По-интересното е, че след информациите за тази бъдеща визита в турските медии по станала вече традиция започна серия от коментари, които са толкова противоречиви и подвеждащи, че спокойно може да им се вмени стил на „тука има-тука нема“. Заглавие като „Излиза ли Турция от НАТО?“ звучи толкова пресилено, че дори четенето между редовете не помага. Но фактите, с които се подкрепя подобна теза са налице и заемат водещо място в турския печат. Многократно се подчертава, че Анкара стана първа спирка за новите шефове на ЦРУ и ГЩ на американската армия, което няма как да не е стъпка за изход от съществуващото охлаждане в отношенията Турция и САЩ, по-точно с НАТО. Сянката на Астана определено не е по вкуса на Вашингтон, защото водещи позиции на сила като САЩ не се предават лесно. Но извод, че Турция се връща отново към евроатлантическата си политика изглеждат преждевременни и неточни, защото Турция никога не е прекъсвала тази си политика. Просто защото Ердоган винаги е успявал да реализира половинчат или цялостен успех именно заради доброто владеене на т.н. „гъвкава политика“. Днес Анкара казва „Излезте от Егейско море“ и на всяко заседание на НАТО тя поставя въпроса „да завърши мисията в Егейско море“, където в турски териториални води се намират кораби на Алианса във връзка с нерешения въпрос за нелегалните мигранти идващи от турска територия. Това искане на Турция към НАТО е било поставено отново миналата седмица от министъра на отбраната Фикри Ъшък на заседанието на министрите на отбраната в Брюксел и според проправителствения в. „Йени Шафак“ е „влязло в документите на НАТО“ т.е. в дневния ред. Германия и Великобритания, исторически стари съюзници, обаче са били против и това също е разбираемо.
Мигрантските потоци парят под краката на управляващите в тези мощни европейски държави. Искането на Анкара към НАТО съвпада с демонстрирания нов период на сближаване със страните от Евразия и повторено многократно желание на Ердоган за „преминаване към топли отношения с Шанхайската организация за сътрудничество“. Но дали това е наистина отдалечаване от НАТО и сближаване с Евразия в стратегически измерения? Едва ли. Просто лъкатушене в мъглата на новите геополитически пътища и все още неизяснена окончателно външна политика на Тръмп. Някак изведнъж Турция заявява, че има желание да закупи руските системи С-400, които са пригодени срещу нападение от страна на НАТО и са известни като най-развитите в това отношение. Мотивите са, че системи С-200 и С-300 имало разположени в България / ти да видиш!/, Румъния и Германия, които са членки на НАТО и това не пречело. Някак се забравя, че само преди месеци НАТО не разреши Анкара да закупи от Китай онези просистеми за въздушна отбрана, които дълго време бяха тема на договаряне, но получиха коментари в стил “сметки без кръчмар“. Още повече, че подобно искане е било отправено и от страна на Гърция и Кипър, но Москва е отказала. Големите играчи имат свои стратегии и интереси, които дори желанието за спечелване на повече съюзници не позволява излишен риск. Фикри Ъшък бил казал, че „най-удачни виждаме системите С-400“, а Китай и Индия също искали закупуването им. Но до реализацията на такава идея пътят е прекалено дълъг и не зависи само от Турция. Дори и тя да се изживява като голям геополитически играч, докато големите й дават важна роля само в регионалната политика. Накрая се оказва, че „бомбастичното изказване“ на Ердоган, че „ще излезем от НАТО“ е дошло чрез Жириновски, който чул тези думи при разговор с турския президент, който се е състоял през ноември 2016г. Разбира се, че тези слова силно са отекнали в Думата, още повече, че са били придружени от „Турция, Русия и Иран са съюзници“. Въпросът е дали, докога и защо. Нормално е, според турските разбирания, подобни думи да се припомнят в навечерието на посещение в Москва. Още повече, че там няма как да не се обсъжда и ситуацията с ПКК и военните организации на сирийските кюрди PYD и YPG /Съюз за народна отбрана/, които с битките си срещу ИД, получаването на оръжие и подкрепа от страна на САЩ, са в състояние да реализират стремежите си за независимост/автономия на териториите, които заемат в Сирия и Ирак. Което пък няма как да се преглътне от Турция, защото ще бъде заплаха за нейната цялост и сигурност. Все пак около 20 млн кюрди живеят като турски граждани на турска територия. Без да се споменава излишно ролята на ПКК и битките й с официалните власти в самата Турция.
На другия полюс е мнението на журналиста от „Хюриет“, Абдулкадир Селви, според когото първостепенната задача на управляващите в Турция не е борбата с ПКК, ИД и PYD, а споразумяване със САЩ. В това отношение особено обнадеждаващо звучат думи на министъра на отбраната Фикри Ъшък, който при завръщането си от Брюксел от заседанието на НАТО е заявил, че „във връзка с новото американско ръководство мога да кажа, че са по-открити за диалог, отколкото при Обама. Внимателно изслушаха нашите искания“. За Анкара това е сигнал, че с Вашингтон може да се постигнат отново споразумения, които са в интерес на Турция. Един вид първо трябва да се възстановят добри отношения с Белия дом т.е. президента Тръмп, а „после е битката с ПКК, PYD и YPG“. Не се крие, че Анкара има двупосочни намерения във връзка със ситуацията в Сирия и Ирак т.е. в битките с ИД. От една стана Турция например е предложила на САЩ план за операция в Рака, столица на ИД, а от друга се опитва да възпрепятства участието на PYD и YPG в тази операция за превземане на града. Самият министър Ъшък е подчертал, че на този етап не е ясно какво ще е решението на САЩ за военните организации на сирийските кюрди, но думите на шефа на ГЩ при срещите му в Анкара, че „внимателно ще продължим с нашия съюзник Турция да развиваме силни отношения“ изглеждат стимулиращи за турските управляващи. Те се стремят да запазят свое важно място в стратегиите на САЩ за региона на Близкия изток, а операцията в Рака е първа стъпка в това отношение. Както казват в „Хюриет“, търси се начин „с един куршум да се убият два заека“ т.е. PYD и YPG да бъдат елиминирани в битките с ИД в западната част на Сирия, а освен това и заетите от тях територии „да загубят смисъл“ следствие подобрените отношения с Вашингтон. От своя страна в.“Сюзджу“ пише, че „САЩ работят усилено за преформатиране на ПКК в редовна армия и през 2016г. са инвестирали 38 млн дол. за оръжейни доставки за тази организация“.
На този етап определено Турция остава в Сирия със своето не само военно присъствие, но и активно участие в превземането на градове като Ел Баб. Ако САЩ използват за превземането на Рака военните организации на сирийските кюрди, тогава Анкара не крие, че има и план „Б“ т.е. да се насочи към Мембич, Сирия, и то само с участието на собствените си съюзници като опозиционната на Асад свободна сирийска армия, която нарича „национална сирийска армия“.
Именно тези политики на Анкара в Сирия и Ирак не е ясно как ще се съчетаят със стратегиите на Москва и нейните намерения да играе водеща роля в процеса на омиротворяване на региона. Срещата в Москва може и да открехне завесата в това отношение, но Анкара едва ли ще се откаже от навика на „тука има-тука нема“, защото безпроблемно равновесие в балансираща политика между Русия и САЩ трудно може да се поддържа дълго време. И то на фона на съществуваща вътрешна несигурност поради опасения от терористични атаки, „промяна на режима“ чрез провеждане на референдум / на16 април/ за въвеждане на система на президентска република, колосално разделение в турското общество на светски и консервативни слоеве и икономика, която е в процес на сериозно буксуване.
В тази връзка може да се каже, че не само ние имаме дилеми относно геополитическите промени. Укрепване на един авторитарен режим, дори постигнат чрез референдум, не винаги носи позитиви в дългосрочен план. Западните съюзници като ЕС и САЩ имат механизми за изолация на Турция и свеждане на връзки само до търговия и територия за спиране на бежанци. Въпросът е дали ще се стигне до такава ситуация или Ердоган отново ще използва познатата си реторика за заплаха, че ще се насочи на Изток, ако Анкара не е удовлетворена. Пътуването до Москва и така може да се тълкува. Но информации под сурдинка, че турските граждани от еврейски произход например масово подават документи с искане на друго гражданство са сигнали с друг характер. Едва ли обясняването на проблемите с външни или вътрешни заплахи и заговори ще стабилизира страната в дългосрочен план. Дори и САЩ да решат да върнат обвинения за опита за преврат от 15 юли Фетуллах Гюлен, защото „вече няма какво да получат от него“, както пишат в проправителствения в. „Сабах“. Поне такива са очакванията в Анкара. В такава обстановка България би трябвало да се поучи от специално подчертаното за страната ни в „Стратегическата дълбочина“ на проф.Давутоглу, бивш турски премиер, че „ В политиката ни на Балканите ние трябва да държим ръката си върху пулса на ръката на България“. Е, ако искаме да ни има, трябва и ние да държим пулса на турската ръка, защото събитията по света напоследък не остават само в рамките на една държава. Справка „Арабската пролет“ или тревожните политико-икономически проблеми, които разтърсват региона на Западните Балкани. Геополитиката „не е лъжица за всяка уста“, но навременното улавяне на сигналите й, може да е изход за постигане на стабилизация и различно бъдеще.