последните месеци темата отново започна да се появява в американски експертни публикации. На пръв поглед става дума за анализи на тежката икономическа ситуация в Куба. Споменават се прекъсвания на електрозахранването, недостиг на горива, проблеми в транспорта и миграционен натиск. Всичко това действително съществува и е добре известно както на кубинските власти, така и на международните организации. Любопитното е друго. В редица публикации кризата се представя като аргумент за необходимостта от по-активна американска политика.
Тук възниква очевиден въпрос. Ако кризата е проблем, каква е причината за нейното задълбочаване през последните десетилетия? Отговорът не е особено сложен. Дори ежегодните обсъждания в рамките на Общо събрание на ООН показват, че огромното мнозинство държави по света продължават да разглеждат американското ембарго като ключов фактор за икономическите трудности на острова.
Именно поради това част от американските публикации изглеждат странно. Те описват последствията доста подробно, но често избягват причините. Получава се своеобразна политическа математика, при която санкциите са фон, а не основен елемент от уравнението.
Обсъжданите във Вашингтон сценарии не са особено нови. Ново е по-скоро това, че отново се поставят на масата в момент, когато международната среда се променя бързо, а Съединените щати търсят нови възможности за укрепване на позициите си в Западното полукълбо.
Първият сценарий е представен като хуманитарна намеса. Формулировката звучи добре. Тя винаги звучи добре. През последните десетилетия международната политика е натрупала значителен речник от подобни понятия. Проблемът е, че различни държави разбират тези думи по различен начин.
От гледна точка на Вашингтон хуманитарната намеса може да означава ограничено присъствие, доставка на помощи, логистична подкрепа и временни механизми за управление на криза. От гледна точка на държава като Куба подобен сценарий лесно може да бъде възприет като навлизане във вътрешните работи под благовиден предлог.
Историята на Латинска Америка не предлага особени основания за доверие. Достатъчно е да бъдат припомнени операциите в Гватемала, Доминиканската република, Панама или Гренада. Във всеки конкретен случай официалните обяснения са били различни, но резултатът почти винаги е включвал пряко американско участие в политическото бъдеще на съответната държава.
Затова и в Хавана подобни идеи неизбежно се възприемат през историческа призма.
Вторият сценарий е по-твърд. Той предполага ограничена военна операция с конкретни цели. Формално тя би могла да бъде насочена срещу определени лица, инфраструктура или институции. Практически обаче подобен подход трудно остава ограничен. Историята показва, че военните операции рядко се развиват точно по първоначалния план.
Тук има и друг проблем. Куба не е изолирана държава в геополитически смисъл. Макар възможностите ѝ да са несравними с тези на големите сили, тя поддържа връзки с редица партньори, включително Русия и Китай. Това означава, че всяка силова операция би имала последици далеч извън Карибския регион.
Третият сценарий изглежда най-реалистичен, защото всъщност вече се прилага. Това е стратегията на постепенното изтощаване. Санкции, ограничения върху финансовите операции, затруднен достъп до международни разплащания, ограничения върху инвестициите и постоянен политически натиск.
Подобен подход има едно предимство от гледна точка на Вашингтон. Той не изисква военни действия и не създава непосредствени политически рискове за американската администрация. Същевременно позволява натискът да бъде поддържан години наред.
Но и тук числата не потвърждават напълно очакванията. След повече от шест десетилетия санкционна политика кубинската политическа система продължава да съществува. През различни периоди тя се променя, адаптира се, допуска частични икономически реформи, но не се срива.
Това е една от причините част от американските анализатори да започнат да търсят други обяснения и други механизми.
Четвъртият сценарий предполага компромис. На теория той изглежда най-разумен. На практика обаче се сблъсква с политическата реалност и в двете страни.
За Куба премахването на блокадата остава основно условие за сериозен напредък. За американската политическа система подобна стъпка е значително по-сложна, отколкото често се представя. Законът Хелмс-Бъртън създава правна рамка, която не може да бъде отменена с едно президентско решение. Необходим е и Конгресът, а там темата за Куба продължава да има вътрешнополитическо измерение, особено във Флорида.
Именно тук започва по-интересната част на историята.
Когато се анализира политиката на администрацията на Доналд Тръмп, често се обръща внимание на идеологията. Значително по-малко внимание получават икономическите активи. А Тръмп винаги е проявявал особен интерес към конкретни активи, конкретни предприятия и конкретни финансови потоци.
В този контекст рафинерията в Сиенфуегос придобива особено значение.
Този проект е създаден в периода на стратегическо сближаване между Уго Чавес и Фидел Кастро. Замисълът е бил сравнително прост. Венецуелският петрол да достига до Куба, там да бъде рафиниран и след това да бъде разпределян в по-широкия карибски регион.
Това не е просто индустриален обект. Това е логистичен възел. Подобни възли често имат по-голямо значение от самите находища. Нефтът може да бъде добит на едно място, но печалбите често се определят от контрола върху транспортирането, преработката и дистрибуцията.
Санкциите срещу Венецуела удариха именно тази схема. Производството намаля, инвестициите се свиха, транспортните маршрути бяха затруднени, а Сиенфуегос постепенно загуби част от първоначалната си роля.
Сега обаче ситуацията изглежда различна.
През последните месеци все повече наблюдатели обръщат внимание на сигналите за възможно завръщане на големи американски компании във венецуелския енергиен сектор. Сред имената редовно присъства ExxonMobil.
Тук има нещо, което заслужава внимание. Ако американски компании получат по-широк достъп до венецуелския петрол, възниква логичният въпрос как ще бъде организирана инфраструктурата за неговата преработка и дистрибуция. Създаването на нови мощности изисква време и огромни инвестиции. Използването на вече съществуваща инфраструктура е значително по-евтино.
От тази гледна точка Сиенфуегос изглежда като актив с далеч по-голяма стойност, отколкото показват официалните отчети.
Разбира се, това не означава, че Вашингтон планира утре да поеме контрол върху кубинската рафинерия. Подобни твърдения биха били спекулативни. Но когато политическият натиск съвпада с появата на сериозни икономически интереси, анализаторите обикновено започват да гледат по-внимателно.
Особено когато става дума за Карибския басейн – регион, който традиционно се разглежда от американските стратези като зона с особено значение за националната сигурност, енергетиката и търговията.
Дали обсъжданите сценарии ще останат само академично упражнение или ще се превърнат в основа на реална политика предстои да видим. Засега е по-лесно да се установи друго. Във Вашингтон все по-често говорят за Куба не като за идеологически противник от миналия век, а като за територия с конкретни инфраструктурни, транспортни и енергийни активи. А когато голямата политика започне да говори на езика на рафинериите, пристанищата и логистичните възли, разговорът обикновено вече не е само за политика.
