/Поглед.инфо/ Ница, терорът на ИДИЛ, Ердоган – в последния си роман писателят Мишел Уелбек описва къде е решението на кризата между отвореното общество и ислямския свят – в подчинението. Какво може да се направи, ако си ляв либерал и не искаш да се подчиниш, а салонното перчене вече не помага?

В последния роман на Мишел Уелбек „Подчинение” е намерено решение на кризата между Запада и ислямския свят – това е подчинението. През 2022 г. Франция избира за президент мюсюлманин и приема исляма. Това не е хипотеза, а сатиричен анализ на основните принципи на европейските общества. Преди всичко тези, които се застъпват за прогресивни ценности, ляво-либералната буржоазия, нейните политици и медии. Те са слаби, пренаситени и морално изчерпани. В това свое състояние, те се подслоняват в новото авторитарно общество и започват да черпят дивиденти от него. Плаща им се добре и те не се поколебават да приемат исляма. Така могат да приложат много по-добре антипросвещенските цели, отколкото в полуживото християнство.

Ако се абстрахираме от марката, която успешно въплъщава, Уелбек е писател, който отнася забележителната си творческа сила към света от дистанция, а тази дистанция се изразява в отвращение. В изложбата си в Пале дьо Токио в Париж, Уелбек демонстрира собствената си артистична истина – това е индустриалният и цивилизационен упадък на Европа.

Решаващият въпрос сега не е, дали човек споделя тази позиция, а какво може да  направи, ако не я споделя.

Терорът в Ница на националния празник на Франция е третата атака след убийствата в редакцията на Шарли Ебдо и масовите убийства на 13 ноември миналата година в Париж, които бяха извършени в името на така наречената Ислямска държава.

Някои анализатори от „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” правят връзки с имиграцията и глобалната ситуация с бежанците. „Който приема в големи количества ядосани млади хора от ислямския свят, трябва да знае, че някои от тях може да носят със себе си смъртта” , казва Бертолт Колер. Дори една стандартна водеща статия на регионален ежедневник пише за взаимовръзката между „широко отворените граници” и трудността да се защитаваме. Смисълът – виждате какво става, когато прекалено много чужденци влизат в свещената германска и европейска земя.

Сякаш това ще спре набирането на бойци за Ислямска държава. Случилото се в Ница не е единственото доказателство, че тези хора не могат да бъдат спрени с поставяне на граници или с ограничаване на гражданските права. Терористите от Ница и Париж не са бежанци и спрямо тях не е въведен никакъв по-специален контрол. Те живеят като нормални европейски граждани с френски паспорти. Проблемът е, че свободните западноевропейски общества освен големите си постижения, имат и не толкова големи. Би било идеологизирано да се каже, че те самите генерират тези ядосани младежи, които вътре в самите западни общества се движат в авторитарни и антидемократични групи. Това, което се опитвам да кажа е, че и с много забрани и граничен контрол, тези хора пак ще ги има, защото те са наш продукт, продуктът на нашите намеси в техния свят и жаждата да черпим ресурси и да правим войни за един по-силен Запад.

Истината е, че тези млади мъже се чувстват напълно изключени и участието в ислямистко-националистически движения е спасение от тяхното страдание и възможност за излизане от гетото и издигане в нещо като елит.

Перверзната ирония на съвремието е в това, че ислямистките фашисти и новите националистически движения са разглеждани като пълни противоположности и така се засилва омразата сред все по-големи групи от обществото, но и двете работят за преодоляване на либералното общество и неговите еманципаторски постижения.

Какво прави в тази ситуация левият либерал, който не иска да се подчини на съдбата си, както е в ситуацията, скицирана от Уелбек. Да се оплаче от лошотията на света, но преди всичко от тази на Запада. Да обвини ЕС, че невинни хора се давят в морето. Да разгърне отговорностите за това какво доведе до войната в Сирия и че Ислямска държава превзе части от Сирия и Ирак – и това с едновременното настояване за собствения ни пацифизъм.

Когато анализираме ситуацията в Сирия и причините за възхода на Ислямска държава и изобщо за напълно обърканата ситуация в Близкия Изток, винаги стигаме до заключението за катастрофалната политика на САЩ и Запада в Близкия Изток. Тези констатации, разбира се, са важни, но не помагат.

Въпросът е как да се сложи край на случващото се заради тази грешка и отговорът е, че може да се направи една голяма коалиция, която по военен път да победи Ислямска държава. На първо място заради съсипаните хора на Сирия и Ирак. Но също така, за да бъде унищожена силата на глобалните терористи. Териториалната власт на терора и аурата на непобедимите са част от очарованието, което превръща ощетените индивиди на Запада в обезумели масови убийци. Това психологически е най-тежкото за много леви либерали, защото доказателствата, че всъщност „еманципираният” Запад, а не Близкият Изток, е причинител на войната, никога не са били по-силни.

Имаме нужда и от европейци, които се противопоставят на безумието – например Великобритания, която призна официално, че националната изолация е един възможен изход от сложността и взаимните зависимости.

НЕ СТАВА С ЕРДОГАН, НЕ СТАВА И БЕЗ НЕГО

С моралните закони на 1968 г. няма да можем да облекчим проблемите на XXI век. Уютният стар начин на мислене на разделение на обществото на център-ляво и център-дясно не може да запълни пропастите, които се откриват. Пробойните засягат и тези, според които трябва да преодолеем капиталистическите си постижения като Сара Вагенкнехт. И тези, които искат да ги съхранят. Това важи с особено голяма сила за Европейския съюз, който е заплашен едновременно и от ляво, и от дясно. Той има нужда от трансформация в нещо друго, ново, различно. Нуждаем се от нови обществени социални съюзи, в които няма значение дали симпатизираш на Християндемократическия съюз или на Зелените.

Дотук всичко е толкова сложно, а все още не сме стигнали до Ердоган и Турция. Не става с него, но не може и без него. По някакъв начин той ще бъде оставен да продължи, защото всеки иска да избегне най-лошото – войната с него. Затова трябва да му се даде нещо, което иска (може би свързано с икономическите му интереси), за да може да се преговаря за това, което би могло да защити хората в Турция.

Това никак не е красиво, но такава е реалността. Сега е дошъл часът на решителния реалист, който ще сплотява хората срещу терористите, популистите и илюзионистите.

Смисълът при Уелбек е в начина, по който едно объркано, постоянно хвалещо себе си общество отстъпва своите постижения без бой, предава се, общество, в което и социалистическите, и консервативните партии са послушни съучастници на ислямската държава Франция през 2022 г. и й се подчиняват в нейната теокрация, патриархат и полигамия.

Източник: Rolling Stone
Превод: Юлия Владимирова