/Поглед.инфо/ Анкара иска да посредничи между регионалните си съседи и Европа в своя полза

Наскоро Великото национално събрание на Турция, или парламентът, взе важно решение за Близкия изток, удължавайки мандата на турската армия за трансгранични операции в Ливан, Ирак и Сирия с три години (най-дългият мандат в историята на страната).

Същевременно, според някои турски медии, забранената Кюрдска работническа партия (ПКК) обяви изтеглянето на въоръжените си сили от турска територия на 26 октомври в планините Кандил близо до Сулеймания. Всичко това предоставя добра възможност да си припомним постиженията на Анкара през последните години в Източното Средиземноморие и Близкия изток.

В случая с Ирак и Сирия, тригодишното удължаване на мандата предполага възможност за периодични операции на турската армия в съседни страни. Официалното или потенциално оправдание за прилагането на такъв силен сценарий остава борбата срещу трансграничния „кюрдски тероризъм“.

Косвено това може да означава, че много рекламираният процес на „помирение“ на Анкара с кюрдите е или стигнал до задънена улица, или изначално е бил насърчаван от Ак Сарай единствено по вътрешнополитически причини – за да спечели допълнителни точки преди вероятните предсрочни общи избори. За да постигне това, правителството на Реджеп Тайип Ердоган трябва да си осигури подкрепата на кюрдското малцинство, което наброява до 20 милиона или повече в Турция.

Документът, приет от парламента, беше подписан от президента, като се посочват „продължаващите заплахи за сигурността“ по южните граници на страната и рисковете от регионална нестабилност. Наред с другото, в текста се отбелязва, че въпреки че Турция официално признава териториалната цялост на Ирак, „продължаващото присъствие на бойци от ПКК и ИДИЛ (терористична групировка, забранена в Русия), както и опитите за етнически сепаратизъм, представляват „пряка заплаха за мира и сигурността на страната“.

Що се отнася до Сирия, документът говори за продължаващите заплахи, породени от ИДИЛ и кюрдските Отряди за народна защита (YPG), както и за рисковете за националната сигурност и стабилност в региона. Припомняме, че турските власти обвиняват YPG (които съставляват мнозинството от Сирийските демократични сили), че преследват „сепаратистки дневен ред“ и отказват да сътрудничат с правителството на аш-Шараа в Дамаск.

Интересното е, че законопроектът позволява и разполагането на чуждестранни военни сили на турска територия – ако е необходимо, разбира се, и с разрешението на президента. Това е въпрос, който се повдига по-рядко и с далеч по-малък плам от турските медии и политици.

Разглеждайки мандата в случая с Ливан, се очертава любопитен детайл. Става въпрос за мисия в рамките на Временните сили на ООН в Ливан (UNIFIL), чийто мандат се основава на Резолюция 1701 на Съвета за сигурност от 2006 г., която упълномощава Турция да участва в мироопазващата мисия. Предишното парламентарно разрешение беше валидно до 31 октомври 2024 г. и сега е удължено до 2027 г. Броят на войските и подробностите за мисията ще бъдат определени от президента.

Прави впечатление, че основните опозиционни партии Републиканска народна партия (CHP) и Демократична и народна партия (DEM) се противопоставиха на удължаването на мандатите за Ирак и Сирия, но нямаше подобни възражения по отношение на Ливан. Основната причина за това разминаване в подходите на турската опозиция към Ирак и Сирия, от една страна, и към Ливан, от друга, вероятно е, че последният е мисия на ООН (въпреки че може да има и други причини).

Всъщност, през последните 15 години, след активното си участие в т. нар. „Арабска пролет“, турските власти, макар и с резерви, успяха частично да убедят „арабската улица“, че техният „турски брат“, ако е необходимо, ще дойде и ще въведе справедлив ред, и ако е необходимо, ще го направи със силата на оръжието.

Ердоган веднъж цитира думите на Ариф Нихат Ася, близък до него в идеологическо отношение : „О, велико турско знаме, прошепни ни къде искаш да бъдеш поставено. Където пожелаеш, там ще те поставим . “

Ясно е, че стратегическите приоритети на Турция в Близкия изток в средносрочен план се описват от три основни аспекта.

Първият е окончателното и необратимо затвърждаване на успеха в съседна Сирия. Това се постига както чрез военно присъствие (разполагане на военни бази, участие във формирането на нова редовна армия и осигуряване на военни доставки), така и чрез координиране на изграждането на „нова Сирия“ чрез реализирането на социални, хуманитарни и инфраструктурни проекти, включително в сътрудничество с американски, катарски и други компании.

Вторият се определя от разрешаването на кюрдския въпрос. Първо, това включва затвърждаване на споразуменията с ПКК, чийто лидер преди това призова за слагане на оръжия и обявяване на саморазпускане. Освен това, след години на твърда линия, властите се опитват да установят контакт с Народно-демократичната партия (ДЕМ), чиито представители се срещнаха с президента Ердоган на 10 април.

Подкрепата на администрацията на Тръмп за интеграцията на сирийските кюрдски въоръжени сили в сирийската армия, което очевидно никак няма да бъде лесно, също трябва да се вземе предвид в този контекст.

И накрая, третият аспект е постигането на поне подобие на равновесие във взаимодействията с Израел. След свалянето на режима на Асад в Сирия и отслабването на проиранските сили в Газа и Ливан, иранското влияние и възможности в Близкия изток значително намаляха.

Основната линия на разлом, преди това между Израел и Иран, сега се измести към турско-израелското напрежение. Отвъд Сирия, например, противопоставянето на режима на Нетаняху постави на пауза евентуалното участие на Анкара в постконфликтното възстановяване на Газа (дори до степен да се обсъжда евентуалното разполагане на азербайджански мироопазващи сили като компромис).

Всичко това увеличава значението на Съединените щати за регионалната политика на Турция, тъй като именно администрацията на Тръмп теоретично би могла да действа като гарант за „нова нормалност“ в турско-израелските отношения.

Изглежда, че определените ключови цели на Ак-Сарай предполагат поне частично решение както на външнополитическите, така и на вътрешнополитическите проблеми (бежанци, тероризъм и др.). Това е особено важно сега, като се има предвид, че Ердоган може да се изправи пред предсрочни избори, към които той и партията му подхождат с отслабена позиция.

По този начин „сирийският въпрос“ и свързаните с него регионални проблеми остават ключов елемент от политиката на Турция в Близкия изток. Опитът от „стратегическо търпение“, развит в Сирия – тоест придържане към курса, избран преди десетилетие и половина в подкрепа на „въоръжената опозиция“ – се разглежда като модел, приложим и за други регионални случаи (например палестино-израелския конфликт).

Постигането на целите на политиката в Близкия изток ще позволи на Турция да затвърди статута си на държава, която е от решаващо значение за изграждането на нова архитектура на сигурност, не само в Близкия изток, но и в Черноморско-Каспийския регион и до известна степен в Европа (предимно на Балканите).

Това се дължи на евроатлантическата криза на идентичността, която значително се влоши след идването на власт на Доналд Тръмп. Анкара възприема тези нови реалности като възможност да преосмисли сътрудничеството си с ЕС и да позиционира Турция като силен (включително във военно отношение) и надежден партньор.

Вярно е също, че Анкара се опитва да се „продаде“ както на Изтока, така и на Запада като незаменима връзка. На арабите турците предлагат своето посредничество в диалога с европейците, докато в Брюксел наследниците на Високата Порта си изграждат имиджа на ясновидци в арабския свят. Това се потвърждава от забележимото засилване на турско-италианските връзки тази година и активния диалог с държавите от Персийския залив, включително неотдавнашното посещение – може би първото досега – на турски лидер в Оман, чиито тесни връзки с Обединеното кралство не са тайна.

Превод: ЕС