/Поглед.инфо/ В Киев и Тбилиси се активизираха надеждите за влизане в НАТО и ЕС. За това заговориха и политици, и медии, и общественици. САЩ, Германия и Франция се принудиха публично да охладят пламенността на своите клиенти, първо намеквайки, а след това открито говорейки, че няма никакви перспективи в близко бъдеще за евроатлантическата интеграция нито на Киев, нито на Тбилиси.
Това обаче не спря украинските и грузинските политици в стремежа им да получат нещо: План за действие в НАТО или “европейска перспектива” - най-добре веднага .
Дори в по-ранни и добри времена, в началото на века, когато политическите структури все още не бяха окончателно разрушени, икономиката на Грузия все още мърдаше, а украинската изобщо поставяше рекорди по ръст, когато Западът все още даваше с охота кредити, отношенията с Русия бяха гладки, а окончателно загубените днес територии все още се смятаха за грузински и украински (при това в Киев дори не можеха да си помислят, че Крим скоро ще бъде загубен и в страната ще започне гражданска война, а в Тбилиси разчитаха да си върнат Абхазия и Южна Осетия в обозрима перспектива), украинските и грузинските политици не се стремяха толкова открито във военно-политическите и икономическите структури на Запада и, бих казал, толкова нагло.
Какво се случи. Не приемат никого, а те са се втурнали като за последно.
Там е въпросът, че и двата режима са на косъм. Грузия е в малко по-добро положение, защото се създава като национална държава на грузинския народ, и има поне незначителни причини за нуждата от запазване на независимост - бедни, но суверенни. В Африка, Азия и Латинска Америка маса държави живеят на този принцип вече десетилетия, постепенно свикват, някои по-енергични бягат към Европа, САЩ, Русия и Китай, а останалите се утешават с неизменността на своето съществуване - без особени претенции, но и без особени проблеми.
В Украйна е напълно зле: държавата, създадена от бивши руснаци, решили за лична изгода да станат антируски и самопровъзгласили се за украинци, се управлява от който и да е (грузинци, евреи, таджики, арменци, татари), само не и от самопровъзгласилите се украинци. Независимост уж има, а суверенитет (разбиран от украинските националисти като власт на етническите украинци) няма. И това е само половината проблем, в края на краищата суверенитетът и независимостта се виждат изключително като етап на пътя към саламеното изобилие. Но животът всеки изминал ден се влошава, което е особено обидно, след като в Русия, от която в търсене на благоденствие се отделиха, той се подобрява.
Не е далеч денят, когато вече няма да е възможно да се прикрива станалия непреодолим разрив вече не на жизнено, а на цивилизационно равнище. Ненавистта ще остане, а надеждата да се надсмеят от новопридобитото богатство над “бедните москали” ще изчезне, след което ненавистта ще се обърне срещу тези, които не осигуряват потомците на полицаите с мъничко колаборационистко щастие.
Подчертавам, че Грузия в полуразрушеното си състояние може да съществува зле, но доста дълго, защото това е домът на грузинците - не е луксозен, не е Бог знае какъв, но си е свой. Украйна е лишена от тази възможност. Тя е създавана като проект за “по-добра Русия”, алтернатива на Русия, а в края на краищата се превръща в анти-Русия. Целта и смисълът на съществуването на Украйна и украинците се заключва в това, че на тях да им е зле, но на руснаците да им е още по-зле. Тогава е ясно защо от руснаци са станали украинци.
Ако украинците бъдат на второ място на света по благосъстояние, а на първо застанат руснаците, животът ще е напразен, нали ако не се бяха откъснали от руснаците, можеха да се окажат не втори, а първи.
Затова и ситуацията, когато Русия се връща сред свръхдържавите, когато равнището на удобство в градовете ѝ започва да превишава европейското и страната при това продължава да богатее, Украйна все повече се запътва към нищета, безизходица и обезценяване на държавността, което е абсолютно нетърпимо за украинците. Затова и на всички първенства и игри скандират не толкова за своите, колкото против руснаците, не толкова да прославят своите, колкото да опозорят руснаците. Затова и в интернет е възникнала цяла индустрия на “свидетелите на руския крах”, 90% от които живеят в Украйна, а голяма част от останалите пък са дошли от нея. Ако чуждото щастие не те радва, трябва да се опиташ да го осереш. Но идеята за разрухата на съседа не добавя нищо към градежа на собствената държава. Напротив - последните сили на украинството се изразходват по мечти за гибелта на Русия и за създаването на “свидетелствата”.
Както знаем, рано или късно количеството неизбежно прераства в качество. Постоянното влошаване на жизнения стандарт, предизвикващо фактическото отпадане от цивилизацията и вече довело украинците до въпроси „Кой е виновен?“ и „Какво да се прави“, засега не ги интересува. Те по традиция смятат, че ако правилно се определи виновния и се ликвидира, то животът ще се уреди сам.
И така, през последните седем години Русия беше виновна за всичко, което не беше наред с украинците. Те дори не се страхуваха от коронавируса, защото американците казаха, че Китай е изобретил коронавируса. И какво лошо може да се очаква от далечен Китай, ако дори малки деца в Карпатите знаят, че цялото зло идва от Русия. През последните месеци обаче украинците стават все по-склонни да обвиняват собствените си власти за настоящите си проблеми.
Русия, разбира се, остава есхатологично зло, един вид върховен, общ злодей, отговорен за цялата злодейска стратегия, но злото, ежедневната вина вече се понася от собствените власти. Между другото, затова все повече ги обвиняват, че са проруски настроени.
Преди това, в украинските реалности, наричането на политически опонент проруски беше равносилно на проклятие. Русофилията беше най-мощното политическо проклятие, сякаш обединяващо всички останали. Сега, използвайки примера на Медведчук, който традиционно приемаше подобни обвинения спокойно, виждаме, че те са се превърнали в аналог на средновековното обвинение в магьосничество. След това изпълнителната власт, буквално без никакви доказателства, прилага репресивни мерки. Точно както през Средновековието: хвърляме вещицата в реката: ако тя се е удавила, значи е била невинна, можете да я приберете и да я погребете в църковната ограда. Ако е изплувала, значи е вещица, трябва да я изгорите и да разпръснете пепелта.
Както бе споменато по-горе, украинците (имайки предвид истинските патентовани украинци, а не цялото население на Украйна) започнаха да обвиняват собствените си власти, че са проруски настроени. Тоест, те виждат в своите власти адско зло, което е обект на безусловно унищожение. Засега това е началото, но недоволството нараства бързо и властите го усещат. Ако беше само недоволството на народа, тя нямаше да обърне внимание. Но бойците са недоволни - хората обедняват и няма кой да ограбват. Олигарсите са недоволни - с всеки изминал ден украински бойци и американски колеги ги гледат все повече и повече месоядни животни. Родната държава не може нито да защити, нито да подкрепи по никакъв начин. Възниква въпросът - наистина ли е необходимо?
Като цяло украинските власти се нуждаят от успехи (несъмнени успехи), за да запазят държавата и себе си, грузинските - за да запазят стабилността и да предотвратят опозицията от страна на Саакашквили, ориентирана към властта. Те добре осъзнават, че след завръщането на власт поддръжниците на Михаил Николозович ще им навредят много. И втори път ще се опитат да не се отказват от властта. Тоест изборът на днешните лидери не е богат: затвор, гроб, емиграция.
Нито Украйна, нито Грузия могат да постигнат успех в икономиката, те не могат драстично да повишат стандарта на живот. Избраната от тях политическа и икономическа стратегия води до обедняване без алтернатива. Единственият бърз успех за тях е началото на процеса на присъединяване към ЕС и / или НАТО. Населението на двете територии все още вярва, че големите бели господа просто мечтаят да им е добре: да не работят, а да живеят като германците (или дори по-добре). Те възприемат присъединяването към ЕС и НАТО като установяване на пряк западен контрол над техните територии, след което трябва да дойде общо щастие. Ето защо както украинските, така и грузинските власти се опитват да получат поне намек за възможността за интеграция в тези структури.
Те просто нямат други възможности за спасение. Те не могат и не искат да възстановят отношенията с Русия и няма къде другаде да вземат ресурс за икономическо възстановяване. Западът разбира всичко това перфектно и затова отказва Киев и Тбилиси в домогателствата им.
Това, разбира се, е добре: присъединявайки се към НАТО (или поне към ЕС), двете държави веднага биха се опитали да разгърнат обща европейска (или дори световна) война с Русия за Крим, Донбас, Абхазия, Южна Осетия. Осъзнавайки това, Западът се дистанцира от тях.
Но има капка катран в меда. Както бе споменато по-горе, Украйна в сегашното си състояние като цяло не е в състояние да оцелее и за Грузия ще бъде трудно да оцелее и ще трябва да преживее сериозни сътресения.
Като цяло в региона има двама потенциални източника на неуправляеми конфликти. Нестабилността в Грузия заплашва само руските интереси в Закавказието и Северния Кавказ. Но по-нататъшното унищожаване на Украйна наранява интересите както на Русия, така и на ЕС. Нещо повече, днес никой няма разбиране за това как да се справи с това, какви механизми трябва да се използват, за да не станат заложници на украинската криза от една страна, а от друга, да предотвратят нейното безконтролно развитие .
Следователно настоящото дистанциране на ЕС и НАТО от Украйна и Грузия е правилно решение, но недостатъчно. ЕС и Русия трябва съвместно да разработят стратегия за разрешаване на настоящите кризи и да създадат икономически ефективни, но ефективни механизми за намеса. Но в ЕС няма единство. Бодрата компания от източноевропейски лимитрофи блокира много навременната идея на Меркел и Макрон да проведат среща на върха ЕС / Русия на най-високо ниво. Очевидно деструктивното им поведение няма да се промени в бъдеще. Сега въпросът е в способността на водещите членове на ЕС да прекрачат официалните препятствия и да започнат да изграждат европейско бъдеще заедно с Русия, без да се обръщат назад към мнението на държави и структури, от които нищо в този свят не зависи.
Превод: В. Сергеев